Посвещава се на светлата памет на баща ми

Тате, светла му памет, работеше като шофьор на такси. Но не какво да е такси, а на селска пиаца. Тези две вълшебни думички – „селска пиаца“, означаваха, че на практика, тате беше баща и майка на цялото село. И сега ще ви обясня защо – по онова време, когато цялото село работеше в ТКЗС-то и получаваше голяма част от заработката си в натура, леката кола беше непостижим лукс. Така че всички събития – болест и здраве, сватби и погребения, минаваха под патронажа на вездесъщото такси. Спешно болните биваха откарвани в районния център с таксито, което беше на разположение на селяните денем и нощем. Тате се беше изпедепцал в оказването на първа помощ и умееше да превързва рани от порязване, да шинира счупено, да прави сърдечен масаж и изкуствено дишане, знаеше кога да спре в полето, за да повърне болният и кога е точният момент да утешава опечалените при печален край на возенето. Возеше малцината студенти от селото до най-близката гара, както и окъснели ученици до окръжния град. Имаше и по-специални курсове – до турската граница, когато посъбралите някоя парица хора тръгваха към Турция, за да се видят с близките си. Тогава натоварваха таксито с армагани от половината село и малцината щастливци потегляха с него, за да се срещнат с роднини, с които не бяха се виждали от десетки години.

Най-почетната част от работата с таксито беше возенето на родилка. Селяните му имаха пълно доверие и спокойни го вдигаха от сън, за да откара до родилното снаха им или дъщеря им. Независимо колко е гулял вечерта, той нито веднъж не направи катастрофа, нито го глобиха за превишена скорост. Караше бъдещия живот внимателно и акуратно, а таксито беше станало и родилен дом, след като едно чевръсто и нетърпеливо бебе се беше пръкнало на задната седалка. След този случай още две невести родиха на същото място, а едната от тях за благодарност кръсти бебето си на името на тате. Така по празници кумичките на мама се увеличиха и вместо един, колехме по два пуяка, за да посрещаме новите си роднини.

Но най-интересната и весела част от работата му беше годежарското и сватбарско возене. Годините бяха такива, че женитбите между младите от различни села все още бяха събитие и бяха придружавани с големи дунанми. Типични традиционалисти, момците от селото ходеха в околните села да крадат моми, докато момите не започнаха сами да им пристават. Турскоезичното население упорито крадеше своите булки, докато българоговорящите се изучиха да си ги вземат наготово, навити и съгласни. Все още свенливите девойки пристигаха в селото на своите избраници с таксито и, то се знае, тате беше главното действащо лице в импровизираните годежи. Изненаданите родители на бърза ръка спретваха трапеза, на която родата се събираше като по команда, известена по безжичния телеграф. В тъмницата хвръкваха главите на не една кокошка, петлите се деряха гневни и опечалени и селото бързо се събуждаше, за да обсъди от кое село са довели мома. Лееха се добруджански вина и кайсиеви ракии, а по-верният и от Бърза помощ Митьо Гъдуларя пристигаше винаги готов за среднощна веселба. Слагаха тате на най-лично място на трапезата, а шашардисаната свекърва ровеше в сандъка за тежки дарове за снаха и годежари. Тази мисия беше донесла на тате безброй ризи и пешкири, които мама прибираше отделно от нашите дрехи, като се смееше: „На баща ви сватбарския чеиз“. Длъжността на тате беше повече от почетна, защото на него се падаше честта да отиде в селото на момата и да извести родителите й, че е станала булка в нашето село. Таксито чакаше отвън и в разгара на веселбата натоварваха двама годежари, барабар с музиката, за да изпълнят приятното си задължение. Момата припряно обясняваше на коя улица и в коя къща живеят, за да не стане някоя фатална грешка.

За една такава фатална грешка ми е разказът. Вечерта един от нашенските момци потеглил с велосипед към съседното село, за да се види на вечеринката с изгората си. Когато пристигнал, танците били в разгара си, салонът на училището се озвучавал от грамофон и двойките се въртели подобно на плочите, които създавали атмосферата. Обикновено много активна в танците, този път неговата девойка седяла на един стол и люпела семки. Само тя си знаела защо тази вечер се лишава от удоволствието да потанцува. Предстояло й да поднесе на любимия момък съдбоносна новина и от един час съчинявала речта, която се готвела да му дръпне. Като го видяла, обаче, да влиза един такъв запъхтян, потен и каталясал от петнадесетте километра въртене на педалите, цялата реч се изпарила от ума й, тя се причервила и се зафъндосала повече и от него. Успяла само да се измъкне навън, да се тръшне на пейката и да промълви: „Бременна съм“. За честта на момъка и на цялото наше село трябва да уточним, че въпреки шока, той запазил самообладание и отсякъл:

- Тая работа не търпи отлагане. Още сега тръгваме за моето село и се женим, докато не ти е проличало, че живи ще ни изядат, особено теб!

Метнал я на колелото и минали обратните петнадесет километра в пълно мълчание. Стоварил я пред дома си и изтичал да буди родителите си. Те се изхлузили от топлото легло и се разтичали наоколо, като разкудкудякали не само своята, а и съседните къщи. Начаса се събрал любопитен народ, отърчали да викат роднините и поредните кокошки паднали жертви на импровизирания годеж. Отнякъде домъкнали единствения в селото акордеонист, като не забравили да пратят човек да извика таксито, за да изпроводят хабер със блага ракия на новоизлюпените сватове. Тате грабнал ключовете, зализал перчема и се отправил към поредното професионално изпитание, което този път се превърнало в истински екшън.

В къщата данданията била достигнала кулминацията си. Единодушно избрали за главни годежари Станчо и Станка, които се падали чичо и стринка на младоженеца. Натоварили ги на таксито, а на предната седалка, стиснал акордеона си, се курдисал доволно почерпеният бай Дончо. Младата булка запъхтяно обяснявала на тате на кой край на селото живее и как да познаят къщата. От нескопосаната й реч разбрали само, че е неизмазана къща и до вратника има вързан кон. Наляво-надясно, не се разбирало точно накъде да завият като стигнат църквата, но развеселените от виното годежари се развикали и таксито потеглило. Станчо и Станка продължавали да пеят акапела, тъй като бай Дончо не успял да разтегли акордеона. Неусетно пристигнали в заспалото село и се отправили към църквата. Тате познаваше целия район на пръсти, веднага улучил божия храм и се заоглеждал накъде да завие. Карай наляво, викнали тримата в таксито, тъй каза момичето, от църквата наляво. Тате бил сигурен, че е надясно, но с пияни хора не се спори и в крайна сметка завили наляво. На втората пресечка фаровете осветили неизмазана къща и делегацията се изсипала пред портата. В дълбочина някъде светнала лампа, годежарите се успокоили, че сигурно ги чакат и се запровиквали както му е редът: „Ставайте, бе, сватове, блага ракия ви носим“. Бай Дончо разпънал акордеона и подхванал кръшно сватбарско хоро. В тъмницата не забелязали как от къщата изскочил мъж по долни гащи и с голям кол в ръката, който се мъчел да ги надвика:

- Вашта мама, вий да се подигравате ли сте дошли, бе, откачалници ниедни? Не видите ли, че в къщата има умряло?

Докато се сапикясат, мъжът започнал да ги налага с кола, немалко удари получил и тате. Акордеонът на бай Дончо изхъркал и някой светнал лампа на входа на къщата. Подпрян на вратата, на светлината се лъснал капакът на ковчег и чак тогава нашите хора разбрали, че в къщата има непогребан мъртвец, а те непоправимо са се объркали. Вкарали се в таксито на бегом и отпрашили обратно за наше село, толкова голямо било изумлението им, а още по-голям срамът.

Заварили годежарската трапеза още неразтурена, защото веселбата нямало да бъде пълна без отговора на сватовете. Като разбрали за резила, платили на тате за курса и го изпратили да спи.

Как завърши тази история ли? – Сватовете си получили благата ракия на другия ден по светло, когато за най-сигурно спрели на мегдана и разпитали подробно за къщата на момата. Тази несполука не разколеба тате нито за миг, докато работеше с таксито, сватби и раждания в селото имаше доволно, докато не дойде демокрацията и селото не се опразни, а неговата служба се разтури. В селото останаха по-малко от половината жители, останалите се разбягаха по градовете и по чужбина, а за ония славни времена останаха само разказите на сладкодумния ми баща.