Щастието няма материя, няма тежест, нито консистенция.

Стига да не го търсиш – намира те. Намериш ли го – липсва ти.

Стоях пред караваната на плажа, бях си я купил със спестените ми пари, които разбира се бяха последните ми, и размишлявах върху този така претенциозен и екзистенциален казус. Бях препил жестоко предната вечер край огънят, с акустичния звук на китарата и умопомрачително количество узо, което казвам, че е питието на боговете, но дано те имат по-силно хапче за глава, защото в този момент дори джойнтът и бирата не помагаха.

Чудех се, кой определя кога и колко да бъдеш щастлив?

Дали някъде по света, в дървена къща, сгушена във веригата на някоя планина, или на ръба върху някоя скала, има човек който седи на дървен стол и брои колко време да бъдеш щастлив, а когато ти свърши времето, като в компютърните клубове от детството, просто те изключва и пуска таймера за следващия на опашката. Само, че тогава беше лесно, стига да имаш някой скатан лев, се провиквахме „Шефкеее, пусни ме за още половинка”, и забавата продължаваше. В същия момент пребърках панталоните си от снощи и намерих 1лв, метнах желязната монета в морето и реших да продължа щастието си с още един час.

Какво би направил, ако имаш час да бъдеш щастлив? Защото, ако си тъжен е лесно - знаеш, че имаш още 60 минути на тъга и после ще дойде нов ден изпълнен с радост. Но да гледаш как безмилостните ръждиви стрелки на щастието с размах отброяват последните ти мигове с него... Май, трябваше да действам бързо.

Гледах морето, което със своя метален цвят и намръщен вид ми се караше че бягам от миналото. Миналото е също една разтеглива материя, която винаги е будила моя интерес. Бягаш от него, за да разбереш, че той е твой приятел, а останеш ли твърде дълго не можеш да достигнеш оазиса на щастието.

Според мен взети заедно щастието и миналото са някои далечни братовчеди, които отдавна са загубили роднинска връзка. Представете си ги на една снимка от стар фотоапарат, а отзад на нея – отминала дата и мястото, където е заснета. Така сме програмирани, че помним и снимаме хубавите моменти, тези в които сме били най- щастливи. „Били“, кои от вас забелязаха тази дума в минало време? Оказва се, че тромавото щастие лежи на гърба на миналото. Дали тяхната връзка не е нещо повече и ако е така, струва ми се, че единият изневерява на другия.

Погледнах часовника си и видях, че бяха изминали 10 минути, мамка му, имах още 50 да бъда щастлив. Събрах си багажът и секунда след това си помислих, за какво, по дяволите, ми е той, щастието не е дестинация, въпреки, че в повечето пъти се чувствам щастлив високо в планината, но за 45 минути нямаше как да стигна до величествения Пирин. Нямаше как да се видя с всички мои близки, и хора на които държа, а и след като съм избягал от тях, явно не съм бил щастлив в средата им. И какво се оказва - че бях избрал компанията на самотата, за да почувствам поривите на щастието.

Разполагах с още време. Морето смени мрачната си физиономия с топла усмивка погалена от слабото залязващо слънце. Отворих си една бира и реших да се разходя по плажа, да запомня вкусът и мириса на щастието, както и неговите цветове, защото не знаех колко дни, месеци или години на горест ме очакваха. Вървейки бос по ивицата, видях един доста възрастен и прегърбен дядо, забол очи в земята, все едно очакваше всеки момент тя да го дръпне при себе си. Той беше с костюм, вратовръзка и изключително лъснати обувки, които разбира се вече бяха почнали да събират пясъчен тен. Гледах го и се питах - колко ли е бил щастлив през живота си?

- Привет, дядо! - казах аз. - Kакво търсиш тук сам на тези години?

От възрастта той беше загубил слуха си затова се наложи да повторя въпроса още веднъж с по-висок тон. Добре де, повторих го и за трети път.

- Ааааа! - възкликна старецът… - Ами тук на това място преди 50 години се запознах с моята жена - отвърна той с дрезгав глас и гаснеща от годините болка.

По думите му веднага се досетих, че жената е починала и си обясних защо изглеждаше толкова прилежен. Той е знаел, че няколко стъпки в навлажнения от дъжда пясък и обувките ще загубят бляскавия си вид, но все пак ги беше почистил старателно. Щастието и миналото май държат и на естетиката, казах си шепнешком, като бях уверен, че дядото няма да ме чуе.

- Знаеш ли, момче... - продължи той със слаб глас.. - всяка година на тази дата идвам тук, за да си я спомня отново и от както я няма, не съществува и ден в който да не си мисля, че искам пак да я видя. Дядото извади една доста стара и скъсана снимка, на чийто гръб, разбира се имаше стара дата, а мястото беше именно това.

Ебаси... - казах си на ум. - миналото и щастието може да имат и топографска точка.

По дясната буза на старецът се спусна сълза, която веднага се загуби в каньоните от бръчки, които с годините се бяха образували на лицето му. Погледнах часовника си, по мои сметки имах още десет минути, влезнах във водата и се гмурнах да намеря левчето, което бях хвърлил. Излязох, пъхнах монетата в джоба на сакото му, прегърнах го и рекох:

- Ще я видиш, дядо, ще я видиш. И прати поздрави от мен.

Не знаех в коя посока да поема, нямаше табели с надпис „Тъга – 1km“, затова реших да допия бирата пред караваната, да дръпна фаса, който ми беше останал, и тихичко да чакам.

Не бяха изминали две минути и до мен седна миналото...