Щастието няма материя, няма тежест, нито консистенция.
Стига да не го търсиш – намира те. Намериш ли го – липсва ти.
Стоях пред караваната на плажа, бях си я купил със спестените ми пари, които разбира се бяха последните ми, и размишлявах върху този така претенциозен и екзистенциален казус. Бях препил жестоко предната вечер край огънят, с акустичния звук на китарата и умопомрачително количество узо, което казвам, че е питието на боговете, но дано те имат по-силно хапче за глава, защото в този момент дори джойнтът и бирата не помагаха.
Чудех се, кой определя кога и колко да бъдеш щастлив?
Дали някъде по света, в дървена къща, сгушена във веригата на някоя планина, или на ръба върху някоя скала, има човек който седи на дървен стол и брои колко време да бъдеш щастлив, а когато ти свърши времето, като в компютърните клубове от детството, просто те изключва и пуска таймера за следващия на опашката. Само, че тогава беше лесно, стига да имаш някой скатан лев, се провиквахме „Шефкеее, пусни ме ...