Един  прозорец на първия етаж на терасата на частна къща искреше в нощната тъма.Щурчетата се ослушваха и лениво се обаждаха.Силует на полугола жена се мяркаше за кратко.Тихо дихание покриваше света с нежни въздишки.Някакви шумни птици нарушиха покоя на отминалите илюзии и разрязаха облаците с крясък.

Малка, деликатна женска ръка се показваше от тясната тераса и сякаш дирижираше валс към лекия полъх на вятъра.

Устните и,бледи и леко напукани, припяваха стара песен, а тялото и, белязано от годините, се опитваше да намери подходящия ритъм и да се включи в настоящето, с плаха надежда за повече сън.

Ала някак не успяваше, защото времето беше оставило своя неистов отпечатък и мускулите атрофираха, а ставите-болезнено се обаждаха.

Какво правеше тази жена сама на балкона, оставила илюзиите на потока на дните? Защо така отчаяно се стремеше да върне младостта, толкова крехка и толкова искрена, а минутите се удряха в грозния крясък на птиците?

Един непознат мъж гледаше като хипнотизиран, а тъмните му очи сякаш се насълзиха:

- Това, ... тя ли е? Наистина ли е тя?

  - Лили! Моята Лили!

Обич от нежност, красота и доброта галеха душата.Лирични топли звуци трепнаха в съзнанието му и той притвори с възхищение клепачи, в унес...

Синьо и кафяво, любов и забрава се сливаха  и носеха със себе си албум от спомени.

Срещна я в една известна сладкарница, беше в сепаре с възрастен господин, а усмивката и преобърна мъжкото му сърце и го обезоръжи начаса.Него ли погледна първо не разбра, когато поръчвайки торта за рождения ден на своята сестра, той написа телефония си номер върху една неугледна бяла салфетка... 

Очи в очи се срещнаха, о, миг, поспри!

Единствен и толкова велик, отнесъл със себе си неутолимите очаквания, скритата обич, безмълвното желание!

Изпусна уж случайно тефтера и подаде бележката, долу до крака и...

Чу силният, леко напрегнат смях и усети придърпването на бележката.

Успя! Димо вътрешно ликуваше, когато с нежелание затвори вратата на сладкарницата, му идваше да подскача като безгрижно малко дете, но преглътна усещанията и завървя бавно и с мечти ..., душата му най-накрая бе пълна.

Разбира се ,че искаше да вземе торта, защото обичаше сестра си, посвоему, без често да показва чувства, отменяше я в някои задължения при нужда. Димо живееше сам в апартамент на тиха уличка, на третия етаж.

Харесваше самотата си, хладнокръвно посрещаше поредните тегави дни и нощи, ходеше на работа, на смени, а после-спеше.

Котаракът Симо, сиамец, на пет години, споделяше ергенското му легло и мъркаше до припадък.

Стигаше му, защо да иска повече от този отвратителен живот, идваш и си отиваш като скот. Без радост, без тръпка, без вълнение, буташ, докато сърцето спре и дотам, живял си някога преди...

Ала, когато видя Лили, нещо трепна, засмя се душата и поиска да потанцува, да погали идващото вълнение и да го приюти завинаги.

Лили беше красива тъмнокоса жена, но омъжена за възрастен мъж, видимо заможен и финансово обезпечен,от години нямаха деца ...Примириха се или по-скоро Лили се опита да свикне с тази болезнена мисъл ... Време разтегливо като дъвка, съкровеност- някъде мълчи.Минутите се превръщаха в невидими хищници, отнемаха и мачкаха младостта, сивото ставаше черно, а белезите не боляха, те горяха...

Там, при сепарето, в нежните и очи се четеше скрита подмолна тъга, която Лили умело прикриваше с розовите си плътни устни, а тихото и дихание рисуваше сърца ....

Можеше ли да се надява, да почувства, че живее истински? Да бъде щастлив и без нея?

Щастието само за кретени ли е или е за такива идеалисти като Димо?

Не бе слаб ученик, желаеше да завърши инженерни науки, но не намери смелост да се бори за мечтите си и не кандидатства. Родителите имаха прекалено много грижи, за да настояват и той се предаде на действителността, заработи като стругар в завода по машиностроене.

Годините, като недоволни другари, минаваха и сърцето му, свито и крехко, туптеше по неволя само.Умееше да чака, първоначално без да знае какво, просто стоеше и гледаше пред себе си, а по-късно-чакаше да отмине тази плашеща и толкова пуста самота, хапеща като разярена тигрица, жигосваща и изгаряща дланите. После ...,  пак очакваше, този път телефонът да звънне, с познатия, топъл глас, който спираше дъха, караше го да изтръпва, да бъде дързък мечтател, да намери смисъл в дните ... Пристан за надежди, пристанище за обич, може би ...

Беше петък, делник, а октомврийското слънце галено напичаше рамената му покрай отворена врата на апартамента.

Приятно и меко огряваха лъчите и не му се спеше, въпреки изкараното нощно дежурство...

Телефонен звън звънко прозвуча в тишината и я пробуди, а слънцето се усмихна и му намигна с трепет.

Беше тя, Лили.

Видяха се в същия топъл ден в крайпътно кафене, с хотел.

-Бъди моя, Лили!-помоли я горещо и малко непохватно...

-Невъзможно е, Димо, разбери, толкова е сложно...

Ала се отдаде с отворени обятия на любовния порив, сладострастно телата се движеха, само секундите разделяха влюбените, миг, единствен и толкова прекрасен-остани!...   Обич, вечност нека да бъде другото ти име! Любовта, любовна мъка ли е? Или приливна вълна от намерени копнежи?...

Лили спря да вдига телефона, желаеше да забрави онази влюбеност на душата, която носи топлина и утеха.Димо се противеше в началото, след месец се опита да свикне, но не успя и реши да приеме предложението на шефа си, да го командироват в чужбина. И замина.

Години, пълни със спомени, далечен стон и вопъл по неосъществената любов.Забогатя, ожени се по сметка, разведе се .

Родината някак го зовеше, родното място  и ... Лили, може би...

Прошарени коси, дълбоки бръчки и влажен тъжен поглед ....

... Ето улицата, ето сградата и познатата тераса...

Наближаваше отново есента, златна и къдрокоса, топла и очакваща до кафяво и златисто-време само за споделеност... Бъдещето сякаш е реално и впечатляваше с вярата си. 

Когато я видя , застина, онемя, стихна болката от миналото, тя беше... Там...

На терасата като красиво видение стоеше Лили, а лявата и полугола гръд гледаше към небето...

Очи в очи се срещнаха, но в тази тъмнина виждаш ли наистина?

Препускат мислите и хаотично ридаят в призрачната вечер.

Сърцата са пълни и преливат от обич. Съкровено радостта е дошла като нов живот и се опитва да предложи още възможности за щастие. Секундите-са застинали и мълчат. Вятърът е избягал разбойник,отишъл е в междучасие ...

В ехо се отразява лекият шум от пърхащи криле наоколо.

-Лили!-викаше Димо, опиянен от неочакваната гледка.- Лили, тук съм, дойдох!

Една тъжна и нежна усмивка-гримаса тихо отговори отсреща:

-Късно е, Димо... Много е късно ... Закъсня!