azura_luna (Петя Стефанова)
154 7196
19 апр. 2011 г., 21:41

Синджирли мелеклер – от другата страна на огледалото 

  Проза » Повести и романы
2498 0 55
33 мин за четене

"Видях ангела в мрамора

и не спрях да дялкам, 

докато накрая не го освободих."

(Микеланджело)

 

 

Преди изгрев, слънцето търкаше очи зад облаците. Хълмовете, по дъното на котловината, се диплеха като шалвари. По тях шаренееха като кръпки, нивите с тютюн и лозови насаждения. Престилките на берачките се олюляха от тежестта на тютюневите листа. По черен път, ограден от смолисти борове, пъплеха низи от хора към шосето, където ги чакаше камион. Там изръсваха товара и политаха като лястовички към спящите помашки стрехи. Една от жените се препъна в буца и падна. Кърпата ù  се свлече и заслепи очите ù. Тютюнът се разпиля, а носеше седмото си дете. Бе „аар аяклъ” или трудноподвижна. Множеството я заобикаляше като отричана, а бе погребала пет от носените. Жените вярваха, че Анифе Гебе (т.е Анифе с корема), бе убила насилствено децата си, заради страха от бедността, тъй като разбираше от билки и баене. А според религията им, който посягаше на човек, все едно убиваше цяло човечество.

Наричаха ги „синджирли мелеклер”. Оковани ангели, които не идваха на бял свят, а случеше ли се да се родят, заживяваха с болка, все едно изживяваха смъртта си. Приживе Анифе шиеше и бродираше на ръка елеци и ризи на по-заможните селянки. С избодени от иглите пръсти работеше по чуждите ниви, да припечелва хляб. Мъжът ù бе заминал на печалбарство, в една гръцка мина, преди месеци. Говореше се, че мината се срутила и погребала мъжете, живи.

Само жилавата ù петнадесетгодишна  дъщеря Хазан ù  подаде ръка, за да я вдигне от земята. Чевръсто събра разпилените листа и ги понесе заедно със своя товар. Имаше медено-червена коса като откършено есенно листо. Очи като пъстри родопски поляни. Ръцете ù  бяха здрави като каменни зидове. Нейният бог ù  ги бе дал, за да милват и издигат... Душата ù  бе планина, непреклонна и жива. Преглътна обидата и направи път на майка си.

-Върви, майко! Нали затова ни раждаш, никой от нас да не остава сам на пътя. Аз ще те гледам...! - каза момичето на завален български, примесен с родопски диалект.

Хазан остана загледана в прошарените плитки, подаващи се под кърпата на старата Анифе. После погледът ù  се зарея като птица по небесната вис, зашари по планинските склонове и като с човчица започна да разплита кълбото от насъбралите се въпроси. Питаше се за бога и за хората, за слънцето, за това какво имаше зад хълмовете. И все оставаше у нея оня копнеж по скиталчество. Искаше ù  се да види морето, за което бе чувала от разказите на учителя.

От месеци, слугуваше в училището. Помиташе класната стая, забърсваше етажерките с книгите на даскала и плевеше лехите с димитровчетата, които малките ученици утъпкваха в игрите си. Когато часовете свършваха, Хазан надничаше страхливо в дебелите книги. Плашеше се, че някой от селяните ще погледне през прозореца и ще размаха неодобрително пръст. Не знаеше да чете на български, но копнееше за други светове... Веднъж, докато прелистваше книгите с задъхано любопитство, учителят Коста влезе в стаята. Погледна я изпод вежди и се засмя. Нито млад, нито стар, около тридесетгодишен, но с детска простота в погледа. Хазан толкова се смути тогава, че изтърва томчето на земята.

- Аз, такова... само забърсвах прахта. - заоправдава се тогава момичето.

Знаеше, че нейните са против четенето. Вярваха, че хора, които четат, стават лениви и не могат да изкарват хляба си. Слънцето бързо напуква ръцете им...

- Вярвай ми, няма да кажа на никого! - засмя се пак Коста и вдигна книгата. Тогава ù посочи една плетеница от непознати за нея думи. - Виждаш ли това? Пише, че свободата е цвете, израстващо в мръсотията на човешката природа.

Хазан се усмихна, без да схваща напълно казаното. Притесни се, че незнанието ù ще предизвика смеха на учителя. Той обаче не се и засмя, а тикна книгата в ръката ù.

- На, вземи, като я прочетеш,  ще ми я върнеш! - каза Коста и заразглежда купчината със съчинения.

- Аз, такова... - смънка Хазан.- Не са ме учили по български...

- Не губиш, ако опиташ! Да видиш нещата, нарисувани, написани, казани, понякога изисква повече душа, отколкото ум... - каза учителят и ù предложи да я научи да пише и чете, ако тя уталожеше страха от свободата.

Дала обещание, Хазан зачерта лулички, записа букви и щом кривнеше от пътя на начертаните редове, свеждаше глава като свенливо дете. Здравите ù ръце скриваха грешките, но учителят я сгълчаваше бащински.

- Да скриеш, че си сгрешил, значи да повтаряш грешката до безкрай...

Хазан бе спокойна, защото до Коста ги нямаше преградите, които ù се налагаше да прескача всеки ден. Криеше от всички, че се учи да чете, защото за дързостта си щеше да получи плесница или заплюване от общността. Скоро учителят събра книжата си. Отиваше възпитател в града. Сбогува се набързо с децата, а на Хазан каза за заминаването минути преди да дойде бозаджийската кола. Бе се привързал към онова оковано дете, което растеше в душата ù, затова предпочете да тръгне без дълги сбогувания.

Хазан се почувства за първи път сама. Нищо не каза. Бе така научена, да преглъща болката, да не издава, че я има. А учителят щеше след години да я помни смътно и това я уплаши. Защото предполагаше, че остават лицата, делата, оговорите от незнание, белите, но не и имената на учениците...

- Да не би твоят бог да се е разсърдил, че ме учиш да чета? - запита по детски Хазан, докато събираше останалите книги в платнена чанта.

- Глупаче! - засмя се учителят. - Едно е слънцето, едни и същи са хората, един е богът, един вкус има млякото, с което са откърмени, само гледищата са различни... Това ни разделя! Търси с душата си, не с ума! - посъветва я и се ослуша за камионетката на бозаджията. Това бе единственият транспорт за града, веднъж на десетина дена. Не му се искаше да го изпуска. И тръгна.

Хазан дълго гледа след бръмчащата камионетка. С нея си отиваше и свободата ù. Искаше ù се да надтича вятъра. Да легне по средата на пътя и да я спре с тялото си.

Сълза-лястовица се наниза межу луличките. Залюля се по реда-жица и размаза като вълна написаното, сякаш по пясък. Тиха като детска обич, тупна в прахта на площада пред училището. И колко много пъти още Хазан щеше да опознава окованата свобода, докато се научеше да живее...

 

...

А котловината бе като забрадена от суеверия и неписани закони. Планинските хора се женеха, раждаха деца, колеха животни за курбани и прекарваха повече от половината си живот, работейки. Кретаха, страхливо оградили своята безопасност и вярвания... Умираха в някой от промеждутъците на живота, без да са видели себе си, без късче вяра...

Хазан потрепери, защото усещаше, че животът ù минаваше на халос. Бе така унесена в мисълта за свободата си, че и ръката, която я прегърна през кръста, ù се стори естествена тежест на тютюневите листа. Сепна се от женска гълчава. Видя жените да се суетят около нея, изсъскваха нещо през зъби и се забързваха към шосето. Гърбавият Серкан - стар ерген, почти на годините на баща ù, се поклащаше в далечината. Мъжът задяваше омъжените и ги обладаваше, като използваше прикритието на високите тютюневи насаждения. Следеше Хазан като вълк, подушил агне. Ръката му оскверни свободата ù . Хазан се усети несвободна, някак останала сама на пътя, защото в затворена общност, в която живееше,  всичко, което се случваше в селото, бе обща работа на селяните. Отричаха я като човек без чест. Според стари вярвания, чиста девойка става „фатана”1 , ако мъж я хване само за ръката. Никой не смееше да я погледне, тя трябваше да стане жена на Серкан. А той нямаше душевната интелигентност на Коста, онази несломимост и деликатност...

Прибраха реколтата. Сгодиха ги в съботата след байряма, без да стъкнат годежарски огън и да подсладят горчивото кафе. Серкан сключи “никях” и се задължаваше да плати, ако изгонеше Хазан след сватбата.

Тежки гривни белязаха като окови китките на годеницата. Очервиха ръцете ù с къна, примесена с тютюнева вода. Пъстро гъмжило от хора се насъбра по конския площад за сватбата. Пред очите на случайния пътник се разплискваха цветове, пайети, цветя, атлазени отблясъци, пехливански борби... Пищяха задъхани зурните като несвободни жени, а тъпаните равномерно брояха невидимите сълзи, които всеки момент щяха да изригнат, вулканично, от планинската душа на Хазан.

С тежка стъпка Анифе ù  нахлузи атлазено елече и стисна майчински ръката ù.

- Смирявай се... И три стъпала да има новият ти дом, пак с едно мъжът ти ще те изпреварва... – посъветва я Анифе, докато лелите на Хазан залепяха последните цветни камъчета върху изписаното с бяло мазило булчинско лице.

- Кой бог те стесни, майко? Нали по мъжки ме научи да оцелявам... Какво значат три стъпала? Ако времето даде, ще ги извървим... – каза гордо Хазан и се усмихна насила, сякаш и вътре в нея бе полепнало от бялото мазило от лицето ù. Само че там не шаренееха цветни пайети, а бодяха остри камъни... Де да знаеше да заглажда остротата им, да премахва излишното, че и болката да изглежда красива...

Невъзмутимо, огледалото в стаята сякаш копираше онова, което ставаше у нея. Чупеше светлината, кривеше се... Защото от другата страна на огледалото винаги стои по една човешка болка...

Тежеше червеното ù  елече, а одеялата и чергите на булченския чеиз белееха като погребални савани. Безметежност се кълбеше в краката на Хазан. Че нали с бяло пишеха и смъртта...

Вързаха къносаните ù здрави ръце с червена панделка и я изведоха при Серкан. Една синя пеперуда от маската върху лицето ù поиска да отлети от ада от звуци. При вида на пъстротата от дрехи и танцуващи тела, примряла сви крила.

Хазан издигаше поглед към небето като сакато лястовиче от пропукано гърне. Но я нямаше онази Божа или човешка сълза, която отмива шумотевицата и невъобразимата гълчава.

По стар обичай, който селяните не помнеха откъде e, поставяха даровете в сито. Младоженците го хващаха от двете страни, тогава някой замахваше, за да раздели даровете.

В ръцете на един от мъжете като светкавица проблясна секира. Сякаш вятър избута ръката му. Той трепна. Хазан присви очи зад булчинската маска. Кръвта от отрязаната ù до китката ръка плисна върху даровете. Като бездомница падна в прахта на конския площад. Гълчавата за момент утихна. На танцуващите жени им прилоша. Кръвта удави страстите...

- Бог да ти отсече душата, проклетнико! - изсъска Анифе на виновника и притисна корема си заради рязка болка.

Грях ли бе сторила Анифе, че Бог оковаваше децата ù...

-Не кълни, майко! Детето oковаваш! Плът е, зараства... Бог е решил, че ще ми пречи в изкачването. – каза Хазан и смигна на Анифе съзаклятнически.

Забравила за болката, Хазан се присети за нещо написано в тайните книги на селския учител, че „тялото е само болест и убийство, старост и смърт...”2 и се усмихна. В тези минути само спомените за отпътувалата свобода я държаха на крака. Струваше ù се, че въздухът потрепери и по планинската пътечка се зададе Коста. Бе разбрала, че индивидуалността в затворена общност като нейната се оказваше осъдителна. Бог я зашлеви за проявената дързост. От раната се затресе цялото ù тяло.

Хазан бе загубила много кръв, а местният знахар забрани на Анифе да стои дълго в стаята на болната, за не увреди очите на нероденото.

- Жено, ако е писано, момичето пак ще ти е отмяна... И да не я бива, тя си е поживяла... Виж, онова в корема ти е друга работа. Между двата свята стои жив и мъртъв човек. Да не искаш да дойде с превръзка на очите. Оттам гледа кръвта и се плаши, и увива връвта около очите си... Страх го е...

Дни наред, Анифе, непослушала знахаря, цери с билки дъщеря си. От грижите раждането започна по-рано. Затвореният между двата свята почукваше на портичката, която ги делеше. Анифе роди мъжко, но от това, че още „лууса” излизаше да наглежда Хазан, простина и скоро си отиде. Взеха я джиновете на двадесетия ден след раждането. На останалата здрава ръка на Хазан легна братчето ù.

Какъв ли грях бе сторила мъртвата Анифе, че не се порадва на освободилото се от оковите дете... Хазан му даде името Йозгур. Пожела си детето да познава свободата, да не усеща тежестта на оковаването...

А жаждата на Серкан замря, още когато видя отрязаната ръка. Загуби интерес към момичето. Мислеше, че приятелите му ще го подиграват, че си е взел саката жена. Дето нe може да прегръща, ни тютюн да бере, ни деца да люлее. Безръката Хазан му се струваше като разклатила се от лавина планина, след която остават прекършени дървета и рушащи се скали. Мъмреше я, подиграваше ù се, че върши домакинските си задължения с една ръка. Денем заключваше вратата на къщата и отиваше на нивата при работничките. Гледаше на невестата като на вещ, необходима притурка за студената планинска къща. С Хазан живееха в крайнините на селото, където човешки крак не стъпваше. Смяташе, че заради разстоянието хората ще забравят сакатата му жена, а сякаш искаше да я накаже заради срама, който бе му нанесла. Ако я хвърлеше в пропаст или я забравеше между две села, щеше да искат от него „никяха”, а то поне стоката му да бе читава...

Хазан не рухна след смъртта единствено заради Йозгур. Той бе свободата, която си създаде в каменния затвор. Двегодишното дете я наричаше „анне”, че друга майка, освен нея, не познаваше. Щом мъжът ù излизаше, Хазан и детето се промушваха през дупката в телената ограда на двора и отиваха при скалите, които заобикаляха къщата. Там сядаха и дълго се взираха в причудливостта на планинските форми. Бяха ръбати и нагънати като камъните, виреещи в душата на момичето... На Хазан ù се привиждаха жени с каменни плитки, двойки, преплели ръце, ангели с по едно крило. Показваше ги на Йозгур и го прегръщаше. Момченцето я целуваше по бузата и казваше:

- Анне, Йозгур харесва тях... Той иска камък, да играе... - тогава хукваше и опираше ръчички у някоя скала, сякаш не бе дете, а юначе.

Вземаше клечка или пръчица и дращеше с нея по скалата.

- Аз голям! Виж, пиша ангел... ”кючук мелек”. Ела, напиши облак... - казваше детето и гордо се изпъчваше, после викаше безръката да види ангела му и започваше да плаче, ако Хазан не вземеше камъка в студената къща.

- Че защо ти е облак, Йозгур?

- Да сложим ангела да спи!

- Ами ако направя дупка в облака? - шегуваше се безръката.

- Ще му се счупят крилата и ще е тъжен... - казваше уверено детето. - Да си го вземем, че да го види чичкото, дето все се сърди...

- Малко ли камъни си носим за къщи и за животи... - каза на себе си Хазан и попита. - Знаеш ли какво е тайна, Йозгур?

- Нещо, дето се яде ли?

- Не, нещо, което трябва да знаем само аз и ти... Ако дупката в облака се отвори и ангелът падне пред къщата, чичкото ще заключи и него... Ще окове крилете му, с пирони за стената. Че дойдат ли ни гости, да им го показва като картинка. Тогава небето ще заплаче... И планината ще стане хлъзгава, а ние с теб няма да идваме тук...

- Анне, а ние с теб ще станем ли ангели?

- Заради това, че падаме и ставаме, си оставаме човеци, Йозгур…

Йозгур се съгласи да пази тайната им до следващото им бягство. Двамата се връщаха обнадеждени в студената къща и пак всеки ден за малко бягаха от нея...

Когато Хазан лягаше до Серкан, дали от самотията, дали от това, че той си вземаше със студенина полагаемото, я втрисаше. Сънуваше как скалите се разтърсват, пропукват се, а там стои самотен ангелът на Йозгур. Той я викаше. Тогава  Хазан ставаше и в едно полусънно състояние отиваше до скалите. С ножката на Серкан задълбаваше, отстраняваше излишното от камъка, за да счупи оковите на ангела. Ръката ù придобиваше нечовешка сила, сякаш я направляваше някой... Съзиданието я освобождаваше. В гърдите ù малко бяло цветче пробождаше с главица камъните. От хаоса в душата ù се раждаше красота. Ако рязко удареше с ножката, виждаше пред себе си неодобрително клатещата се глава на даскал Коста. Струваше ù се, че чува гласа му:

- Не мисли за нищо в този свят, като нещо отделно от теб. Всичко се ражда вътре в нас и там умира. Търси с душата си, за да видиш непознатото...

Денем не помнеше, че с една ръка е ваяла каменни ангели. А и кой би повярвал, че у сакатата е останала такава сила. Йозгур ù ги сочеше, подскачаше развълнувано около тях.

- Анне, ще пазят ли моя „кючук мелек” от сърдития чичо?

Хазан гледаше невярващо еднокрилите ангели, които опасваха като стена каменната им къща. Един до друг, стройни и красиви, с ясни лица, на които някой бе написал човешки емоции. Бяха усмихнати и тъжни, обичащи и мразещи, беззащитни и смели...

- Да, Йозгур! – казваше Хазан, усещайки се свободна, сякаш бозаджийската камионетка се завръщаше. – Живеем ли с хората, ще носим техните вериги, но усещанията, които се раждат в душата, никой не може да окове...

Серкан отброи парите за „никяха” и доведе друга жена - „кума”, в каменната къща. С този акт той се разведе неформално с Хазан. Заместницата бе бузеста, със задница на кобила, с малки хитри очички. Смееше се гръмко и някак освободено. Цялата се тресеше. Бе разпростряла пипала на трапезата, а и в леглото на Серкан. Носеше куки и редеше бримките. Заплиташе невидима паяжима по ъглите на стаите. Хазан мълчеше, загубила воля за съпротивление пред неловкото положение. Трябваше да си тръгнат, да оставят самотни безкрилите ангели. Върнаха се в пустеещата бащина къща. Денем Йозгур търкаляше камъни за игрите си, а нощем Хазан освобождавaше ангели  от камъка, за да ги върне на свeтлината.

...

Настъпиха мъчни дни за помаците в селото през 70-те години. Мъжете избягаха в боровата гора от военните. Милицията раздаваше именници на жените и старците, да си изберат български имена. Който се противеше, го извеждаха насила от дома, бе гонен от освирепели кучета, бит с дървена тояга, подлаган на ексцесии, заливан със студена вода, арестуван или изселван. Разрушаваха с чукове писаните помашки надгробни камъни, заменяха ги с други, гавреха се с имената, които селяните носеха от рождението си, не им бе разрешено да празнуват, да обрязват децата си, да носят забрадки, да слушат своя Бог.

И Хазан попадна в ръцете на военните. Намериха я пред бакалията, в едно сиво мъгливо утро, понесла хляб за гладния Йозгур. Дърветата настръхнаха като просяци. Войниците я задърпаха за отрязаната ръка, питаха за името ù, като в просъница видя как един от мъжете я зашлеви, сякаш, че бе научил, че може да чете по български... Много пъти едноръката се срещна с истинския живот. Той бе като камък, ръбат и болезнен... А къде оставаха оптимистичните възгледи на учителя за живота? Под краката на някой крадец на свобода... Може би истински учители са нашите преживявания и сблъсъци с реалността... Те са като синджири и като ключове, оковават или освобождават,  в зависимост от наученото... И един ден ученикът надминава учителя, по това, което прочита чрез опита и книгите на самия живот...

Хазан се намери сама сред разкаляния градски площад. Гледаха я безучастно сънливите прозорци. Войникът, който я бе ударил, я притискаше с ботуша си към калната земя. Бе стъпил върху гърдите ù. Окаляни димитровчета израснаха по лицето ù, тъжни и болни... Под забрадката ù се оголи червеникавата ù коса. Разсипа се, като от счупен буркан с мед...

- Хазан ми е името! – крещеше младата жена, с жилава гордост, защото знаеше, че един ден ще извърви трите стъпала за равенство с мъжа. В деня за равносметка (Късметския ден), щеше бъде викана по име, да отговаря за делата си. А какво е човекът без името си... Струпани случайности...

Войникът я заплю в лицето и я удари през устата. Кръвта оцвети в червено окаляните димитровчета.

- Бяхме у вас. - съобщи сухо войникът. - На идоли се кланяш, а? Какви са тези безкрилите в двора ти?

- Оковани ангели, като всички нас, дето преминаваме от мъртвото в живото и обратно... - изкрещя дръзко Хазан. – „Синджирли мелеклер” ги знаем на нашия си език.

Думите ù разсърдиха войника и отново посегна да я удари. Изръчка я в бъбреците с приклада на пушката. Безръката премигна. През главата ù мина страшната мисъл, че са убили братчето ù и я обхвана гняв. Зарита, в безсилие, като животно за курбан, на което му се живееше... В сумрака от мисли виждаше плитките на Анифе, детските очи на Коста и ръчичката на Йозгур, която драска по скалата. Понякога щастието бе толкова простичко, бе тихо като спомен за нещо любимо, но и толкова непосилно...

А Йозгур бе изтичал в двора на лелите на Хазан, напълнил джобовете си с камъни, за да набие с тях мъжете, които раздробиха на парчета ангелите на неговата „анне”. Двете възрастни жени го скриха в мазето, между празните каци. Предупредиха го да не излиза, каквото и да чуе. А момченцето мислеше, че войниците са джинове, които оковават крилатите по стените си...

- Аз ще намеря анне! – обеща на себе си детето и притихна, за да не го чуят войниците.

Набързо скалъпиха процес срещу осемнадесетгодишната Хазан и я интернираха във Видинско за три години. С отрязана коси и дочени панталони, заприлича на момче. Грижата бе изличила пъстротата в очите ù, а и женствеността от тялото. Белег от войнишки нож прорязваше бузата ù. Отслабнала и с отпечатъци от пневмония по лицето, носеше наравно със здравите, дъски и камъни за строежите. Другите интернирани я знаеха като Хрисо Безръкия. Момче или момиче, стоически крепящо планината от спомени в душата си. Разказваше на жените приказки от книгите, по които бе сричала по български. А случеше ли се някоя да помни рождения ден на детето си или своя собствен, Хрисо издялкваше с джобното си ножче някаква фигурка - птиче, цвете, ангелче, детенце, върху малко камъче и им го подаваше. В нечии блесналите очи за момент виждаше свободата. Тогава бе щастлива. Когато всички заспиваха уморени, Хрисо мислеше за Йозгур, малкия ангел, който остана по нейна вина самичък. Болката ù се оглеждаше в призмата от цветове, на парчето стъкло, което бе намерила в пръстта. Сетеше ли се, че името ù не значеше нищо за селския даскал, а и за Бог, стискаше до кръв парчето стъкло със здравата си ръка. Колкото повече я болеше от тази непостигната, детска обич, толкова повече сила намираше, за да издържи на тежката физическа работа.

За един от надзирателите каменните фигурки не останаха незабелязани. Видя ги в ръцете на две деца, които играеха с тях. Издърпа ги нахално и поиска да му кажат откъде са ги взели.

- Хрисо Безръкия ни ги направи... - казваха заплашените жени.

- Дяволска работа! – каза надзирателят и поръча да изведат Хрисо, да я набият с тояги.

Колко удари бе понесла, докато се учеше да оцелява, че и този път надмогна болката. Хапеше устни, за да задържи сълзите, защото в мъжкия свят се научаваш да живееш по мъжки... И пак бе силна, дори оглеждаща се в съжалителните погледи на множеството. По свой си начин тя разперваше крила, бунтуваше се и в мъглявината търсеше светлината... Облаците се скупчваха от човешката злоба и нетолерантност, но от пролуките се усмихваха окованите ангели. Пуснаха пребитата в една отходна шахта, далеч от обиталищата на работничките, че вонята от нечистотиите да изличи способността  ù да твори идоли... А дарба, дадена свише, и времето не може да отнеме. Тя е, все едно, да го надскочиш...

В лагера извикаха някакъв лекар да нагледа жените и децата. С него дойде и още един мъж, който се спираше приятелски около децата, докато лекарят ги преглеждаше. Проявяваше интерес към игрите им и играчките им, към рисунките, към историите, които разказваха. Запитваше ги нещо, а те го приемаха с детска доверчивост. Едно от децата рисуваше с червена керемида по бетонната площадка, когато мъжът се спря при него.

- Какво си нарисувал? – попита мъжът, знаейки, че рисуването е език за изразяване на децата.

- Това е ангел... - обясни то. - А това е пръчка.

- Лош ангел, значи? Бие с пръчка непослушните, така ли? – попита шеговито непознатият.

- Не! Него бият... Виждаш ли? По крилата му има кръв... - посочи момченцето и млъкна, някак недоверчиво.

- Кой го бие? Къде видя този ангел?

Момчето се заоглежда объркано. Уплаши се от нещо и избяга, без да каже нищо.

Лекарят и спътникът му си стегнаха багажа да си вървят. На портала ги пресрещна избягалото от рисунката си дете. Взираше се в странника с някаква молба. Без да разбира как и защо, мъжът тръгна след детето. То спря до шахтата и се огледа предпазливо.

- Биха ангела, защото ни направи играчки... Тук е... - посочи момченцето.

Мъжът погледна с недоверие към детeто И все пак реши да види дали думите му са истина. Но докато се опомни, малкият помагач се изгуби. Капакът на шахтата бе заключен с катинар. Огледа се за камък и удари с такава сила, че металът изпука. Запали клечка кибрит. Надникна в шахтата, но го лъхна аромат на тиня и дъх на агония. Някаква подлудяваща болка го хвана за гърлото. Мъка като обръч застяга сърцето му. Писък премина като влак през душата му. В дъното на шахтата имаше умъртвен човек. Потрепери. Защото станат ли равни със смъртта, хората няма да се боят от нищо и ще действат безнаказано... Презря човешкото лице на свършека, злодейството на човеците... Мъжът се спусна долу. Нагази до колене в нечистотията Трупът плуваше по повърхността, с лице към водата, гол до кръста. Непознатият прецапа до мъртвия. Мислеше, че всеки човек заслужава да бъде изпратен по човешки. В тъмнината не виждаше лицето му, а и бързаше да го извади навън. Успя да измъкне товара си от шахтата и го просна върху тревата. Гледката го изплаши. Там лежеше младеж с бръсната глава, с белег на бузата и отрязана ръка, слабичък, със зачатъци на женска гръд, набразден от множество рани и удари, с полуотворени очи. Мъжът погали бузите на мъртвия с човешка състрадателност. Припозна нещо близко в чертите на младежа. Може би бе някой ученик, който бе научил да пише... Една бащинската сълза падна като куршум върху хълбока на мъртвия. Там, с парче стъкло, нечия ръка бе изписала име, че с него да отговаря пред своя бог.

- Хазан. - прочете мъжът и изкрещя от безсилие.

Трябваше ли едно оковано дете да е готово за живота, когато срещне смъртта...

Коста прегърна обезобразената Хазан като баща, който изпращаше детето си. Стори му се, че чу слабо дихание и се притаи.

Планините никога не се променят, вътрешно нещо в тях остава все същото... Такава бе и Хазан. Във всичката мръсотия на живота свободата е като мечта... Като едно похлупено под капак цвете... А как растат затворените? Крехки и недъгави... Вързани или оковани...

Един от надзирателите застана пред Коста. Измери го с цевта на пушката.

- Ей, какво правиш там? – попита подозрително войникът.

- Дойдох за детето.- посочи обезобразеното тяло в ръцете си. – Да го изпратя по човешки, според неговата вяра. Поне това ù дължа...

- Никъде няма да ходиш! И ти ще свършиш като нея... – Окован като ангелите ù.

Коста избута войника и побягна с тялото към гората. За един учител смъртта на едно дете е все едно собствена смърт. Само искаше да го погребе. Успя да стигне до оградата и прехвърли тялото отвъд. После скочи и той. От тръскането от гърдите на момичето излезе едва доловим предсмъртен хрип. На Коста му се стори, че му се причува, защото да върнеш нечий живот към светлината, е все едно да сътвориш нов свят. Да бъдеш самият създател...

Очите на мъртвата се отвориха, в тях проблесна тихата им пъстрота... Еднокрилите начертаха полукръг около нея. Гледаха я с благодарност за дадената им свобода. Хазан им се усмихна. Че от живото в мъртвото не ти остава нищо друго, освен да излезеш с усмивка.

Видя като в просъница детските очи на Коста, но преглътна с горчивина мечтата по него. Някои чувства остават непостигнати, платонични мечти за щастие, те си отиват като тайни със самия човек. Не се натрапват, не молят... Притаяват се и чакат някой друг живот да бъдат показани... И заради болката, просто ти остава да се усмихнеш...

- Хазан, детето ми... Още ли искаш да видиш морето? Ще отидем, като оздравееш... - обеща учителят.

Агонизиращото момиче попипа с последна сила панталоните си. Оттам изпадна едно от малките ангелчета.

- Йозгур, ето твоя „кючук мелек”... Пазих го от оковите на света... – без да съзнава, умиращата сложи ангела в ръката на учителя. Коста се загледа в крехката фигурка и заплака. Бе разбрал, че окова се чупи само с обич... В това се състои истинската свобода.

Като едно дете, засрамено от чувствата си, умиращата погледна за последно Коста и счупи оковите на съществуването си... Бог щеше да я познае по татуираното на хълбока ù име.

След смъртта ù Коста издири почти петгодишния Йозгур. Припозна го като свое дете и отпътува с него за града. Научи го да чете и пише, но и да разбира нещата, изпитвайки ги... След години Йозгур събра каменните ангели на едно място. Нареди ги в изложба, по морския бряг, за да помнят свободолюбието на неговата „анне”.

 

PS:

1. „фатана”- хваната

2. „тялото е само болест и убийство, старост и смърт...” - цитат от Казандзакис

© Петя Стефанова Все права защищены

Свързани произведения
Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Един охулен разказ, но мой...
  • хареса ми
  • Ани, здравей!

  • "Видях ангела в мрамора
    и не спрях да дялкам,
    докато накрая не го освободих."

  • Благодаря за прочита на този така оспорван разказ!
  • Човещината няма религия . А момичето разказва истински . Покланям се !
  • baijim (Бай Джим),добре си дошъл!

  • Браво!
  • Елена и Галина, радвам се, че съм стигнала до вас!
  • Благодаря за този покъртителен разказ!!!
    Чудесно написан!
    Благодаря и на Галина, че с коментара си ме насочи да дойда тук.
    Споделям мненията на коментиралите с изключение на Ангел.
  • Благодаря, Веси!
  • Роси , Odisey (Одисей ), Явор, благодаря за подкрепата и прочита!
  • Е, вече съм спокоен. Успех!
  • Щом вие ще сте Пенелопа, предпочитам гилотината.
  • Браво, Пенелопа Одисеева! И колко изискан речник!Само че ви съветвам да не го използвате повече.
  • Петя, още веднъж подчертавам, че пишеш талантливо, че умееш да разказваш вълнуващо. Прочетох доста от твоите произведения, публикувани в този сайт и съм очарована. Горда съм, че в България има такива млади и талантливи хора като теб!
    Още веднъж - поздравления за таланта, умението и трудолюбието!
  • YAVOR_A_STEFANOV (Явор Стефанов): Малко пояснение:""Щом не харесваш моето, аз пък ще оплюя твоето." се отнася единствено до факта, че веднага след мой коментар, следва критичен коментар по моя публикация. Това въобще не ме засегна, просто ми направи впечатление, че този коментар е закъснял с три месеца и бъдете сигурен, че въобще нямаше да се появи, ако не беше моя коментар. За това става въпрос.
    Иначе съм напълно съгласен, че на младите трябва да се помага и да се стимулират, но те нека да бъдат добри първо да обмислят направените им забележки и после да реагират. Какво пречеше на авторката да оправи наличните недомислия? Нищо.
  • "Щом не харесваш моето, аз пък ще оплюя твоето." Тези думи са достатъчно, за да се види с каква насоченост са ваши деяния. Както биха ме подкрепили и администраторите на сайта, „Открвения” е създаден, за да покаже онези малки искрици в човешката душа, които в подходящ момент са се превърнали в наши откровени, истински чувства, изляти върху лист хартия, а не да са признак за неуважение.
    Моито уважения г-н Ангел, но зрял човек на вашата възраст би трябвало да насърчава с опита си младите вместо да ги обезокуражава. Навярно си спомняте по добре онези дни не далеч от нашата история, но не трябва да забравяте, че поради тези деяния са осъдени доста наши политици и военни.
    Нека да се наслаждаваме на произведенията които ни предоставят авторите на любимия ни сайт, а не да се опитваме да водим обсурдни спорове.
  • Ang61, ще ви помоля да не натрапвате повече мнението си,злъчността и верската си ненавист, щом творбата няма литературна стойност за вас.
  • Odisey (Одисей ): Като си чел "много пъти" този разказ, защо не се сети да посъветваш приятелката си поне малко да го вкара в пътя.
    Поздрави на Пенелопа!
  • Ако пишеш за нещо, което се е случило някъде си, някога си, с някой си, без да се посочват реалносъщаствуващи места на действието, при това необвързани с фиксирани времеви отрязъци, можеш да пишеш всякакви фантасмагории и измишльотини. Но случая въобще не е такъв.
    Трябваше по-внимателно да прочетеш коментара на Константин, но ти не го направи, по-скоро предпочете да го прехвърлиш в друга координатна система, чийто център е твоето минаре.
    Свидетели сме на един друг "реализъм", при който творци от всякакъв вид и ранг, обезателно трябваше да се съобразяват със задължителните парамтри, наложени "Отгоре". И до какво доведе това? До една недвусмеслена политическа употреба, а оттам и до нерядко осакътяване на личните им творчески виждания и възможности, нещо, което не е изключение и за твоя "магичен реализъм".
  • ПОздрави за тови реликолепен разказ! Усещането е невероятно, много лесно влизаш в него и се поставяш на мястото на някой от героите! Между другото харесва ми този магически реализъм!
  • Филип Каменов, незнам до колко съм успяла да утоля жаждата ти, но ме радва, когато млад човек чете!
    Ang61( Ангел ), доколкото породата ми – тя е светла и тъмна, хаотична и подредена, грешна и просто човешка, но коментарите ми в сайта никога не са само положителни или отрицателни. Когато не харесвам нещо, не коментирам.Незнам къде виждаш, че те оплювам, но грешиш.Няма значение кога и колко пъти прочиташ дадено произведение, стига то да достигне до теб като литературна стойност и внушение, образност и символи. Да, не съм те прочела при регистрирането ти, но нямам физическата възможност, а и времето, да следя кой кога прописва...
    Костантин Костов, благодаря за изчерпателния отзив.Но по-долу в коментарите споменах, че разказа е само художествена измислица, а историческия момент е само отрязък от човешки живот. Не е възхвала на група от хора, или преклонение пред комунистическия режим. Не съм живяла по това време, а няма как да знам всичко. Да, може да е нямало хвърлени момичета в шахти, но всяка епоха помни свои грешки, не само у нас, а и по целия свят. Целта ми не е да налагам омраза и човеконенавистничество.Обичам родината си, но и подсъзнателно вярвам в обновлението на човешкото, независимо религиозна принадлежност и социален статус. Но не съм на принципа, че като изтриеш срамен момент от историята, би променил миналото. Нямам амбицията да се наредя сред великите литературни умове, които излагате като пример.Не съм запозната с мислите за смъртта и телесното , както и утопиите за комунизма в Човенгур, както и гротескното изображение на Мрожек. Не разбирам защо всичко опря до политическия въпрос, след като търся човека в съзиданието, в делата му, в стремежа му по простичко щастие, по свобода, по обич, по приютност.Търся го в стремежа да опознава света чрез знанието, чрез допира до красотата, до небесното... Моите герои, не само тук, а и в другите разкази живеят с фолклорното,митологичното, с една стара вяра по добродетелност, по страхопочитание пред Бог и род...Затова споменах магически реализъм...
  • Damaskin, грешиш само в наличието на неприязъност и политичиски причини. Всичко друго е точно, включително че и девойката, ако успее да се освободи от нейния "магически реализъм" може да стане добър разказвач.
  • Неприязънта на Ang61 вероятно е предизвикана от политически причини.
    Azura_luna, няма 70-те завряно момиче в отходна яма.
    Наскоро гледах екшън с Вал Килмър, който играе лекар без граници в България. Лекарят обхождаше някакви землянки, където хората бяха ритани от войници. Действието се развива 21-ви век.
    Разправяте, че това било магически реализъм. Магически реализъм е измислянето на име Макондо и после 100 години магия около него.
    При вас има "70-те" и "видинско" (мястото на концлагера). Има завиране на сакато момиче в отходна яма.
    Това не е магически реализъм, не е Чевенгур на Платонов, нито Атомице на Славомир Мрожек.
    Измишльотина е.
    Майсторица сте и съм сигурен, че ще ви набутат в някаква балканска антология. Искрено ви го желая.
    Недейте с ужасиите, Петя. Комшиите ни нямат подобен изказ. У Павич, Плакич, Георгиос и Манотяну липсва подобно плюене в собствените народи, а са апологети на балканския магически реализъм.
    Нашият народ е страхотен! Повярвайте ми.
    Почитам писането ви.
  • "Употреба на краестишна, леко шаблонна рима...
    Наблюдява се затвореност към мястото, към което водят всички пътища и човешки взаимоотношения,мечтите, забравата, веселието...
    Съдба е това, което мислим и правим!"
    Това е твой коментар за "Защо ми е съдба такава?"
    Нормална реакция за компленсирани хора: "Щом не харесваш моето, аз пък ще оплюя твоето." Само че, ти оплю себе си, защото тази ти реакция се появил три месеца след публикуването на стихотворението, но за сметка на това пък часове след моя коментар относно твоя буламач. И какъв е резултатът: постигна единствено това, че от една страна ме развесели, а от друга, предизвика тягостно съжаление към хората от твойта порода.
  • Накара ме да се регистрирам в сайта, за да изкажа възхищението си... Като 16 годишен всеки ден изтърпявам Масовата простотия и празнота на връстниците ми (и не само на тях) , неща като този разказ утоляват душевната ми жажда и ме карат да забравям поне за миг в каква обстановка живеем ! Благодаря ти !
  • Хайдее! Сега пък включихме и завистта, но това пък ме навежда на допълнителни мисли, които за сега ще ти спестя. На какво бе, девойко да ти завидя? Поне да има нещо, а то няма. Язък!
  • С какво не се съобразявам според теб? Хубаво е да критикуваш, но когато ти самия да си перфектен като изказ и идейност, като литературно и исторично познание...Иначе изглежда като завист!

    Odisey (Одисей), благодаря, че намина!
  • Добре. Пиши си каквото и както искаш, дори без да се съобразяваш с каквото и да било. В крайна сметка това си е твой проблем.
  • Ang61 (Ангел ), нямам намерение да водя безмислени спорове с теб! Знам добре какво съм написала, не се срамувам от него, дори несъвършено, това е моето мислене, стил и виждане на нещата...Ако можеш да ремонтираш или поправиш нещо , което си видял в себе си,признавам те... Да ми покажеш, че съм сбъркала, не ме наранява или озлобява, учи ме...
  • Тези изтъркани клишета, няма да подобрят качеството на буламача, който си забъркала и вместо да се осланяш на тях, най-доброто, което можеш да направиш е да седнеш и много внимателно прочетеш това, което си написала. Ако го направиш, сама ще разбереш, че този разказ се нуждае от сериозен ремонт.
    Но вместо това, даже и в коментара си се инатиш и продължаваш да защитаваш абсурани неща. Колкото до "художествената фикция" или не си наясно с нея, или я употребяваш както намериш за добре, както е в случая.
  • Благодаря за окуражението, а и за критиката, Ивайло, Ang61 (Ангел)! Ang61 (Ангел), не смесвай художествена фикция с реалност. Не си ли чувал за магически реализъм, в който фолклорни и митологични мотиви творят реалността. В разказите не изключвам историчността, но репрезентирам една друга реалност,тази вътрешната у самия човек,която граничи единствено с живота и смъртта...Може би, има неща, които изглеждат нелогични,но портретувам ужасното във всекидневието чрез фолклорното и митологичното,чрез душата...Нима не е съществувал процес,при който се отнемат основни човешки права за вяра и самоопределение? Нима не е имало, лагери основани на военен принцип, с надзиратели военни, както и репресивни мерки...Коста идва в лагера, за да нагледа духовното здраве на интернираните там, деца, да им вдъхне малко вяра... А щом човек има сила да руши, да убива, да издевателства, значи има силата да прескочи и една ограда,да счупи огражденията на малкия свят, за да немери изход за себе си от тъмното...
  • Този разказ започва успешно и то с добър израз, но от момента от "интернирането" на Хазан започва истинска боза, натъпкана не само с напълно нелогични ситуации, но и много некадърно измислени и нагодени моменти, пред които бледнеят сценариите и на най-тъпите сълзливи сериали.Да не говорим за абсурда някакъв никому неизвестен мъж да влиза безпроблемо в този строго охраняван лагер който просто изникнва неизвестно кога, как и къде и виждаш ли въпросният мъж не е кой да е , а точно учителят Коста.А шахтата, влизане, излизане,като че ли става въпрос за гьол, свирепият "надзирател с пушка", който се превръща във войник, който пък след като безпроблемно е "избутан" от Коста се превръща в паметник и не предприема каквито и да било действия, докато Коста носи носи трупа към оградата, през която го прехвърля, а после и сам той я прескача, като че ли това са тараби, а не ограда на лагер и т.н. и т.н.Въобще тюрлигювеч.
  • Разказваш така, както дишаш - естествено по човешки, топло и покъртително на места, Петинко. Силата ти да откриваш и извайваш майсторски образите на своите герои отдавна е позната на нас, твоите душеприказчици. Затова и идваме на пръсти в твоя свят - навеждайки се, събирайки плодовете (сладки и тръпчиви) на твоя труд и талант, да ти се поклоним. Доземи. На истински поет и философ принадлежат думите: ...че окова се чупи само с обич... В това се състои истинската свобода...
  • Маги,Роси,Антонио,радвате ме!

    Един автор не брои внушенията,които използва подсъзнателно в стих или проза...Целта на разказа ми не е да противопоставям два свята, да подлагам на дискриминация,който и да било или да показвам нечия политика.
    Търся човешкото...
  • наистина покъртително...
    сякаш всичко видях като на филмова лента...
    Петя, светли дни ти пожелавам...сърдечно..
  • Умееш да разказваш вълнуващо.
    Поздравления!
  • Благодаря за поправката на Васил Бориславов! В черновата на разказа ми деня за равносметка (Късметския ден) е Къяметски ден, вероятно при редакция се е получила неволна грешка.Тогава "Не ще се помръднат нозете на никой раб в Деня на възкресението, без да бъде попитан за четири особености: за живота му ­ за какво го е изчерпал; за младостта му ­ за какво я е употребил; за имота му ­ от къде го е придобил и за какво го е израз ходил; и за знанието му ­ какво е правил с него."
  • Поздрав! Отдавна не беше се появявала.
  • Петя,здравей.Признавам си че като видя нещо по дълго и просто нямам търпението да го прочета.Но след твоето гостуване при мен,реших да се разходя из твоята страничка.Незнам наистина какво да ти напиша,толкова се развълнувах.Четох и плаках,плакох и четох.Покланям ти се до земята за таланта и за чувството което остави дълбоко в мен.Обещавам си сама на себе си да изчета всичко твое.Прегръщам те горещо!
  • Благодаря, Елена!
  • Уникален разказ! Поздрави и от мен!
  • Раш,Васил Бориславов, благодаря за прочита и коментарите ви.
    Във всяко смутно време търся човешкото, дори в реалността да ме боли от постъпките на хората!
  • Привет!
    Силно разтърсващ разказ,поднесен майсторски и пресъздаващ една от срамните станиници на съвременната ни история.Докосва по особен начин сетивата на читателя....
    Поздравления!!!
  • Хубав разказ, спокоен, пълнокръвен и с все по-овладян стил в сравнение с по-ранните Ви разкази. И най-вече заради онова в него, дето му викат "хуманизъм". Може да звучи предвзето, защото не умея да давам оценки, но вътрешното ми усещане за нещо хубаво, ме накара да го коментирам.
  • Благодаря, Силве и Шушка!
  • Петя... ! Четох и плаках. Плаках и благодарих на Бог, че те има. Че ти е дал талант, с който докосваш Душата. Някои се раждат с мъдростта на битието, други, цял живот не я достигат...
    Благодаря ти!
  • Благодаря ви, приятели!
    Радва ме, че написаното ви е развълнувало! А посланието разбрано...
  • Иска ми се повече хора да прочетат това.
    Поклон пред таланта ти!
  • Ще замълча!!!!!
    Защото думите излетяха... като каменни ангели!
    Пети*
  • Поздравления за страхотния разказ. Мислех си, че знам нещичко повече за битието на единствените българи, които могат да се рекат такива в майчината ни родина България. Така наречените "Синджирли мелеклер", небесни създания видени през очите на едно малко дето, показват ни всъщност, какви сме Ние, кой знае може би "Заради това, че падаме и ставаме, си оставаме човеци". Човеци или "джинове" както казва Йозгур, Ние сме ония които обсебени от миналото отмъщваме на сегашното за да се споменем победители в бъдещото. Но победител е оня който макар и с пречупени криле може да литне в един миг до своя Йозгур.
    Благодаря ти мила, че ме накара да изпитам частичка от Йозгур.
  • С Мая... Поклон!*
  • Много силен разказ!Ще помълча!
  • покъртителен разказ! разби ме!
Предложения
: ??:??