Генка Богданова

 Работя  като  медицинска сестра в Дом за стари хора…

- Е, и? – ще свие някой недоумяващо рамена. -  Какво толкова интересно има  в  това, че някой работи  като обикновена медицинска сестра  и  обгрижва  стари хора? Професия  - като професия.

    Така е. Но през тези  десет години, откакто съм  сред  нашите пансионери,  станах свидетел на какви ли не  житейски истории –  комични, понякога  и  трагикомични,  по–често – драматични, но винаги  поучителни. Те ме научиха да  се вглеждам внимателно, да анализирам и преценявам  човешките постъпки, да не правя прибързани изводи  и  самата аз  да  черпя мъдрост и житейски  поуки от тях.

     Позволете ми днес да ви разкажа една от тези  истории. От нея научих колко малко познаваме   хората, които ни заобикалят, техните  съдби, малките им  радости, скритите в душата им  болки и тревоги, колко лесно  се заблуждаваме  и  често  късно  различаваме  доброто от злото, благородството  от низостта.

     Една от пансионерките, които заварих в Дома за стари хора  беше  баба Стоянка.  Скромна, мълчалива, дребна старица. Живееше в една стая  с  друга възрастна жена - Мария, която  беше  пълна противоположност на скромната  баба Стоянка.  Шумна, нахална и безскрупулна тя се държеше  като хазяйка  и  без всякакво стеснение  командваше и използваше  съквартирантката си  като лична прислужница. Останалите  пансионери  се възмущаваха и я одумваха, но баба Стоянка мълчаливо понасяше лошия нрав на  Мария  и никога не се оплака  на дирек-тора или на социалните работници.

     И аз като останалите колеги  мислех, че  е самотна стара жена, останала без семейство, за-щото през тези десет години  тя нито веднъж не излезе в домашен отпуск, нито близък човек  й дойде на свиждане. Не поддържаше  и  по-близки приятелски отношения с никой  от останалите  пансионери.  Живееше някак  вглъбена в  себе си. Единственото й развлечение беше  разходката  до  близкия парк, когато времето беше хубаво. Често я виждах  да седи замислена винаги на  една и съща пейка  под  стара, широко разклонена  липа, загледана  със стаен копнеж към  града, в който от десет години не беше стъпвала.

    Понякога ми се искаше да я заговоря, но  тя като че ли се беше обградила с невидима стена и цялото й поведение  подсказваше, че иска да остане насаме със себе си, затова само поздравявах и отминавах.

    „Или по рождение е особнячка, аутсайдер, или таи в себе си  голяма тайна мъка, която не иска да сподели с  чужди хора. Явно не бива да се натрапвам, както правят и  останалите ко-леги и домуващите. Тази жена ще си отиде  тихо и незабележимо от този свят, както и живее откакто я познавах.” – разсъждавах понякога на ум,  после  бързо забравях  за баба Стоянка, грабната от грижите, задачите и проблемите на  собственото ми семейство и професионалните  ми задължения.

     Но се оказа, че  не съм била права и че около името  на  тихата  самотница ще се вдигне голям шум и много ще се говори за нея  след  смъртта й.

     В един  топъл  пролетен ден през миналата година,  баба Стоянка  тръгнала на обичайната си разходка към парка. Но докато пресичала  шосето  невнимателен  шофьор  блъснал старата жена  и я убил на място.  Разбира се, всички бяхме потресени и възмутени  от  безотговорното

поведение  на шофьора-убиец.

     Изненадах се, когато  директорът ме повика в кабинета си, подаде ми листче с адрес  и каза:

-  Георгиева,  вземете  моята служебна кола и отидете на този  адрес.  Налага се някой да съобщи на роднините на баба Стоянка, че е починала. Някой от синовете й  или дъщерята трябва да отиде  в полицията, а после и в моргата, за да  подпишат документите и вземат тялото за погребение. Звъних  няколко пъти  по телефона, но никой не  отговаря, а аз трябва да  се погрижа  за много неща тук.

-  Но, господин директор, баба Стоянка има ли семейство?  Ние мислехме, че е сама на този свят…

-   Има четири деца, Георгиева,  трима синове и една дъщеря, но  не искаше  никой да знае за това. Такава беше волята й.  Така пожела самата тя, когато постъпваше при нас За тях тя беше станала „излишен товар” от който  искаха да се освободят на всяка цена.  Нищо, че  сама беше отгледала и тях, и децата им,  изучила  ги  с много пот на чело, с много лишения, с малката си  учителска заплата… Но стига сме говорили! Трябва да побързаме, а и сега на баба Стоянка й е все едно  дали хората ще узнаят, че  всъщност е многодетна майка и що за деца  е родила.

Лесно открих дома на  най-големия син на баба Стоянка.  Живееше почти на центъра на града, в голяма и модерна  триетажна къща, оградена с  висока декоративна ограда, през която се виждаше  прекрасен  двор – градина. Оказа се, че  г-н  Марков  е строителен инженер   и  собственик  на  голяма строителна фирма.  Съпругата му, работела в общинската администрация,  но от една седмица и двамата отсъствали от  града. Били на почивка във вилата си  в Банско, но любезната съседка, която ме осведоми за тези неща, не знаела адреса. Затова пък  ме препрати  при  втория брат, за който  знаела, че  е  председател на земеделска кооперация.

    И там ударих на камък, защото  служителката  в офиса му  ми каза, че   шефът й е  на  важно съвещание при областния управител и  е забранил да му се звъни в такива случаи. А номера на телефона му нямала право да дава на непознати.

 -  Отидете при  сестра му, госпожо. – опита се все пак да ми бъде полезна  секретарката. - Тя е възпитателка  в подготвителната група на началното училище  в този квартал.

    Нямаше какво да направя, трябваше да изпълня  задачата, с която ме беше натоварил дирек-тора, затова  отидох  до посоченото училище. Уви, нито  аз, нито  секретарката се бяхме досетили, че сега децата са в пролетна ваканция. Училището се оказа затворено, а аз -  пред нов проблем.  Не знаех  името на  третия брат, нито имаше кой да  ми даде адрес или да ме насочи къде работи.  Позвъних на  директора и  му разказах за  неуспешните опити да открия някой от семейството на баба Стоянка. Вече бяха изминали три часа в  напразно обикаляне  из града, а  задачата  ми  все още не беше неизпълнена.

-  Почакай малко, Георгиева!  Ще звънна на един познат  и после пак ще ти се обадя. Мисля, че той познава  най-малкия син на баба Стоянка.

Две минути след това, директорът отново ми позвъни  и  ми каза къде  да отида. Третия  брат се оказа също голяма „клечка”  -   доста известен  адвокат, който аз всъщност познавах, без да зная, че е син на баба Стоянка. Бях съдебен заседател в  Районния съд  и   неведнъж   сме се засичали по разни граждански дела. Имаше успешна практика, много клиенти и доколкото ми беше известно,  беше един от най-богатите  хора в града.

И с него не се видях, защото в момента се водеше дело, в което  господина  беше  защитник  на обвиняемия. Но поне секретарката му беше тъй любезна да  приеме от мен съобщението и да обе-щае, че веднага след делото ще му предаде тъжната вест.  Тя беше не по-малко  изненадана от мен, че майката на  господин адвоката  е била жива   и е  живяла в социален дом.

    Изминаха два дни. След няколко нощни смени аз имах  почивни дни, затова не присъствах на погребението  на баба Стоянка.  Мислех, че близките й  са я взели, за да се простят с нея  и да й организират  бдение и погребение, но от колежките научих, че те  са отстъпили  тази „привилегия”  на  новото й „семейство”.  И този „хуманен” акт  обяснили с последната воля на майка си.  Все пак пристигнали в  Дома, за да кажат „сбогом” на  майка си  с четири  огромни  венеца от изкуствени цветя – символ на  синовните им чувства  и  финансовото им благополучие…

     За „ огромната им загуба” и  „нестихващата болка  по непрежалимата им майчица” първи осведомиха  читателите и зрителите  градските медии. Пак там се развихри  страхотна кампания , заклеймяваща  убиеца  на бедната старица  и призоваваща  за най- тежкото наказание, предвидено в закона  за  такива  случаи.

      Изведнъж, името на скромната  и почти незабележима  баба Стоянка  стана  известно и толкова обсъждано, че  тя, навярно  и на онзи свят  се е почувствала  неудобно. Заваляха  репортажи, интервюта,  дискусии,  статии, коментарии, свързани с  нейната  личност  и  с трагичните обстоятелства,  довели до нейната  преждевременна смърт.

     Убитата  старица, която  от дванадесет години  живееше  като отшелница  в дом за  стари  хора,  след  смъртта си се оказа   непрежалима майка,  любима учителка,  добра съседка, уважавана  гражданка…

     Но най-голямата изненада  за мен  дойде, когато  се оказа, че  съм една от съдебните заседатели по делото, заведено от синовете и дъщерята на баба Стоянка срещу  шофьора – убиец.

    Тогава за първи път видях събрани заедно „опечалените” синове и  дъщерята на  покойната.

И четиримата  стояха в залата, скръбно  навели глави, облечени в траурни  дрехи и будеха съчувствие и жал във всички присъстващи,  които  не познаваха тяхната семейна история. Делото беше открито и в залата присъстваха  много възмутени или просто любопитни граждани, дошли  да станат свидетели на  българското правораздаване.

      След  емоционалната обвинителна реч  на   прокурора, аз после много внимателно изслушах и пледоарията  на  най-малкия брат – ищец и адвокат на  братята и сестра си.  Слушах и не можех да повярвам  нито на очите, нито на ушите си.  С добре отрепетиран  печален тон и „едва сдържани”  сълзи   „осиротелия” син и адвокат  разтърси душите  на присъстващите граждани и впечатли съдията и другите двама съдебни заседатели  с трогателен разказ  за тяхната  безценна „майчица – сенчица”,  за нейната безкористна всеотдайност, за благия й характер и огромната любов, с която ги е обграждала след смъртта на баща им; за дългите години и неизброимите безсънни но-щи, посветени на  тях и на децата им… Сърцераздирателно  прозвучаха  изречените с  вибрираща в гърлото му  „мъка”  негови думи, за това каква  неописуема болка са изпитали и четиримата, когато  този изверг /шофьора/  в един миг разкъсал  за втори и последен път „ пъпната” връв  с  най-обичаната  и най-трудно прежалимата  майка на света:

-  Кой ще ни приласкае вече в трудни за нас моменти?  На чие рамо се склоним  глави, когато сме тъжни и  тревожни?  Чия топла ръка ще  ни погали  и  чия мила усмивка ще озари  тъжните ни дни?  -  отрони  тихо   ищецът – адвокат и склони за миг  в дълбока скръб  чело, преди да  „събере сили” за  да  изкаже пламенно  заклеймяващите   убиеца  обвинения  и  страстната молба, която отправяше от името на четирите „ осиротели без време”  деца на убитата  баба Стоянка  към съда, да стовари с  цялата му тежест  закона върху този  престъпник  като му даде най-тежката присъда  и  го задължи да изплати на потърпевшите  един милион лева „кръвнина”.

„Един милион? Значи  на такава сума  е оценен  животът на една майка, захвърлена  в социален дом  и не потърсена дванадесет години  от  тези жалки, алчни хора?  Един милион компенсация   за съмнителната им  синовна  любов,  за симулираната мъка, за  липсващата им съвест…Един милион, за да утешат „разбитите си” сърца с това „второ наследство”  от майката, която им беше  дала всичко от себе си, още преди да я захвърлят като непотребна вещ, освен  този мизерен  живот, завършил толкова трагично и нелепо?...”

    Извиних се  пред съдията  с обяснението, че ми е много зле и помолих да изляза  за малко от залата.  В гърлото ми беше заседнала огромна буца от  искрена жал и състрадание  към  тази нещастна майка; от гняв, презрение и възмущение  към безчувствените,  алчни  синове  и дъщерята на баба Стоянка и от срам заради  цялото ни общество, което допуска  подобно отношение към  една майка от  собствените й деца.