Най-добре умея да прикривам раните си.

Нещо, което вместо да лекувам аз взимам нетрезвото решение да бинтовам и още по - неадекватно оставям раната да гнояса, и да разболее душата.

Вътрешно нося травмите си водена от лъжовното чувство, което маската ми създава, а именно, че всичко е наред.

(Така се заключвам в оковите на собственото си отсъствие)

И докато си нося маската, устремена да се предпазя от минало, настояще, и бъдеще забравям как миришат есенните листа.

Забързана и умислена в неслучвания, и несбъдвания, сякаш с лекота подминавам дисбаланса, който с годините се е превърнал във всепоглъщаща черна дупка, която на свой ред се храни с несигурностите и страховете ми.

Кое е нещото, което стои на пътя ми, едновременно подканващо ме да продължа, но в същото време така настървено ме дърпа в обратната посока?

Хилядите въпроси, които си задавам се блъскат в съзнанието ми със силата на природните стихии, оставящи след себе си оглушителна, смазваща тишина.

(От оная, която нощем те кара да се завиваш през глава, защото те е страх от пълзящия по кожата ти мрак, съпроводен от паническото чувство, че някой те наблюдава).

Дишането се учестява.

Сънувам ли?

Тая кокалеста ръка, която така ме сграбчва и стиска почти до издихание...

Мисълта ми се напуква и разпръсва извън мен.

Заставам на ръба на себе си.

Не издавам звук, но душата ми се разкъсва.

Някаква музика се носи отнякъде.

- Ако можеш да поканиш на танц човека, който най - много е разбил сърцето ти, ще го направиш ли? И, ако да, кой е той?

Заставам пред себе си и си подавам ръка за този последен танц...