Сложна любов...

Толкова много те обичам! Дори не можеш да си представиш... Обичам смеха ти, обичам начина, по който говориш, за нещата, от които си мислиш, че разбираш. Обичам аромата ти, обичам стила ти. Ти пък обичаш да се подценяваш. Постоянно говориш глупости! Как можеш да си по-красив, или по-умен, как дрехите ти не са толкова хубави... Но ако трябва да съм честна и това обичам. Обичам и начина, по който се шегуваш с мен и как понякога казваш най-грубите неща, защото знаеш, че аз няма да се обидя. Обичам погледа ти, когато говориш за някоя своя страст. Как направо гори, а устата ти не спира, докато не си излееш всичко. Обичам и как понякога се сърдиш за най-малките неща, но пък ти минава за две минути и след това отново се усмихваш с онази магическа усмивка, която също обичам!

Наистина не можеш да си представиш колко любов имам само за теб! Може да не ти го казвам често, може да се обръщам към теб с идиот или тъпак, но всъщност дори аз не мога да повярвам колко те обичам! Странно нали, когато си изненадан от самия себе си. Когато не си допускал, че е възможно да изпитваш толкова силни чувства към някого, когато искаш просто да изкрещиш на света колко си щастлив. Странно е да, защото вече бях изгубила надежда. Бях готова да заклеймя всички и до края на живота си да твърдя, че хората са ужасни. А ти, ти си магия, ти си мечта, ти си роден в грешен свят, ти си ангел, който се е загубил по пътя за рая. Ти си причината все още да вярвам в доброто! Ти ми даваш надежда и сила, за да продължа напред. Вдъхновяваш ме и ме мотивираш да бъда добра и аз.

Не знам с какво съм те заслужила, не знам и какво да направя, за да благодаря на съдбата, или на Бог, или на която там сила те доведе при мен.

Страх ме е! Страх ме е, че те обичам толкова много. Когато обичаш силно, после те и боли силно. Ами ако си тръгнеш? Какво ще стане с мен? Ще остана на половина. Няма да мога да продължа напред, нито пък ще мога да обичам друг по този начин. Ще има ли въобще смисъл да живея?

А дали наистина те обичам? Това ли е любовта? Зависимост. Ти ли си моята дрога? Обичам ли те, или просто се вкопчвам в идеята за теб? Толкова много въпроси…  Ти дойде, когато имах най-голяма нужда от теб, запълни дупката, която зееше с години. Дойде и с голям замах сякаш премахна всичко лошо, което беше станало. Усмихна се и слънцето изгря! Погледнах те и забравих мъката, страданието и всичко, което някога ме е карало да плача. Идеализирах те, за мен ти наистина беше Бог. Заблуждавах ли се?

Обичам ли те?  Или пък може би обичам идеята за теб, за спасителят, който идва и променя целият ми живот, прави го поносим и дори хубав. Дали загърбвах всички недостатъци, само за да не разваля приказката? Дали не прекалих с обожествяването ти?

А дали ти ме обичаш? Мисля, че вече е ясно, че живея в приказка. Дали твоята любов не е част от нея? Спаси ли ме наистина, или ми даде клонка, която за мен изглеждаше като цял кораб. Заблудата е по-силна от разума.

Не те обичам!Няма да те обичам! Ще обичам себе си! Научих се да те обичам, много лесно ще се отуча. Няма да бъда твой роб. Не съм ти задължена. Очите ми вече са широко отворени и няма да позволя да си играят с мен.

И ти не ме обичаш. Харесва ти да ме имаш, но не ме обичаш. Ти ме рушиш. Това вече не съм аз. Подадох се на илюзията, че с теб съм по-добре и ти го знаеше, но не ме спря. Не ме обичаш, обичаш само себе си!

Дали е така обаче? Не прекалявам ли малко? Ти не си толкова лош… В крайна сметка ти ми даде някои страхотни моменти. Накара ме да се усмихна, помогна ми да забравя. Не е ли това най-важното? Всъщност ти май наистина ме спаси. Задължена ли съм ти?

Обичам ли те?