Бавно повдигна металния капак на шахтата. С едната си ръка едва го придържаше, а с другата опипом търсеше края на ръждясалия синджир, за да го прикрепи към куката на оградата. Не успяваше. Другите двама го наблюдаваха безразлично. Носеха фланелки с къси ръкави с логото на фирмата, към която работеха; от време на време се споглеждаха странно, сякаш всеки от тях искаше да намери някакво потвърждение в погледа на другия.

     – Браво! – каза като не себе си единият. Беше доволен, като видя стиропора над водомера. Ван, както наричаха стопанина на къщата, всяка зима слагаше тази изолация – да не стане нещо с уреда, може да се спука от студовете или да се повреди. – Браво!

     След като повтори поздравлението, отправено към стиропора, доволният служител се наведе и чевръсто го отстрани, после скочи в шахтата. Тя не беше много дълбока – има-няма метър и двайсет. Огледа водомера и даде знак на колегата си. Продиктува му нещо и внимателно затвори капачката на измервателния уред. После поиска помощ, за да изскочи от дупката, получи я с ръката на същия този колега, който го придружаваше и му беше нещо като писар, той го изтегли и продължи да записва диктовката на шефа си. Когато приключи, изписа името си и даде знак на Ван, че трябва да подпише и той протокола.

     Ръката на Ван цялата трепереше от умора. Капакът на шахтата като че ли беше натежал през зимата. Той самият се чувстваше ужасно от това неочаквано посещение. Тези двамата за малко да счупят портичката на къщата му – така силно тропаха по нея, крещяха нещо. Вярно е, че не дочуваше, вярно, че и звънецът не работеше, ама пък такова тропане бива ли?

     Внимателно захлупи металния капак и прибра синджира.

     – Няма нужда сега от стиропора. Лято иде, изолацията е неуместна – поясни служителят причината да не върне на мястото ѝ изолацията. Мързеше го, пък и тоя дъртак каква друга работа има. – Ето тук подпиши.

     Ван се пописа малко непохватно. Отдавна не беше държал химикалка в ръцете си.

     Накараха го да им продиктува мобилния си телефон.

     – Ето значи къде била причината!  – възкликна  този с вид на старши инспектор, вирнал гордо носа си от разгадания ребус. – Знаеш ли колко време те търсим?

     – Защо ме търсите? – вдигна рамене Ван. – Аз оттука не мърдам. Всеки знае къде съм.

     – Знаеш ли колко пъти сме идвали да измерим водомера? А тебе все те няма. И телефона си не вдигаш.

     – Не го чувам, затова. Аз такова... – Ван се почеса без причина по тила. – Мен никой не ме търси. И тоя телефон само го имам, ама не го ползвам.

     – Обаче си знаеш номера, нали?

     – Да, наизуст го знам. Подарък ми е. От сина.

     – Тогава защо си ни дал погрешен номер? А? При нас едната цифра е сбъркана. Ние ти звъним, за да се уточним кога да дойдем да направим измерването, а теб никакъв те няма. Ти какво щеше да си помислиш на наше място?

     Замисли се какво да им отговори. Не се чувстваше виновен, но си представи как настойчиво търси човек, който му трябва служебно. И че този човек му е дал координати, сгрешени вероятно нарочно – за да бъде открит. Тези фирми, снабдителните, са много недоверчиви. Служителите им – още повече. За тях клиентите са като агенти на прикритие: все се спотайват, гледат да те прецекат с андрешковски маниер и похвати, та да не си платят дължимото. Като се сети за плащането, Ван най-сетне продума:

     – Ама аз си плащам. Всеки месец, като взема пенсията, плащам водата. Нищо че не я измервате. Може и да пазя даже някоя и друга квитанция, не ги изхвърлям всичките.

     – Това няма значение – обясни старши инспекторът. – Водата трябва да се отчита чрез измерване, а не на база. То по твоята логика ние по-добре никога да не замерваме уредите, а? А ти да си ползваш вода, колкото си искаш. Така ли? Не става така, братче. Нито е справедливо, нито е юридическо.

     Щом казваш, шефе, значи не е юридическо – щеше да отвърне Ван, ако примирението и безразличието му не му бяха подсказали, че няма никакъв смисъл нито да поощрява, нито да възразява срещу философските съждения на този празноглавец. Той обаче го предупреди:

     – С протокола, който подписа, ти даде съгласието си да обработваме личните ти данни. Отсега нататък ще се наложи да държиш мобилния си телефон до себе си. За да можем да се свързваме с теб, не за друго. Чу ли?

     – Чух, чух – закима Ван и се наведе да вдигне стиропора. Наесен пак щеше да му потрябва.

     Когато двамината си заминаха, той внимателно повдигна капака на шахтата. Примижа, вътре беше сумрачно. Нищо му нямаше на водомера, поне не личеше. Какво толкова се чумереха тогава, един дявол знае. Прибра в склада стиропора и тъкмо влезе в кухнята, когато отначало съвсем слабо, а после по-силно чу вибрациите на телефона. Откакто слухът му започна за гасне, той сякаш усещаше повече вибрациите на вълните, отколкото самите шумове. Гласовете, звуците му се струваха далечни, идващи иззад преградата на някакво невидимо стъкло, което му отнемаше яснотата на възприятията. Засуети се, за да си спомни къде точно е телефонът, досети се и го вдигна.

     От фирмата за вода се обаждаха. Питаха го дали си е още вкъщи. Вкъщи съм, вика, къде да съм. Нали преди десетина минути се разделихме. Аз много-много не излизам, нали ви казах. А те: стой там, ще дойдат след малко техници да ти сменят водомера. Трябва да му се направи метрологично изследване. Нещо не е наред.

     Ще почака. Рано е за обяд. Тия пък какво се бяха настървили толкова? Колко вода ще да е изхарчил, та се ежат като да ги е минал с хилядарка примерно? Беше се изумил от разказа на един свой познат, който навремето му каза, че му донесли на ръка фактура за вода. Ама не каква да е фактура, а фактура за... хиляда лева. Той си беше паралия, де, този негов познат, но и за него такава сума беше болезнена, особено за вода. Нямаше басейн в двора. А то се оказало, че тръбата на външната чешма се спукала, водата текла, та текла, ама попивала дълбото под земята и не си личало, че е станал сакатлък. И ето ти накрая – хиляда лева! Оня оправил после тръбата, запоил я, ама след дъжд качулка. Ван си помисли, че тия хищници с къс ръкав и фирмени блузки точно на такова нещо се надяват – я кран да му се е скъсал, я дупка да се е пробила в тръбите, та да му изтече през нея цялата пенсия за две години напред. Само тогава ще се успокоят, ще мирясат тия изедници. Най-много го беше яд, че го караха да се чувства виновен – не им осигурил достъп, разбираш ли, до водомера. При това – с користни намерения, едва ли не. Та той живее съвсем сам, по дяволите. Колко вода ще изпие, с колко кубика ще се измие, колко кофи ще сипе в градинката? Ама нищо, карай, щом трябва, нека сменят водомера.

     Двамата техници, които пристигнаха само след десет минути, бяха съвсем мълчаливи. Ван реши да не ги разпитва за нищо – те просто си вършеха работа. И все пак зададе един въпрос:

     – Не го ли сменяхте тоя водомер лани, а, момчета?

     – Не е лани било, а преди две години. Така е според нашите протоколи.

     Не ги чу добре, но схвана смисъла.

     – Ама вие на всеки две години ли ги сменяте вече? – Ван знаеше, беше чувал поне, че водомерите се сменят на пет или на десет години, нещо такова.

     Пак му дадоха да подпише някакъв протокол и бързешката скочиха в специалния си автомобил, на капака на който беше прикрепена дълга монтажна стълба.

     След два месеца получи странна фактура от фирмата за вода. Тъкмо поливаше доматите и внимаваше да не си намокри джобовете – в един от тях винаги се намираше мобилния телефон, фина и деликатна беше тази джаджа, лесно се повреждаше от водата. Веднъж го суши цели два дни до печката, разглоби го, извади батерията и когато го сглоби отново, не вярваше, че ще се появи онова беличкото отново на дисплея. Обаче то примигна, двоумя се няколко секунди и изведнъж грейна, две ръце си подадоха показалците една на друга – това беше знак, че телефонът работи. Не искаше тази случка да се повтаря, защото следващият път вместо показалците можеше да види среден пръст, и затова внимаваше да не намокри панталона си, докато полива зеленчуците. Остане ли без джиесема, ония гадове може да го потърсят – а те ще са, няма кой друг, нали синът му никакъв не се обажда, и като му звънят и не го намерят, като нищо ще му строшат портата тоя път и ще трябва освен сметките да плаща и на майстори да му оправят вратата. И затова работата не му спореше много, час по час поглеждаше към външната врата – да не би да дойдат нечаканите гости и той да не ги види, защото за чуването беше ясно . Вниманието му беше възнаградено – само след час видя как пощальонът му остави нещо в кутията, махна му отдалече, като го мерна в градината, но не го изчака, а си продължи по пътя.

     Ван остави кофата в коритото на чешмата да се пълни и отиде до пощенската кутия. Я виж ти! Две писма. Наведнъж – две. Едното беше от водната фирма. Фактура. Разкъса плика и прочете – има да плаща... минус сто и петдесет и шест лева. Как така? Я пак. Ами да – числото е с минус отпред. Значи е надплатил на тия мръсници. А те хич дори и не повярваха, ами пратиха техници да му вземат стария водомер, та да го проверят в техните си лаборатории дали не е разбъзикан нещо. Глупаци. Намерили кого да заподозрат. Ама нищо, ще преглътне и тая обида. Натрупа ли години човек, трябва да се примирява, че то иначе...

     Другото писмо беше от сина му.

     Ето това вече беше друго! Друго нещо, съвсем различно от всичко. Не можа да повярва на очите си. Не посмя да разпечати плика, ръцете му се разтрепериха, забърза се и седна вътре, в кухнята, на хлад, за да се наслади на почерка на сина си. Как така се е сетил? Какво ли има? Защо не се обажда по телефона? Сигурно понеже знае, че напоследък със слуха хич го няма.

     Може и два часа да са минали, откакто четеше и препрочиташе писмото. Ван нямаше нищо друго, никой друг не го свързваше вече с тои свят освен сина му. Мисълта за него беше някаква тънка светлинка в глухия полумрак на остаряващото му безвремие, в което тъжно съзнаваше неща, за които не желаеше да мисли по-преди. Гледаше да не мисли и за сина си, както човек се стреми да не си спомня за болест, която го мъчи и бавно се разпространява из тялото му. Няма лек за рана, която сам си си причинил, няма оправдание за това, че си оставил едничкото си дете само да се скита из чужбина, за да търси прехрана. Прехраната, която ти не си му осигурил. Хубаво беше писмото. Момчето скоро щеше да се прибере – или за няколко месеца, или дори за по-дълго. Няма значение, нали щяха да се видят, ако е за по-дълго, още по-добре. Изведнъж му олекна и нозете вече не му тежаха като олово, и гърдите не го боляха.

     Рипна и се затича навън, пое дълбоко въздух и разтвори ръцете си, сакаш искаше да го прегърне; огледа се и видя как кофата в коритото на чешмата е преляла, как и коритото отдавна се е препълнило и обазувало огромна локва наоколо. Незнайно защо се сети за двамата начумерени инспектори, тези малки човечета с къси ръкави, с химикалки и протоколи в ръцете, как важно и наперено съзерцават водомера и шахтата и после още по-високомерно и сърдито напускат дома му. От този спомен в гърдите му заклокочи радост и съжаление, вяра и облекчение, напуши го смях и клоните на зелената слива наблизо зашумяха тактично, за да заглушат бодряшкия кикот, който плискаше в двора.