Окъпаните в тъга, самота и безпомощност възрастни жени, отпуснали напуснатите си от физическа и психическа сила тела, болезнено прегърбени в резултат на десетилетен труд, върху изкорубените дъсчени пейки в незабележимите като вейки села, не се нуждаят от помпозни меморандуми или декрети, за да осъзнаят, че почти всичко, крепящо пламналите им от житейска болезненост корени в този верен на своите счупени принципи свят, безвъзвратно пътува към маранята в далечината. И обратен път не съществува...