Софийска сага 13

                                                          Глава  ДЕСЕТА

Селото беше сгушено под голите баири от жълтеникави скали. Тук не растеше даже и магарешки бодил. Водата беше неизвестно богатство и никой не беше го виждал в тоя край. Хората от селото имаха два бунара със силно варовита вода и с тях живееха от векове. Събираха дъждовна вода във варели, котли, бурета, качета и газени тенекии. А когато скалите се напечаха от лятното слънце, наоколо ставаше като в грънчарска пещ. От другата страна на скалите имаше два големи изоставени обора. Някога един местен чорбаджия беше искал да гледа говеда в тях. Но беше дошла войната и човекът се беше отказал.

         Няколко години след войната дойдоха милиционери и цивилни и започнаха да стягат оборите. Чорбаджията беше изчезнал около 9-и, та нямаше кой да им търси сметка. Нали беше чужд имот. Дърводелците имаха най-много работа. От груби нерендосани дъски сковаха нарове на три ката, като между отделните нива имаше едвам 40-50 см. Свалиха изпотрошените дървени врати и ги смениха с дебели метални порти. Докато едните ремонтираха оборите, друга група  издигаше нагъсто триметрови бетонни  колове. Между коловете нагъсто опънаха с бодлива тел. А на четирите ъгъла на  ограждението издигнаха вишки, които се издигаха три  метра над телената плетеница. Заприлича на затворнически двор.

         Когато работниците си отидоха, дойде нова група милиционери и цивилни. Между тях имаше и жени, униформени и цивилни. Началник им беше един капитан, който непрекъснато подвикваше да бързат. Оборите, или по-точно казано, затворническите бараки, защото нямаше съмнение, че тук щяха да прекарат дните си затворници, бяха с малки прозорчета с решетки от дебело арматурно желязо.   

         Трета група работеха в подножието на скалистия хълм. Прекарваха теснолинеен път, гърмяха с динамит скалите откъм северната страна. По всичко личеше, че се изгражда каменна кариера. Селото беше от южната страна на хълма и не се виждаше какво става от другата му страна.  Милиционерите не  допускаха никой от любопитните. Пътят към бъдещата каменна кариера се охраняваше денонощно.

         Между двете бараки беше издигната малка дървена къщичка, която беше оборудвана за кухня. Докараха голяма,  примитивна печка, вероятно от някой заводски стол, няколко дървени маси, един голям олющен хладилен шкаф и друг дребен инвентар.

         Първата група въдворени пристигнаха в неделя късно вечерта. Бяха около двадесет души мъже, между 20 и 50 години. По-голямата част бяха млади. Всичките бяха остригани нула номер, та не личеше кой беше побелял и кой не. Бяха облечени в стари, покрити с множество кръпки, войнишки униформи. Някои даже не бяха закърпени, та през цепнатините на плата се виждаха телата на затворниците. Обувките им също бяха войнишки, без връзки и обути на бос крак. Въобще приличаха на „изпаднали германци“. Само един носеше нещо като жокейско каскетче с пречупена козирка. Наблъскаха ги в барака номер едно, където щяха да спят на голите дъски на наровете. Всеки намери на мястото си едно протрито войнишко одеяло. Някои не намериха нищо освен грубо рендосаните дъски. Явно, в суматохата,  някой беше успял да се снабди с второ одеяло. Всяко оплакване беше посрещнато с псувни и обиди. Най-често изкрещяваната от надзирателите дума беше „мамка ви хулиганска“, придружавана с най-груби и вулгарни псувни и закани. Тоягите в ръцете им засега не влизаха в употреба.

         Вече втора седмица кариерата беше експлоатирана от „въдворените хулигани“. Денят им започваше по тъмно, в 4 часа, и свършваше, когато тъмнината покриваше раните на „тази измет“, като ги наричаха надзирателите. Още на третия ден, един беше върнат от кариерата на дървена тарга и увит в чувал от зебло. Хвърлиха го  зад „белия дом“. Така наричаха тоалетните, бяха с варосани стени.

         В началото на третата седмица пристигна „нова пратка“. Този път бяха предимно млади жени, „хулиганки“ с конски опашки. „Ямурлуците“ им бяха конфискувани и заменени с продрани ватенки, дочени панталони в цвят „избеляло синьо“и обути с гумени цървули. Бяха около двадесет и пет. Милиционерите потриваха ръце от щастие. Щяха да се позабавляват. Радостна беше и милиционерката Дочка „тлъстата“. Тя беше, има-няма, 120 килограмово парче, с мазна свинска физиономия и невиждана жестокост. Даже най-коравосърдечните надзиратели не понасяха зверското й отношение към въдворените. Псуваше като хамалин, биеше като робовладелец, плюскаше като свиня и винаги съумяваше да намери изкупителна жертва, за да се „позабавлява“, както казваше тя.

         Захаринка беше докарана с последната „пратка“. Въпреки „полузатворническото“ облекло и окаяното й положение, съумяваше да запази твърдостта на характера си и да се приспособява към обстановката. Съзнавайки нелепото положение, в което беше изпаднала заради глупостта на властимащите, тя ясно съзнаваше, че да протестира и да се възмущава  е без никаква полза. Тя нямаше понятие, че е под специално наблюдение и има страхотна протекция, но беше решила да не дава повод да я малтретират повече от необходимото. Беше си обещала да използва мозъка си,  за да не страда излишно. Готова беше на всичко, което й подсказваше инстинкта за самосъхранение. Тя беше достатъчно хитра, за да използва простотията, слабостите на надзирателите, както и техните скрити пороци. Беше готова на абсолютно всичко. Гордото й държане веднага се наби в очите на  Дочка „тлъстата“, която си падаше по младите и хубави жени.

         Още първата вечер, комендантът на лагера я изпрати в кухнята да помага на буля  Яна, готвачката на лагера. Не че имаше кой знае какво да се готви тука, но пак си имаше работа. Въдворените се хранеха два пъти на ден. Менюто беше едно и също всеки ден, делник и празник. Между другото, думата „празник“ тук нямаше същото съдържание, както в живота извън лагера. Тук просто празници нямаше.

         Сутрин им даваха канче чай без захар и парче мармалад; хляб можеха да ядат, само ако си бяха запазили от вечерната дажба. Но това се случваше много рядко. Вечер бяха толкова гладни, че изяждаха за броени минути всичките 700 грама на дневната дажба. Вечерната храна беше много по-разнообразна, бульон от дафинов лист без мазнини и добавки, и яхния от замразени картофи или, както ги наричаха още, „найлонови“. След 16 часов тежък труд, тази храна беше по-скоро диетична. Никой не затлъстяваше тук. Напротив, отслабваха за броени дни, а понякога и за часове.

         Захаринка заемаше най-долното легло на триетажния нар, ако въобще тези грубо рендосани дъски можеха да се нарекат така. Протритото войнишко одеяло служеше едновременно и за дюшек, и за завивка. Нарът беше в дъното на обора, който даже не беше очистен от мръсотията на животните, та  миришеше  на животинска тор и напикана слама.  Старша на женската „спалня“ беше сержант Бонева. Тя отговаряше за реда и дисциплината пред коменданта на лагера, капитан Саздов.

         Захаринка ставаше в 3 часа, за да приготви „чая“- лайкучка, запарена във вряла вода. Буля Яна идваше по-късно, за да приготвят вечерята.  След закуската канчетата се изплакваха и подреждаха на грубо скованите рафтове. Това също беше задължение на Захаринка.

         Всеки ден докарваха нови  „въдворени“. Главно мъже.

         Буля Яна си беше отишла. Часът беше 9,30 вечерта. Захаринка беше свършила с миенето на съдовете и ги подреждаше по рафтовете. Вратата се отвори и на прага се появи Дочка. Фигурата й  запълваше цялата врата. Влезе, доближи се до момичето. В ръката си държеше дебелата тояга, каквито имаха всички надзиратели, независимо дали бяха милиционери или цивилни. Често си служеха с тях, за да стимулират лагерниците. Биенето беше почти ежедневен ритуал. Обикновено удряха по гърба, краката и гърдите. Много рядко налагаха по главата. Това ставаше при големи провинения и при неподчинение. „Майстор“ на тоягата беше старшина Бочев или, както го бяха кръстили въдворените, „дебелата тояга“. Беше едър и силен селянин от Силистренско. Явно, налагането на въдворените му доставяше голямо удоволствие, защото измисляше най-различни прийоми, за да нанася по-силни удари и да причинява по-голяма болка.

         Заза не смееше да се обърне и продължаваше да подрежда канчетата. Чувстваше дъха на милиционерката във врата си. Дишането й беше тежко, а дъхът й вонеше на чесън и цигари.

         - Искаш ли цигара? - мазно попита Дочка.

         - Не пуша - беше краткият отговор на момичето. Гласът й беше спокоен.

Захаринка почувства ръката на Дочка на гърба си. Тя се спускаше бавно надолу и се спря, когато достигна задните части на момичето. Ръката на „Тлъстата“ мачкаше тялото й, местеше се наляво и надясно, опипваше заобленостите на Захаринка, като слепец опипващ непозната обстановка. Дишането на Дочка ставаше все по-тежко и се зачестяваше. Захаринка се опита да се отдръпне, но силната ръка на милиционерката я закова на място. Докато дясната ръка държеше заплашително дебелата дрянова тояга, лявата й ръка се спусна надолу и се мушна в панталоните. Захаринка почувства ръката на Дочка да опипва тялото й на  голо. Обърна глава и я стрелна с черните си очи, без да мърда.  Милиционерката беше готова да задейства тоягата при най-малка съпротива. Дочка явно беше възбудена и движенията й станаха по- нахални, трудно се въздържаше. Разкопча панталоните и те се смъкнаха до коленете на Заза. Мушна ръка в кюлотите й и тъкмо се канеше да ги смъкне, вратата се отвори и влезе капитан Саздов.

         - Kакво става тука? - явно раздразнен попита началството.

         - Нищо, началство - спокойно отговори Дочка. - Приказваме си с момичето.

         - Марш навън, тук нямаш работа - изкомандва капитанът.

Милиционерката не реагираше, мислейки, че командата се отнася до затворничката. Захаринка понечи да излезе, но прозвуча още по-строга команда:

-         Ти не мърдай! Дочке, изчезвай от тука! Иди в моята канцелария и ме чакай.

Дебелата милиционерка беше тотално объркана. Пред една въдворена да бъде третирана по този начин беше необичайно.

         - Слушам! - каза тя и бавно се насочи към изхода, все още недоумяваща.

         - Мръдни си задника малко по-бързо - изкрещя Саздов бесен и й тегли една тънка дълга.

         После се обърна към Захаринка.

         - А ти какво правиш тука по това време? - попита я той. Но гласът му  вече беше по-спокоен

- Подреждам съдовете, другарю капитан - с усмивка каза Заза. - Сега свършвам. Имам само за още десет минути работа.

Заза му говореше, сякаш бяха съученици от прогимназията. Гласът й беше спокоен, доброжелателен, флиртуващ.

- След пет минути да си легнала, иначе ще играе тоягата, разбра ли? – отсече Саздов и напусна бараката. Даже не дочака отговора на младата жена.

Днес в лагера беше станал поредният инцидент. В кариерата се беше откъснал голям отломък скала и беше затрупал трима. Двама бяха направо премазани под скалата, а третият беше с изпочупени крака. Камъкът беше паднал върху коленете му.  Наложи се да му ги отрежат двадесет сантиметра над коленете. Но не издържа и пет дни и от болницата съобщиха, че е издъхнал. Него не можеха да го скрият и съобщиха на близките му да дойдат да си го приберат от градската болница. В дневника записаха "нещастен случай". И животът на въдворените продължи.

Захаринка чувстваше  особения интерес на Саздов към нея. Той непрекъснато се въртеше около нея и, когато около нея имаше много мъже, той не отместваше поглед от нея. Заза не беше от стеснителните, нито пък беше чужда на сексуалните игрички. Още на петнадесет години ги беше започнала с момчетата от махалата, на осемнадесет имаше двама любовника. Единият даже беше женен и имаше две деца. И двамата бяха с положение и, най-важното, с добри доходи. Сега беше на двадесет и три и за нея нямаше тайни в любовта. Напротив, може да се каже, че беше много опитна и с удоволствие участваше във всякакви авантюри.

Бяха изминали три месеца, откакто Захаринка беше попаднала в този лагер. Засега тя не беше подложена на униженията и мъките, които изпитваха другите, но всеки момент нещата можеха да се обърнат. Нямаше да е за първи път. Беше видяла такива ужаси тук, че косата й настръхваше само като си помислеше, че може да  се случи на нея. Затова, при всеки удобен случай, флиртуваше с капитана, за да си осигури протекцията му. Но той се правеше, че не я забелязва. Само от далече следеше всяка нейна стъпка.

Беше студен ноемврийски ден. Както обикновено, лагерниците бяха отишли на работа преди пет часа, когато беше пълна тъмнина. В лагера бяха останали само двама надзиратели и един милиционер. От въдворените бяха само три жени. Две бяха заети с изхвърлянето на варелите с изпражнение и чистене на бараките. А  Захаринка работеше в кухнята. Тримата вардяни седяха в мъжката барака и играеха карти. Пушеха като комини и пиеха ракията, която им беше донесъл един от селото, който пренасяше продукти с каруцата си.

Вратата на кухненската барака се отвори и влезе една от затворничките. Захаринка не й обърна внимание. Беше пред мивката и  продължаваше да мие канчетата от закуската. Изведнъж някой я хвана за косите и опря острието на големия нож до гърлото й.

- Кажи, курво, защо те глезят толкова? Чия парантия си ти, кучко? Защо ти не чистиш лайната на ония гадове, а си се завряла на топло в кухнята, мръсницо недна?

Захаринка не смееше да мръдне. Острието се забиваше под брадичката й и всяко движение можеше да се окаже фатално. Трябваше да запази спокойствие. От това зависеше животът й.

Надка беше жена на около 40 години. Не веднъж беше лежала по затворите. Беше убила мъжа си, като го беше наръгала с нож десетки пъти и след това хладнокръвно го беше нарязала на парчета и сложила в два куфара. Намериха ги във Владайската река, някъде около Сточна гара. Била е само на 20 години. Лежала 11 години и излязла от затвора на 9 септември 1944 заедно с политическите. За пръв път влязла в затвора на 18 години за кражби. Била хубава. Подмамвала мъжете в стаичката на по-голямата си сестра, докато тя е на работа и след това ги обирала. След няколко такива случая, я хващат и осъждат на 1 година. Там се запознава с мъжа си. След като излежава присъдата, се оженват. След една година брачен живот тя го заварва в леглото на сестра си. Нищо не казва в момента, но само след три дни го  заколва, докато той спи. На вид кротка и усмихната, Надка беше непредсказуема и всички гледаха да са далеч от нея.

Захаринка не смееше да издаде звук и се молеше някой да надникне в кухнята. Но навън нямаше никакво движение.

Надка изливаше яда си върху Заза, като я ругаеше и наричаше с епитети, от които би се изчервил и най-вулгарният каруцар. Ножът застрашително притискаше гърлото й. И при най-малкото движение можеше да се забие дълбоко в шията на младата жена. Надка явно изпитваше садистично удоволствие да заплашва жертвата си, но същевременно вътрешно се ядосваше, че Захаринка запазва самообладание. Изведнъж ножът на Надка издрънча на бетонния под, а самата тя като труп се свлече на земята. Захаринка не смееше да се обърне, за да види какво се беше случило. Някой я хвана за раменете и я обърна към себе си. Беше един от надзирателите.

- Добре ли си? - я попита съвсем човешки бай Пешо. Бивш полицай от съседното село. Той беше в лагера, един вид по наказание за това, че беше служил в фашистката полиция. Беше добър човек, не беше жесток с въдворените, но си беше полицай. Сега беше цивилен. Той се беше промъкнал незабелязано  зад Надка  и я беше цапардосал с тояга по главата.

- Нищо ми няма - спокойно отговори  Захаринка и се обърна към мивката, за да си продължи работата. Цялата трепереше от яд.

Към обяд докараха Гошо певеца, увит в чувал от зебло и го хвърлиха зад „белия дом“. Беше си сложил ръката под вагонетката с камъните и беше умрял от загуба на кръв. В дневника причина за смъртта пишеше „сърдечен удар“. Една легенда си беше отишла. На вечерната проверка даже не го споменаха. А Гошо беше прекрасен певец и музикант. Десетки години беше забавлявал хората с песните и шегите си. Беше ощастливил много жени. Всички бяха влюбени в него. Макар и не „първа младост“, Гошо беше много чаровен мъж.

Малко преди Нова година в лагера настъпи суматоха. Въпреки кучешкия студ, бараките се чистеха основно за пръв път от шест месеца, снегът около тях  беше изринат до последната прашинка. Кухнята заблестя от чистота и в казана замириса на месо. Вярно, че бяха говежди кокали, но все пак имаше и малко мръвки по тях. Явно се очакваше някакво голямо началство. Този ден лагерниците отидоха в кариерата чак в 7 часа. Около обяд пристигнаха две  черни Волги и от тях слязоха четири души униформени и двама цивилни. Разходиха се из бараките, придружени от капитан Саздов, надникнаха в кухнята. Буля Яна и Захаринка шетаха неуморно и не погледнаха към началството. По-ниският от цивилните изгледа младото момиче с любопитен поглед, хитро се усмихна и излезе преди другите. След половинчасов разговор в стаичката на коменданта напуснаха лагера. Във втората Волга, между двама униформени, седеше Захаринка. Тя държеше на коленете си малко вързопче с лични вещи. На лицето й беше изписано само учудване.

Колите летяха по шосето към София, плътно една след друга. Заза се завръщаше в родния си град. Какво я чакаше там - засега никой не знаеше, освен един. Но той беше в първата кола. Всички мълчаха.

         - Къде ме водите? - се осмели да попита Захаринка. Отново мълчание. В отговор издрънчаха само белезниците на китките й. И  в черната Волга пак настъпи гробна тишина.

.