2 авг. 2012 г., 15:58

Софийска сага 23 

  Проза » Повести и романы
896 0 2
9 мин за четене

                                                Софийска сага 23

 

                                                      Глава двадесета

 

Цялата поляна беше кървава. Сякаш някой беше разливал кофи с кръв. Зора се огледа. Нямаше жива душа. Беше сама, съвсем сама насред поляната, осеяна с хиляди, а може би и милиони макове. Очите я заболяха, Зора извърна глава от кървавата картина и погледна далеч към хоризонта. Очите ù бяха пламнали от яркостта на червения цвят. Те имаха нужда от почивка. Зора погледна към небето и замръзна. Небето също беше кърваво червено. Накъдето и да се обърнеше, яркият червен цвят я преследваше като кошмарен сън. Зора вървеше между маковете, а те се отдръпваха и се образуваше пътека. Заслепена от огнените им отблясъци, тя затвори очи и продължи да върви по невидимата пътека.  Когато след минута или две отвори очи, маковете бяха изчезнали. Цялото поле се беше превърнало в  плътна лилава покривка. Лавандулово море с  нежни цветове, излъчващи упойващ аромат. Като във филм за фантастика лилавата феерия се превърна от цветна вакханалия, в която синьото и канареното жълто се преплитаха, усукваха, гонеха сред зелената прегръдка на тучната горска поляна, обградена с млади брези, люлеещи копринените си листа, раздвижвани от розовеещия полъх на изгрева.

         Зора газеше боса обсипаната с кристална роса трева. Всяка капчица се просмукваше в кожата ù. Попаднала в тялото на младата жена, тази утринна роса се превръщаше в съчетание на безумно смели багри, които се стремяха да намерят изход през изтръпналите ù крайници.

         От гората изскочи силен вятър, завихри се като торнадо, обгърна Зора и я издигна към небесните висини. Земята се отдалечаваше от погледа ù със скоростта на светлината, докато изчезна напълно от погледа на затворените ù очи. Тогава в главата ù избухна ярка светлина, прониза цялото ù тяло, разтърси я като предсмъртна конвулсия и цялата трепереща, Зора отвори очи. Беше се събудила от този красив цветен кошмар, където странните съчетания на багрите бяха оставили завинаги следи в съзнанието ù.

Първата ù мисъл беше да запомни цветовете, тяхната тоналност и съчетания. Никога до сега не беше сънувала цветни сънища. И въобще рядко сънуваше.

         Когато се събуди окончателно, Зора установи, че беше спала напълно облечена и легнала напреко на широкото легло. Това също никога не беше правила. Стана, седна в креслото, протегна ръка към цигарите, лежащи на солидната салонна масичка, взе една цигара, сложи я в дългото цигаре с треперещите си пръсти, поднесе игривото пламъче на запалката към тънката цигара и всмукна дълбоко парещия дим.

         Домашната помощница поднесе димящата чашка благоуханно кафе, и знаейки навиците на господарката си, се готвеше да се оттегли към кухнята, когато последната я спря с възбуден глас: „Иди до книжарницата на ъгъла, купи няколко листа катастрон, всички цветове бои за акварел и четки, много видове четки. Бързай!“

Недоумяващо, шашнатото момичето каза само „добре“ и изчезна със скоростта на вятъра. След около петнадесет минути се завърна с картоните и боите. В бързината беше забравила четките. Зора я изруга, нещо което никога не беше си позволявала, простря един лист на пода, отвори боите и започна да изстисква част от съдържанието им върху картона. Треперещите ù все още пръсти, смесваха боите и ги нанасяха върху картона. Зора не мислеше, работеше трескаво, следвайки импулса си и спомена за цветния сън, който беше оставил незаличими следи в съзнанието и душата ù.

Когато момичето влезе, за да попита дали да поднесе закуската, Зора, без да вдигне глава, без да я погледне и без да спре да реди многоцветните петна по картона, заповяда никой да не влиза при нея, докато тя самата не ги повика. Обърканото момиче смутолеви едно „добре“ и побърза да излезе от спалнята.

Телефонът не преставаше да звъни. Зора беше наредила никой да не вдига телефона, никой да не отваря вратата. Нареждането се отнасяше абсолютно за всички. Само сутрин пиеше едно кафе, без закуска, без обяд и без вечеря. Работеше като дрогирана, нанасяше боите върху листа с пръсти, като главната роля беше поверена на палеца. Върху бялата повърхност на картона се редуваха чисти и смесени тонове, ярки цветни петна и едва забележими нежни багри, причудливи форми на екзотични цветя, извадени от подсъзнанието, видени някога, някъде в някой парк или ботаническа градина, при някое пътуване из страната или в чужбина, или плод на фантазията, родила форми и колорит несъществуващи в природата.

 

Когато листът се запълваше с цветните петна, Зора  го оставяше  настрани, запалваше цигара, съзерцаваше плода на трескавата си фантазия. Когато  фасът започваше да гори пръстите ù, Зора взимаше нов картон и като шизофреник се нахвърляше върху него, за да „твори“ поредния шедьовър на болната си фантазия. Боите течаха по пръстите ù, завъртени в шарена вихрушка, и образуваха цветни безформени петна върху бялата хартия.

Едва когато и последният лист бял катастрон беше покрит с цветните фантазии на „художничката“, тя спря, стана от пода, където беше прекарала последните петдесет и осем часа, и легна в леглото си, за да проспи следващите шестнадесет часа. Творческата буря беше отминала. За нея свидетелстваха 12 листа, осеани с  ярки  петна, напомнящи познати и непознати цветя от знайни и никому неизвестни светове.

Едва след обяда на третия ден след фаталния сън, който щеше да преобърне целия ù живот, Зора сви на руло дванадесетте листа и ги прибра в килера. Взе душ, облече се и тръгна за художествената галерия, където все още се водеше на работа.

 

         Чу се остър телефонен звън. Беше „петолъчката“. Стамов бързо вдигна слушалката, преглъщайки последната хапка банан. Беше дъщерята на шефа. Викаше го спешно в кабинета си. „Идвам веднага“, успя да каже и вече беше натиснал  копчето на секретарката си. Шофьорът му трябваше незабавно да го откара на площад „Ленин“. След по-малко от десет минути беше при нея.

         Даже не го покани да седне. Кирчо Стамов беснееше вътрешно, но усмивката му прикриваше истинските му мисли.  След като я изслуша внимателно и повтори онова, което трябваше да се направи, Стамов напусна кабинета ù, като наум псуваше като хамалин от Белградското пристанище. Не можеше да търпи маниера ù да ги кара като първолаци да повтарят това, което им беше казала. Смяташе ги за по-тъпи от нея.

         Когато леко успокоен се настани в креслото на собствения си кабинет,  взе още един банан и започна бавно да го бели, като пускаше жълтата му кора направо на пода под бюрото си.

         След половин час телефонът иззвъня. Беше Зора. Обаждаше се от апартамента си, беше се прибрала скоропостижно, след като неговият шофьор я беше взел от Галерията. „Идвам, не мърдай от там“! Беше заповед, която не търпеше коментари и въпроси.

         Само  48 часа след разговора  с любовницата му, самолетът на „Ер Франс“ отлетя от летище Орли на път за Буенос Айрес. На борда на „Боинга“, в първа класа Зора пиеше поредното кафе, замезвайки с  петзвезден коняк „Мартел“ .  Точната цел на мисията ù щеше да узнае едва в Българското посолство в Аржентина, тъй като целта на нейното пътуване беше указана с дълга шифрограма, изпратена предния ден от Министерство на външните работи.

         В Буенос Айрес я посрещна лично посланик Атанасов във ВИП залата на огромното летище известно с името „Министро Пистарини“, намиращо се на двадесетина километра извън града. Посланик Атанасов я поздрави с добре дошла едва когато Мерцедеса на Посланика летеше по автомагистрала „Ричери“. До този момент нито той, нито Зора бяха отворили уста, освен за едно смутолевено „добре дошла“ и знак за мълчание с поглед.

         Хотелът беше петзвезден, а апартаментът, нает за нея, може би и с повече звезди. Състоеше се от огромен хол, спалня с легло за минимум 5 човека, баня с кон да препускаш и добре оборудван кабинет. И всичко това обзаведено с прекрасно нови стилни мебели. Най-впечатляваща беше огромната баня с малък бъбрековиден басейн вместо вана, с вградено „джакузи“, огромни кристални огледала, които покриваха 50% от стените на банята.  Всички кранове, дръжки и другите метални изделия в банята бяха покрити със солиден слой златно покритие. Няколко комплекта снежнобели  хавлиени кърпи и пенюари бяха опаковани в специални пластмасови калъфи и наредени в остъклена витрина. Имаше и широка душ кабина. Всичко беше от бледосив мрамор, стъкло и позлатен метал.

         Зора възприемаше присъствието си тук като поредното предизвикателство на живота. Превратностите на съдбата отдавна бяха престанали да я вълнуват наистина. Считаше ги за необходима и неделима част от „кармата“ си.

         След дългото пътуване тя имаше нужда поне от седмица за да се аклиматизира и биологическият ù часовник да се нагоди към местните географски ширини.

         За управата на хотела Зора беше богата пътешественичка, която обикаля света, за да демонстрира най-новите си парижки тоалети, да опознава екзотични кътчета в  посещаваните страни и да не отказва краткотрайни, но интересни и полезни, запознанства и авантюри. Говореше само френски и резервацията ù беше направена чрез известна туроператорска фирма с адрес във френската столица.

         Още от първия ден, чужденката беше насочила вниманието си към музеите и най-известните галерии за произведения на изкуството. Обикаляше ги с гид на фирмата „Мишлен“ в ръка. Обикновено сама, рядко придружавана от млад, елегантен господин, който й служеше за преводач и компаньон с неясна роля. Двамата говореха на особен, непознат  език, който не приличаше на нито един от познатите и ползвани в Аржентина езици.

Вечерите, загадъчната пътешественичка прекарваше с групови екскурзии „Буенос Айрес by night”. Явно обичаше да опознава нощния живот на градовете които посещаваше и да вкуси от изтънчените удоволствия които те предлагат на една заможна и скучаеща дама. Не завързваше никакви по-тесни  запознанства, общуваше с френскоговорящи мъже и жени, но по принцип бяха връзки за един ден.

 На десетия ден, в ранния след обед „синьора Зора“, както я наричаха с голямо уважение служителите на администрацията, беше посетена от красив и супер елегантен мъж на видима възраст малко над 50. Двамата пиха чай и ядоха плодове, в хола на апартамента й. След едночасовото посещение, господина имащ вид на отдавна проспериращ бизнесмен, си тръгна изпратен до изхода на хотела от богатата самотна дама. Никой не забеляза, че куфарчето с което беше дошъл не беше това с което си беше тръгнал. Това знаеха само „синьора Зора“ и господина, но и двамата не обърнаха внимание на тази промяна. Явно беше станало по взаимно съгласие. На следващият ден, голяма лимузина откара синьората на летището, от където точно в 17 часа тя излетя за Париж. Зора не се отделяше нито за секунда от елегантното куфарче изработено от кафява телешка кожа, спомен от красивия бизнесмен.

         На летище „Орли“, Зора беше посрещната от брат си. След дълга прегръдка, с колата на графиня Мари Клер де Монморанси, двамата се запътиха към замъка, където от почти година живееше нашумелият оперен певец Симон Гоген, бивш певец на руски романси в прочутото руско кабаре „Разпутин“.

         След едноседмичен престой в стария замък и посещение на някои банки в Париж, Зора се завърна в София, където я очакваше служебната кола на заместник  министъра на МВР, другаря Кирчо Стамов.

         Когато Зора напускаше кабинета на любовника си, кафявото кожено куфарчето беше затворено в сейфа на Стамов. Но част от съдържанието му, Зора беше дала на съхранение на още по-сигурно място, в два сейфа на две от най-сигурните парижки банки, които с най-голямо удоволствие ги бяха предоставили на богатата чужденка.

         Стамов вдигна слушалката на червения телефон, свърза се с „Дъщерята“ и докладва. Операция „ старинни накити“ беше завършила успешно. Предвид огромната им историко-художествена стойност, разходите по осъществяването на мисията бяха незначителни, едва около 28 667 щатски долара, без да се смятат командировъчните на „специалната пратеничка“, които бяха съгласно нормативите за подобни „мисии“.

         Зора дълго се облива с топлата вода под душа, облече бялата копринена пижама и потъна в прегръдките на дълбок, възстановяващ сън. Едва ли очакваше да сънува. Последните седемнадесет дни от живота й не бяха ли един необикновен, един нереален сън?

Тя не можа да отговори на този въпрос, вече спеше  дълбоко.

 

 

 

© Крикор Асланян Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??