Софийска сага 8

                      Глава  шеста

Първият сняг беше паднал още  по средата на Ноември. Натрупа доста, но не остана дълго. Заваля дъжд и снегът се стопи като захарен памук. Улиците се превърнаха в локви. Небето потъмня и стана оловно сиво. Вятърът гонеше дъждовните облаци, но те като че ли напук се връщаха обратно.  В началото на Декември снегът пак покри мръсотията на града. Този път натрупа много и затрудни движението из града, даже  шейните се придвижваха бавно. Конете се задъхваха, пръхтяха от умора и плуваха в пот. Файтонджиите бяха наметнали горките добичета с  чулове и ги сваляха само като се появи мющерия. Пред женската баня се бяха наредили няколко файтона и чакаха клиенти. Конете нетърпеливо чаткаха с копита по жълтите павета и изпод краката им изскачаха искри. Файтонджиите, навлекли дебели кожуси и огромни калпаци, се бяха скупчили около чешмичките с топла минерална вода и си хортуваха тихичко. От банята излизаха прясно изкъпани булки със зачервени лица. Оглеждаха се крадешком и забързваха към дома. Отсреща в арменското кафене тракаха с пуловете, а заровете се търкаляха по таблата  и предизвикваха шумни реакции сред кибиците и играчите.

         Часовникът на Халите отмери десет часа.

От  служебния вход на театър “Одеон”,  откъдето излизаха  артистите, се появи млада жена, облечена в скъпо кожено палто от “пшенник”. Тя се огледа и когато видя офицера, чакаш на ъгъла на “Цар Симеон” и “Сердика”, бързо се отправи към него. Когато се доближи, се усмихна и се хвърли в прегръдките му. Тази вечер Слава беше имала изключителен успех и публиката дълго я беше аплодирала и викала “бис”. Поредното представление на оперетата “Баядерка” беше минало с небивал успех.  Когато стигнаха до пиацата на файтонджиите, наеха красив файтон с два бели коня  и блестящи сбруи и се понесоха към квартал Курубаглар, където беше квартирата на младия поручик.

         Завършил блестящо Военното на Негово Величество училище, поручик Томов беше назначен за  адютант на принц Кирил.

         Още при първата им среща младият поручик се беше влюбил в Слава. По цели дни мислеше за нея, а  в самотните нощи я сънуваше като  танцуващо видение, като самодива. Не пропускаше нито едно представление, в което участваше звездата на Одеон. Пращаше цветя като анонимен обожател, защото знаеше за мимолетната ù връзка с принц Кирил. Едва когато се увери, че  и тази авантюра на Височеството беше класирано  при десетките други, се осмели да излезе от сянката и открито да я ухажва.   За негов късмет беше улучил подходящия момент  и Слава с охота отвърна на чувствата му. Тя имаше нюх в сърдечните дела още от малка.

         На път за Лозенец, Александър предложи да вечерят в ресторант “България”. Предложението беше прието без колебание. Слава от сутринта не беше слагала залък в устата си. В дните, когато имаше представления, тя никога не обядваше, това беше принцип, който тя никога не нарушаваше. Беше се уверила многократно, че на гладен стомах се чувстваше по-лека, по-подвижна, по-гъвкава и танцуваше по-добре.

         Пред ресторанта поручик Томов плати на файтонджията, прибави щедър бакшиш и пъргаво скочи от файтона, за да подаде ръка на  грациозната си дама.

         Като добра ученичка на Мадам Шони не само в танците, Слава беше се научила да се облича с вкус и малко екстравагантност, и минаваше за една от най-елегантните жени на София.  Ограничените ù финансови възможности се компенсираха от вроденото ù чувство за красота и естетика. Когато минаваше по улицата или влизаше в магазин, сладкарница или ресторант, почти нямаше човек да не се обърне и да изгледа тази рядка красавица.

         Докато се качваха по стълбите,  водещи до “Червения салон”, всички, с които се разминаваха, мъже и жени, оглеждаха тази изключително красива двойка, защото поручик Томов  също беше много красив и представителен млад мъж. Наметнат с пелерина, под която се показваше сабята,  с поглед на човек горд и смел, този потомък на плеяда революционни дейци за Освобождението, излъчваше сила и сигурност. Такива като него бяха донесли  на щиковете си победите на България по време на Сръбско-Българската и Балканската войни.

         Оберкелнерът ги посрещна с усмивка и поклон. Адютантът на Принца беше добре познат в този ресторант. Той  идваше често, било придружавайки Кирил СаксКобурготски или  в компанията на красиви дами и офицери. Бай Борис беше доста възрастен мъж с достолепна осанка. Откакто се помнеше, все работеше в ресторант “България”. Отначало в кухнята, като “момче за всичко”, после помощник готвач, сервитьор и вече доста години беше “главнокомандващ” на “червния” и “бежов” салони. Той поведе младата двойка към масата с красива табелка “Резерве”, която беше до  огромните витрини гледащи към Царя.  Още не бяха се настанили и сервитьорът вече стоеше чинно,  за да приеме поръчката. Когато той се отдалечи, Слава започна оживено да разказва за интригите в театъра и за противопоставянето и съперничеството между “звездите” на Одеон. След като донесоха поръчаните аперитиви, салати и мезета, танцьорката прекъсна разказа си, вдигна глава и хвърли  поглед към другите маси. Недоумяваща, тя изведнъж спря погледа си върху една от масите край  стената. Там  седеше  елегантна двойка. Дамата, или по-точно момичето, беше съвсем младо,  и въпреки облеклото и грима, личеше, че едва ли беше надхвърлило ученическата възраст. Слава веднага позна в тази елегантна млада “дама” сестра си Бонка.  При редките си посещения в бащиния дом тя беше чувала от майка си, че Бонка  доста често остава да нощува у приятелката си, но имайки предвид възрастта ù, и през ум не ù беше минавало за нещо друго. А сега пред очите ù стоеше, или по-скоро седеше,  добре облечена, силно гримирана млада жена с цигара в ръка.  Слава беше изумена от вида на сестра си.  По всичко личеше, че кавалерът ù е мъж с големи възможности, след като всичко по младото момиче беше купено от него. Слава знаеше възможностите на родителите си. Беше абсурдно да мисли, че те могат да си позволят  да обличат четиринадесетгодишната си дъщеря с такива скъпи дрехи. А да се припознава беше невъзможно, това  наистина беше Бонка.

Изумлението на Слава достигна върха си, когато Бонка, привлечена от погледа на сестра си, обърна глава към огромните стъкла на витрините и погледите им се срещнаха. Докато лицето на Слава беше станало бяло като стена и мимиката ù беше замръзнала, Бонка се  усмихваше нагло и погледът ù беше пълен с гордост и насмешка.

         Мисълта на Слава работеше с мълниеносна бързина. Как трябваше да реагира, за да се избегне скандала? Трябваше ли да се направи, че  не я е забелязала, че нищо не се е случило, да обърне глава и продължи светския разговор с кавалера си?

         Александър веднага усети, че нещо се случва. Дискретно хвърли поглед към масата, към която беше насочен втрещеният поглед на любимата му  и когато се обърна към Слава, в  очите  му се четеше въпрос.

         След секунди Слава отново се усмихваше приветливо на Сашо  и тихичко каза “припознах се”.  Но все пак нещо се беше случило. Вечеряха набързо и си тръгнаха изпратени с благодарности и поклони.

В малката паянтова къщичка  с изпочупени керемиди днес имаше буря. Слава беше дошла и  разказала  за среднощната  среща  в ресторанта. Гласът ù се чуваше чак на булеварда и беше пълен с  упреци. Бонка беше току-що навлязла в петнадесетата си година. Беше станала държанка на мъж много по-възрастен от нея, имаше нахалството да ходи по скъпи ресторанти и да се облича и гримира като светска дама. Дафинка гледаше тъжно и мълчеше.  Отдавна майчиният инстинкт беше разгадал тайните в живота на Бонка, нима не беше станало нещо подобно и със самата Слава? Вярно, тя имаше работа, беше успяла да направи кариера като танцьорка, беше имала голям късмет, попадайки на личност като Мадам Шони. Но мъжете в живота на Славка не бяха нито малко, нито най-подходящите за едно младо момиче. Имаше ли право и сили да застане срещу тяхното желание да имат, на всяка цена, по-хубав живот  от нейния. Нима тя самата не беше потърсила същото в обятията на богаташкото синче? Да, вярно беше и това, че след като се омъжи за Дончо и му роди шест деца, доколкото ù позволяваха силите и възможностите, тя беше образцова съпруга и майка. Беше посветила целия си живот на тях и не съжаляваше. Три от дъщерите ù бяха избрали своя път в живота, но имаше още две и единственото момче, Симчо. Навярно скоро щеше да дойде и техният ред  да направят своя избор. Кой можеше да предскаже съдбата ни ?

         Най-светлите християнски празници - Бъдни вечер и Коледа, бяха отминали. Дните бяха започнали да се удължават и хората заживяха с ежедневието.

         На 10 януари сутринта София се събуди под дебела снежна покривка. Беше валяло цяло денонощие. Белият сняг покриваше улици и площади, дворове и градинки. Боровете в Борисовата градина  приличаха на снежни пирамиди. Клоните им висяха като ръце на изнемощял старец. От време на време ято премръзнали от студа врабчета прехвърчаха от дърво на дърво, за да се посгреят, и тогава облак от бял пухкав сняг хвърчеше във въздуха.  По Царя  лъскав файтон-шейна бързаше нанякъде. Завити в дебели кожуси, в него седяха три софийски кокони. На главите си носеха черни астраганени калпачета, изпод които се подаваха  дългите им  коси,  които се развяваха като байраци.  Файтонджията подвикваше  от време на време на горките кончета, размахвайки дълъг кожен камшик. Когато минаваха покрай  кафе-сладкарница “България”, отвътре някой закачливо им махна  с ръка, което предизвика във файтона нов взрив от звънлив смях. На площада пред Народния театър редки минувачи бързаха да се приберат за обяд.  По “Леге”, “Пиротска” и по булевард Царица Йоанна магазините бяха пусти. Тези дни след Коледа алъшверишът беше съвсем замрял. Само фурните и бакалниците работеха с пълна сила. На площад “Света Неделя” около “Отечество” се носеше апетитният  аромат на бюрек със сирене и краве масло. Надолу по пазара сергиите бяха почти празни. Напълнили кесиите си по време на празниците, сега шопите от съседните села се наслаждаваха на живота, в очакване на януарските именни дни - Ивановден, Йордановден и Атанасовден, когато търговийката пак щеше да потръгне.

 “Па нали ората само това чекат, да има празници с апване и пийение, да има веселба, а нека ония там се тепат” си казваха шопите  и сучеха мустаци.

         Всичко беше тихо и спокойно. Небето разстилаше цялата си синева над града, а слънцето се усмихваше приветливо, макар и да не излъчваше много топлина. Беше зима.

          Зловещият вой на сирените неочаквано взриви тихия монотонен живот на Столицата. Небето, спокойно и синьо до преди малко,  почерня от стотици самолети, чиито мотори издаваха глух тътен. Затрепериха не само къщите,  но и душите на софиянци. Някакво необяснимо предчувствие за апокалипсис ги караше да бягат от домовете си и да се крият в мазетата, пригодени за скривалища. Майки, грабнали пеленачета, дечица, спасяващи любимото си кученце, ученици, понесли  на гръб чантите с букварите и тетрадките, бягаха към съседни  кооперации, нарочени за по-сигурни при бомбардировки. Бученето на черното ято ставаше все по-мощно, все по-ясно се очертаваха контурите на тези зловещи птици, носещи смърт и разрушения.

Сякаш  за миг небето се разтвори и към земята полетяха стотици, хиляди чудовища, които за броени минути превърнаха многовековния град в развалини, улиците в гробища, а онези “сигурните” кооперации в масови гробници.  Една бомба още не избухнала, друга я тласкаше към къща с вековна история, парчета тухли и мазилка, керемиди и гипсови фигури летяха из  въздуха като разкъсани от чудовищни  птици. Трамваите бяха спрели и в празните им вагони единствено вятърът  се блъскаше в дървените седалки. Изтребители  на българската авиация налитаха върху  стократно по-многобройното вражеско ято. Когато боеприпасите свършваха, те се хвърляха върху неприятеля със собствените си машини. Загиваха в защита на родното небе, загиваха безименни герои и  “асове” на българските орли. Адът долу беше отражение на небесния ад, само че стократно по-ужасен, по-жесток, по-кървав и по-неравностоен. Горе загиваха бойци, загиваха в двубой, в който всяка от страните се смяташе за права. Но долу нямаше  справедливост, долу загиваха хора, които с нищо не бяха виновни. Загиваха деца и старци, умираха без съд и присъда, майки с деца бяха погребани живи под бетонните  руини на кооперациите. Ранени стенеха, затрупани от отломки бетон, тухли и стъкла. Старици, спасили се по чудо,  търсеха внучетата си, старци се мъчеха да изровят затрупана съседка или съсед с голи ръце. Кръвта по охлузените им ръце се смесваше с кръвта на ранените и загиналите. Пушекът от горящите сгради се смесваше с прахоляка от разпръснатата мазилка и  се набиваше в очите на оцелелите, които  трудно виждаха по-далеч от носа си. Виковете за помощ, стенанията на ранените, вайкането на загубилите своето дете или плачът на детето, лежащо  все още на гърдите на мъртвата си майка, се смесваха в един апокалиптичен шум, какъвто нито една човешка фантазия не можеше да пресъздаде. Градът виеше и зовеше за помощ. Градът изживяваше своята агония, която не можеше да се сравни нито с нашествието на хуните, нито на  разрушенията, причинени от стенобойните машини на византийците, нито пък с дивия вик на Крумовите орди, нахлуващи в древна Сердика.

Денят мъчително си отиваше сред викове и стенания. Тук, на метри от дома си, лежеше старец, а меката му шапка се въргаляше  в мръсния сняг на няколко крачки от него. Тя вече не му трябваше. А там, на ъгъла на малка уличка, десетки млади хора, облечени в най-хубавите си дрехи, чакаха някой да намери сили да прибере мъртвите им тела. Бяха дошли на годеж, а нямаше даже кой да ги погребе.

Тъмнината стана непрогледна и влажна. Мрак обгърна живи и мъртви. Домове, отсечени като с брадва, наподобяваха театрален декор от средновековна трагедия. Градът миришеше на  пушек и вар.  А на небето като по чудо блестяха тъжно само 2-3 звездички. Нощта се беше надвесила над полуразрушената Столица на Царство България.