Катя ми казва: – Опиши София. Аз я гледам в недоумение. Катя Ерменкова пак ми повтаря: - Опиши София, ти си талантлива. Коя София, Кате? – я питам аз. - София, в която 7 години мия чинии и чистя тоалетни. Тази София?!
Вулкан от мъка, жал, мизерия изригва в мен. Хиляди, хиляди, безброй, милиони измити чинии. По 600 на вечер, по килограм и половина всяка една – един тон на вечер. И още толкова вилици, лъжици и ножове. И още толкова тоалетни. Това е, Кате, за мен София. И студ. И глад. Ти някога гладувала ли си? Но не ден, два, не седмица. А цели месеци. Години. Дори без хляб, със зелени сливи и черници от софийските дървета, когато ги има. Зъбите ми окапаха. От глад... от страх... от безизходица. От нечие безумие. Душата ми окапа. В оня студ, на оня таван, в онова мазе. Изгних.
Няма ме. Само оня парцал с дългата дръжка е в ръцете ми, с който миех ресторантите и кухните. И кошмарът. Кошмарът от Ада. И сълзите ми. От сутрин до вечер. От вечер до сутрин. И пак наново. Ти някога мъкнала ли с ...