София

    Катя  ми казва: – Опиши София. Аз я гледам в недоумение. Катя Ерменкова  пак ми повтаря: - Опиши София, ти си талантлива.                                                                                                                                                         Коя София, Кате? – я питам аз. - София, в която 7 години мия чинии и чистя тоалетни. Тази София?!

Вулкан от мъка, жал, мизерия изригва в мен. Хиляди, хиляди, безброй, милиони измити чинии. По 600 на вечер, по килограм и половина всяка една – един тон на вечер. И още толкова вилици, лъжици и ножове. И още толкова тоалетни. Това е, Кате, за мен София.   И студ. И глад. Ти някога гладувала ли си? Но не ден, два, не седмица. А цели месеци. Години. Дори без хляб, със зелени сливи и черници от софийските дървета, когато ги има. Зъбите ми окапаха. От глад... от страх... от безизходица. От нечие безумие.                                                                                           Душата ми окапа. В оня студ, на оня таван, в онова мазе. Изгних.

Няма ме. Само оня парцал с дългата дръжка е в ръцете ми, с който миех ресторантите и кухните. И кошмарът. Кошмарът от Ада. И сълзите ми. От сутрин до вечер. От вечер до сутрин. И пак наново.                                                                                                                                Ти някога мъкнала ли си железа по софийските улици – за лев-два. В ХХI век, с таланта, ти, която казваш, че го имам. И буркани – за 3, за 4 стотинки, наравно с циганите.                                                                                                                                          И кашони.                                                                                                                                      Какво да ти опиша? Унижението в собствената ми държава. Това, че за 7 години  не съм си купила дори и един чорапогащник.                                                             Дори и един чорапогащник.                                                                                        Месеци, в които и 15 стотинки не съм имала, дори за дамски превръзки. 15 стотинки. Късах едни големи  и дълги парчета тоалетна хартия, нагъвах я, нагъвах я  плътно и я пъхах  между краката си. Минавам покрай фризьорските салони и гледам като куче. Вися по студените спирки в най-големия студ с ученическите дънки на  дъщеря си. И с нейната грейка. Или вървя по 2 километра пеш  на отиване и на връщане от работа... по нощите...                                                                                                                             Обичките на ушите ми? Как греят. Любимите ми. Тях ги няма вече. Нищо ми няма вече, Кате.  Остана ми само, там, оная църква до нас.  Как ли не се молех, как ли не се молех, поне да не спя на оная ръждясала пружина, покрита с една черга. Само как ли не му се молих, поне шампоан да си купя и да не си мия повече косата с веро.                                                                                                                                       Как ли не му се молих. Поне зъбите си да оправя и да си издам книгата, на децата си да купя поне нещо. Как ме гледат в ръцете тия деца, когато се прибера за един ден!                                                                                                                                           Кое да ти опиша, Кате? Ужаса в очите ми? Огромния ми страх от чудовищната жестокост и алчност,  която съществува в хората.                            

Кое?...

Стефка Галева

25.01.2007г. София