СТАН И МЕРИ
Самата мисъл за някакво си тъпо чакане, незнайно колко дълго, и то свит в някакво си ниско и неудобно кресло, винаги го дразнеше. Просто мразеше да чака. Мразеше и ниските кресла, с каквито, кой знае защо, са пълни всички приемни на разните шефове от най-различен калибър. С една дума, мразеше губенето на време и всичко нефункционално. Затова, в редките случаи, когато висеше пред вратата на нечий кабинет, а това се случваше само по принуда, избягваше да сяда. Предпочиташе да стърчи, изпънал като гвардеец от почетен караул впечатляващата си над два метра плът, оформена в стройно и атлетично, тридесет и петгодишно тяло... Поне все още му даваха толкова. Правеше го, напълно целенасочено, и по една друга причина. Беше забелязал, че хората се притесняват от великанския му ръст, което ги караше да се чувстват малки и нищожни. Четеше го в очите им, а това го кефеше особено много...
Този път беше именно от тези редки случаи. Стан Фокс знаеше за какво го вика шефът му - каза му го бл ...