СТАН И МЕРИ

       Самата мисъл за някакво си  тъпо чакане, незнайно колко дълго, и то свит в някакво си ниско и неудобно кресло, винаги го дразнеше. Просто мразеше да чака. Мразеше и ниските кресла, с каквито, кой знае защо, са пълни всички приемни на разните шефове от най-различен калибър. С една дума, мразеше губенето на време и всичко нефункционално. Затова, в редките случаи, когато висеше пред вратата на нечий кабинет, а това се случваше само по принуда, избягваше да сяда. Предпочиташе да стърчи, изпънал като гвардеец от почетен караул впечатляващата си над два метра плът, оформена в стройно и атлетично, тридесет и петгодишно тяло... Поне все още му даваха толкова. Правеше го, напълно целенасочено, и по една друга причина. Беше забелязал, че хората се притесняват от великанския му ръст, което ги караше да се чувстват малки и нищожни. Четеше го в очите им, а това го кефеше особено много...

       Този път беше именно от тези редки случаи. Стан Фокс знаеше за какво го вика шефът му - каза му го блуждаещият поглед на секретарката, която не смееше да го погледне в очите, потвърди го и  потреперващата й брадичка. Затова, противно на навиците си, се настани в креслото пред тапицираната с изкуствена кожа врата, също като в полог, с колене забити в брадичката. Сигурен, че ще падне голямо чакане, той се въоръжи с огромна порция търпение...

       В развлекателния бизнес беше отдавна. Както конкурентите му, така и той, ежедневно следеше рейтинга на шоуто си... неговото шоу, колкото и да не се харесваше на някои. Прекрасно знаеше, че стрелката на графиката не винаги сочи в желаната посока. А тя, разбира се, по-често трябва да е нагоре, иначе си вън от играта. Само че напоследък стрелката все по-често клюмваше. Това й състояние започна да става постоянно. Отначало Стан не се разтревожи особено - шоуто му е имало и по-тежки моменти. Ала лека полека шибаната стрелка започна да сочи... само към омразната посока и, разбира се, към още по-омразното и неудобно кресло пред вратата на шефа на дирекция "Развлекателни предавания" на националната телевизионна мрежа RJTV...

       - Стан, ти си! Рипай, щото нямам време...

       Гласът на шефа му го извади от неприятните мисли. Стан спря разсеян поглед в полуотворената врата. Не се виждаше нищо. Само за един миг мярна елегантен костюм в процепа й. И толкова. Поколеба се. Думите на шефа му лениво се заборичкаха с въпроса, предателски промъкнал се в съзнанието му: "Какъв ли е смисълът?"

       Ала инстинктът за оцеляване, култивиран от дедите му и усърдно трениран още от скаутските му години, не го остави да се колебае дълго...

       Опита да се изправи от място. Не успя. Само ставите му изпукаха, а парещата болка в мускулите, появила се в следствие нарушеното кръвообръщение от неудобната поза, за няколко мига го обезсили.

       Все пак, макар и с помощта на хиляди ругатни, произнесени полугласно, със скърцане на зъби и пъшкане, успя най-сетне да стане. Огледа се. Едва сега забеляза двамата асистент-режисьори, влезли сигурно след него, без да им обърне внимание. Те стояха до прозореца и зяпаха навън, като се правеха на разсеяни, макар че много добре знаеше за какво си мислят в момента...

       - Здрасти, шефе! Речи де те стиска чепичето...

       По гладко обръснатото лице на мъжа пред него пробягна сянка на зле прикрито раздразнение, а мускулите на фино изрязаната му челюст, се стегнаха.

       "Аха! Работата е по-кофти отколкото съм си мислил..." - гмурна се в съзнанието на Стан Фокс неприятната констатация.

       - Стан, хайде да я караме от късо... Рейтингът на шоуто ти...

       - Ама ти за тази дреболия ли ме караш да кибича пред дверите на ... - не можа да  продължи. Стопира го стоманеният началнически поглед.

       Все пак  се надяваше старият му приятел Том Флетчер да си спомни кой стои пред него и да не се прави на надут задник... какъвто, като се замисли сега, май че винаги си е бил.

       - Господин Фокс! Днес е петък. Вероятно шоуто за довечера е записано и сега хората ти го обработват. Така ли е?

       Стан кимна утвърдително, все още спокоен. Но официалното обръщение започна да го вбесява. Несъзнателно промени позата на тялото си - мускулите му си спомниха флотските години. Закипялата му кръв на мощни тласъци нахлу в главата му.

       - Копеле, не раздувай нещата, бивало е и по-зле... - изфуча като ранен ягуар.

       - Надявам се, че вече работиш за преодоляване на кризата - без да обръща внимание на думите му, продължи Флетчер. - Ще ми бъде приятно в края на следващата седмица резултатите да са положителни.

       - Значи - седмица, а?... Ще ти пръсна задника, копеле недно... Само посмей да ми свалиш шоуто...

       В следващата минута, безкрайна и натротилена, трудно можеше да се каже в чий поглед животинската ярост е по-голяма.

       - Разбрано, нали?

       - Ясно...

       Без да каже нищо повече, а имаше много неща за казване, Стан Фокс обърна гръб на шефа си и изхвръкна от кабинета му. Затръшна вратата след себе си. Вече в коридора, спря за малко да успокои учестеното си дишане. После закрачи бавно към стаята си.

       Не погледна към никого от вечно щъкащите из коридорите хора. Дразнеше  го чувството, че всички, които го срещаха, знаеха за сблъсъка му с Том Флетчер...

       А с малкия Томи, както го наричаха, въпреки че не отстъпваше по ръст на Стан, бяха приятели още от гимназията. Правиха струваха, но и във флота също бяха заедно. Едва след това се разделиха, макар и привидно - всъщност свободното си време прекарваха пак заедно. Приятно им беше да си споделят всичко. Момчешкото в тях се запази дълго време живо, въпреки суровия войнишки живот, въпреки досадните лекции - Стан в консерваторията, а Том във филологическия факултет.

       В шоубизнеса го вкара пак той. Три години след дипломирането им, Стан, вече изгряваща звезда на музикалния небосклон, получи предложение за работа в шоуто на големия тогава Били Когард. Публиката го хареса от раз. Година по-късно намериха Били мъртъв. Беше умрял от свръх доза в един бардак в Харлем - никой така и не разбра какво е търсил там. Тогава дойде и неговото време.

       Да направи собствено шоу след Били Когард, това и в най-дръзките му мечти го нямаше. Само че се случи... и Стан Фокс не изпусна момента - направи го... Своето шоу. Единственото - "Шоуто на Стан Фокс".

       Е, не мина съвсем без помощ. Имаше и един друг приятел, Крис Хофман. С него играеха баскетбол в гимназиалния представителен отбор. После се разделиха за доста време, през което Крис завърши икономика и право и наследи банковия бизнес на баща си - рано поболяло се величие от Уолт стрийт...

       И така, парично обезпечен от Крис Хофман и с приятел като Том Флетчер, вече добре оформен посредствен писател, както често се майтапеха, но пък за сметка на това страхотен сценарист, Стан Фокс се хвърли в огнедишащата паст на ламята, наречена "шоубизнес"...

       - Само дето не си познал, Томи! - мърмореше си Стан докато крачеше по безкрайните коридори на телевизията. - Само дето не си познал! Стан Фокс те създаде и Стан Фокс ще те издуха... Само почакай, малко смрадливо задниче... Кръв ще ми дрискаш... Само почакай!

       С периферното си зрение, в един от страничните коридори,  мярна Мериън Парик, главната му сценаристка и човека с най-голям стаж в шоуто му. Тя също го видя, махна му с ръка и забърза към него. На откритото й, още по момичешки нежно лице, въпреки годините й, доста повече от тези на Стан, беше изписана тревога.

       - Май че няма нужда да те питам какво стана при Бебчо? - тя единствена си позволяваше все още да нарича бившият си колега Том Флетчер така - Кога ще свали шоуто?

       Въпросът на Мериън, зададен толкова простичко, се стовари върху му, като гигантски юмрук. Жилите на врата му изведнъж се издуха до пръсване. Кръвта зашумя в ушите му. Приведе  се рязко към нея и закрещя:

       - Кога ли... Ами когато... това лайняно копеле, Том Флетчер, си го начука отзад. Аз такива...

       Стан млъкна отведнъж. Думите заглъхнаха в гърлото му. От укоризнения поглед, който Мериън му хвърли с присвитите си като на дива котка очи, ядът му се изпари на часа...

       - Извинявай! Изпуснах си нервите... Извинявай, Мериън. Да отидем в стаята ми, а? Хайде ела, ако обичаш - припряно, но вече с обичайния си кадифен баритон, продължи той.

       Затвори внимателно вратата и се облегна на нея. Пред очите му запрелитаха подигравателните погледи на мъже и жени, забързани в коридора. Даде си сметка, че това е, което го движеше - не понасяше подигравката в очите на другите...

       Чувстваше, че гордостта му някога ще го смаже. От къде се беше взела в него тази неукротима гордост? От дедите му или от неутолимия му стремеж да е все на върха?

       "Кой в същност е Стан Фокс? - питаше се често той. - Момче от пустошта ли? От нищото?!" Предците му - фермери от времената на овладяването на запада, винаги са се занимавали с отглеждане на добитък, и това им е харесвало. Само че баща му не се вдъхновявал от тяхната любов и на седемнайсет години, преждевременно избуялият Пат Фокс духнал от бащиното ранчо. Дълго се скитал по безкрайните пътища на Калифорния и Тексас. Докато дошъл денят, в който му омръзнало да го кърпят след всяко родео, в което за няколко долара се млател като хамав с побеснели от ужас бикове. Зарязал втръсналите му до смърт  дългокраки курвета, дето да му вземат кървавите парички били готови да му духат чак до второто пришествие. Зарязал и не по-малко втръсналите му дърти курви, с техните майчински ласки и увиснали до пъпа цици, макар че се задоволявали с няколко мизерни цента... Метнал се в раздрънкания си Доч и избягал отново.

       На едно парти в малък град във Флорида, където попаднал съвсем не в средата си, видял най-големите цици на света и най-дълбоките очи, които го погълнали за няколко секунди... Събудил се в добре подредена стая, от пръв поглед разбрал, че е момичешка и... всъщност тук приключило скитничеството му.

       Оженили се с Мони Бракстоун след седмица, докато родителите й били на почивка. Баща му бързо свикнал с хубавата градска къща и с новите си, винаги добре изгладени дрехи.

       Родителите на майка му били принудени да преглътнат факта на женитбата им, а след като баща й оценил ползата от якия си зет за бизнеса му - тогава притежавал малък зеленчуков магазин, всичко си дошло на мястото...

       - Какво ще правиш?

       Въпросът на Мериън го стресна. Почувства, че тялото му още потръпва от гняв - няма какво да се заблуждава, думите и поведението на Том Флетчер дълбоко го засегнаха. Добре че тишината в работната му стая и прямотата в погледа на може би единствената му останала вярна помощница, го поуспокоиха. Махна с ръка, сякаш искаше да прогони кофтарските мисли от главата си, но нищо не стана. Затова въздъхна и произнесе бавно, като учленяваше всеки звук:

       - Ще се измъкнем, Мериън. Не е дошъл последният ни час... - Изведнъж се плъзна край жената и седна на удобния си стол. Едва като се отпусна и почувства приятна топлина да обгръща тялото му, продължи с усмивка, която винаги мотивираше хората му: - "Шоуто на Стан Фокс" все още е в играта, Мериън. С дявола ще се сортача, но шоуто ще го има... Така да знаеш!

       Бара, в който се вмъкна, не му направи никакво впечатление. Смяташе да си отиде в наскоро закупения апартамент в любимия Манхатън, но се отказа. Самата перспектива да прекара петъчната вечер, а след това и безкрайните часове на уикенда в мисли за спасяването на шоуто му го втрисаше...

       Огледа се.  В полутъмното помещение беше безлюдно. Всъщност не съвсем. В дъното, в закътано сепаре, зърна  момче и момиче  да се целуват непохватно. Малко по-вляво, облакътен на масата, мъж около неговата възраст гледаше съсредоточено в солидна бутилка пред себе си, но изражението му ясно говореше, че не я вижда.

       "Още един нещастник след посещение при шефа си в петъчния следобед" - помисли си Стан и тъжно се усмихна.

       - Здрасти, сладур!

       Не беше усетил кога на бара до него се е настанило дългокосо миньонче, което с мъка се опитваше да оправи надигналото се подобие на поличка.

       - Няма да стане - оглеждайки хилавите й крака произнесе бавно Стан.

       - Кое?

       - Да покриеш котенцето си.

       - Че аз не се и опитвам... Само оправям ръба, да не се набие в задника ми.

       Очите на момичето го заопипваха, също както очите на Стан  опипваха мършавото й тяло - дръзко и с някакво чувство на собствено превъзходство. Като спря по-дълго погледа си върху лицето му, то шумно се закикоти.

       - Мамка му - през смях възкликна момичето, а след като се поуспокои, зачурулика хрипливо, - ти да не си Стан Фокс?!

       - Не! Баба му е.

       Не разбра защо й се тросна така. Никога не си позволяваше несериозно отношение към хилядите си фенове. Напротив, винаги им отдаваше полагаемото им се внимание, най-вече на момичетата. Това беше част от шоуто... Но сега! Искаше му се да се скрие или най-малко да е с друга мутра, не тази от телевизионния екран...

       - Я не се ебавай бе, готин! Ти си. Как не те познах веднага? Ама че съм тъпачка...

       - Няма нищо! Просто си приличаме малко с колегата Стан...

       - Ама ти наистина ме вземаш за калинка без точици... Вярно е, че от нощни дежурства нямам много време да гледам телевизия, но се е случвало понякога да надзърна над главите на пациентите докато гледат.

       - С какво си вадиш комачката, котенце?

       - Медицинска сестра съм... В офталмологично отделение - гордо допълни момичето след като погрешно прие отегчения поглед на Стан като заинтригуван.

       Събуди се с ужасно главоболие. Какво ти главоболие, имаше чувството, че всичките говеда на предците му препускаха в главата му, подгонени от най-големия прериен пожар, избухвал от завладяването на дивия запад до сега. С небрежно движение отстрани от гърдите си момичето, сякаш отхвърля част от ненужно бельо. Повдигна се с мъка и се вмъкна в банята.

       Мярна  отражението си в огледалото над умивалника. Взря се в него. Присви очи. В разбития му на майонеза мозък се мярна образът на Мериън. Това го върна към сблъсъка с Том Флетчер и заплахата да свали шоуто му...

       Изплю се  ядно и пусна водата. Изчака струята да отмие храчката с цвят на морско водорасло. Чак тогава подложи главата си  под плоската чучурка. Избръсната гладко, тя сякаш зацвърча. Хладните струи заобливаха врата, темето и челото му и скоро разнесоха из мръсната канализация пулсиращата болка. По тялото му се разляха приятни и отпускащи вълни. Завъртя глава. Водата забълбука в ухото му. Енергично заразтрива слепоочието си с длан. После повтори процедурата и от другата страна. Приливът на кръв в главата му съвсем го освежи. Гадният махмурлук изчезна окончателно. Ала досадните мисли за педалското държане на Том Флетчер останаха. Ако не бяха те, сега Стан щеше да е нов човек.

       Това беше една от особеностите му - какъвто и запой да го повалеше, след една подобна водна процедура и мисълта за любимата работа го възстановяваха на часа. Сутрин винаги, независимо в колко си е легнал, излизаше от апартамента си свеж като репичка. Обикновено спеше съвсем малко, а понякога съвсем не спеше в продължение на дни, стига да може да опъне гръб и отпусне тяло за няколко минути. Приятелите му вечно се бъзикаха с девиза му: "Късното лягане няма нищо общо с ранното ставане", но досега никой не е имал възможност да го опровергае...

       Отново се погледна в огледалото. Черепът му лъщеше като намазан с мазнина. Спомни си как си обръсна главата първия път. Направи го в студиото. По време на запис. След като разбра, че прогресивно оплешивява, реши да направи шоу от този неприятен факт. И успя. Рейтингът му изхвърча чак до космоса. Седмици наред оглавяваше челото и не се даде на никого... А допълнителните предложения - направо заваляха като порой. Тогава за първи път си позволи да отклони някои от тях - просто времето не му стигаше...

       Видя отражението й в огледалото. Малка и свитичка, така и не я попита как се казва. Забеляза, че му стига едва до под мишниците. Тя нежно обгърна кръста му. Притисна се към него и зашари с чувствителните си пръсти по релефния му корем. После ги прокара  по ребрата му и замасажира мощните му гръдни мускули с потните си длани. Почувства с настръхналата си кожа на гърба връхчетата на възбудените й гърди. Стана му хубаво. Извъртя се внимателно и я взе на ръце. Седна върху капака на тоалетната чиния и обърна лицето й към своето. Заоглежда всяка подробност по него, но  скоро погледът му се замрежи. Той стисна очи. Тръсна глава и рязко ги отвори. Жадно плъзна поглед надолу по тялото й. За миг го спря върху рижото триъгълниче между прекалено раздалечените й крака и почувства че се надървя.

       Отнесе я на леглото и понечи да се настани между краката й. Но като си помисли колко е мъничка и крехка, притесни се да не я сплеска и ловко я настани на корема си, след като се изтегна по гръб. Тя разбра какво си е помислил, но само се усмихна меланхолично. Повдигна се и го яхна, вкарвайки пулсиращия му пенис в себе си. "Къде ли, по дяволите, го побра тази малка юничка..." Беше последната му мисъл, преди да се отдаде изцяло в плен на магията от секса.

       Като свършиха, тя се отпусна върху гърдите му и замърка от удоволствие. Стан лежеше все така по гръб, леко разкрачен. Усещаше гениталиите си между тях - изпразнени и влажни. Опита се да се наслади на приятното отпускане след секса, но не успя. Стомахът му се беше свил на топка, а всичките му мускули - напрегнати до край.

       Втренчи се в тавана с ококорени очи. Искаше му се да си представи онова шоу, дето щеше да го изстреля отново на върха. Ала видя само познати неща: стари муцуни, изтъркани и изхабени номера, още по-изхабен декор... Нищо... Все същото. Дъвкано и предъвкано, та чак изплюто...

       Примижа и отново ококори очи. Пак нищо. Бял таван и... мушички. Много и плавно летящи, като в забавен каданс, мушички. "Откъде, по дяволите, се взеха пък сега тези мушички?... Мамка му!"

       Замига енергично. Пак затвори очи, но този път реши да изчака. След малко отново ги ококори - на тавана кръжаха все същите мушички. Там си бяха. Цял рояк...

       - Маце, я погледни към тавана!... Виждаш ли нещо?

       - Какво да виждам, таван като таван - бял и с гипсови орнаменти.

       - Не виждаш ли някакви мушички?

       Момичето подскочи като ужилено. Седна на плоския му корем и втренчи присвитите си очи в неговите. Заприлича му на художник, който преценява картина.

       - Я ме погледни! Затвори си лявото око!... Сега виждаш ли мушички? - Той кимна утвърдително. - А с другото? - отново утвърдително кимване. - Чувстваш ли напрежение в очите? Струва ми се че блестят особено, а и малко са поизпъкнали.

       - Как няма да блестят, писанке? Имаш ли представа колко скоч поехме снощи?

       Последните му думи не достигнаха до нея. Просто не го слушаше. Съсредоточена и внимателна, постави пръсти върху клепача на едното му око и леко го натисна няколко пъти, после повтори същото и на другото. Лицето й придоби угрижен вид.

       - Има ли тука телефон, че батерията на мобилния ми е паднала?

       - В кухнята от ляво на стената... До вратата!

       Проследи момичето до остъклената врата на спалнята и затвори очи. В следващия миг го забрави. В съзнанието му закръжи физиономията на Том Флетчер... и гадната му усмивчица.

       - Готово - чу хрипливия й глас и отвори очи. - Ставай и се обличай. Нямаме много време... Всъщност къде се намираме? Нямам си и на идеята колко ще трябва да пътуваме! По добре да не караш, ще вземем такси...

       - Ехей, ти за къде се разбърза такава? Омръзна ли ти при батко?

       - Виж какво, Стан! Когато се забавлявам, правя го от сърце и душа. Но когато става въпрос за работа, за дълг, сърцето и душата ми са там - при работата и дълга... Ясно?

       - Лелее, ти ме закла, ще знаеш... За каква работа хортуваш, котенце? Днес е събота... Заеби дълга и ела батко да те гушне, сладкото ми...

       - Добре. Ще ти го кажа по друг начин... Ти си загазил, Стан Фокс. Може да е леко, а може и да не е...

       - Леко е, миличко, леко е... - прекъсна я, повдигайки се рязко на  лакти. - Стан Фокс се е измъквал и от много по-смрадливи говна...

       Усмихна се. Разбира се пак с онази, мотивиращата усмивка. Само че смръщеното й лице не се разведри. Напротив, сложила клечковидните си ръце на хълбоци, тя дълго и пронизително го стрелна със зелените си очи.

       "Мамка му, какви очи само - цели пропасти! Чак сега разбирам баща си... Мога ли я свърша и аз тая работа, като него... без време! За тези очи ли съм се вардил толкова години?! Еба ти, колко е готина... И тези цицета... е, вярно не са най-големите на света, но и така си е добре, какво добре, направо е страхотна..."

       Колкото повече я гледаше, толкова пулсирането в слабините му се засилваше...

       - А-а! Без такива, господин Фокс!... Прибирай си пишката и марш пред мен с вдигнат цип...

       - И таз добра, стари куне! - извика Стан, смеейки се. Седна на леглото и запляска по бедрата си, изпаднал в див възторг. Като се поуспокои, с удебелен глас, имитирайки анимационен герой, продължи: - Ти се каниш да го шибаш, а то ти вика... тати!

       И отново се заля в смях.

       Доктор Стейси Уолсън, поне така пишеше на вратата на кабинета, в който влязоха, се оказа трийсетина годишна, добре сложена брюнетка. Свикнал да преценява хората по лицата и маниерите им, Стан въобще не си правеше илюзии, че тука може да се държи като в шоуто си. Седна кротко на посочения му стол, дори се хвана, че малко нещо е притеснен.

       "Лекарски кабинет е все пак, - мислеше си Стан,  докато чакаше докторката да се приготви - нещо като... Ебеш ли му мамата като какво..." - отказа се да търси сравнение.

       - Погледнете към мен, ако обичате... Не мърдайте... Затворете лявото око... Не мърдайте... Сега дясното...

       Стоеше в коридора със затворени очи и се опитваше да не мисли за щипещите капки за разширяване на зениците. Още го дразнеше и светлата точка от офталмоскопа, нахално шареща в очите му. Момичето, свряло се под мишницата му, дремеше.

       Срещна я преди... колко? Има няма петнайсет-шеснайсет часа, а му се струваше, че са заедно от години. Колкото  и да се напрягаше, не можа да си обясни това усещане. Опита се да го отдаде на очевидната й способност да не се натрапва... Макар че, мина му веднага през ума, дори да правеше впечатление на незабележима и в някаква степен флегматична, изглежда беше от ония волеви създания, дето с един поглед или жест изпълваха цялото пространство около себе си. Това съвсем го обърка.

       Прииска му се да й види лицето. Наведе глава, ала зърна само размазания връх на нос й, под кичур риж перчем с форма на запетайка... Наведе се още по-ниско и я подуши. Ноздрите му се изпълниха с мириса й - дискретният парфюм едва прикриваше специфичната миризма на болница...

       Откритието го изненада. Не беше му направила впечатление миризмата й, макар да знаеше, че е медицинска сестра. Нали самата тя му го каза...

       Замисли се. Ето сега седи тук и чака прегледът да продължи. Момичето се гуши в него, дреме си и си мирише, така както си е миришело и снощи в бара при срещата им, и през нощта в леглото му, и тази сутрин в банята, и после пак в леглото му. Само че той не е обръщал внимание... Никога не го е интересувало на какво миришат жените. За него всяко женско тяло, с каквато и да е миризма, дори и най-отвратителната, стига да го възбужда, си е секс, удоволствие, задоволяване на нагона му...

       - Интересно... много интересно... Струва си да се поровя в това... - мърмореше си Стан.

       Почувства онова особено гъделичкане в стомаха, което се появяваше винаги когато е набарал нещо обещаващо. Това го изпълни със задоволство.

       Отпусна се назад. Придърпа момичето още по-плътно към себе си. Нежно го притисна към сърцето си, което биеше учестено - радостно от осенилата го идея.

       Наблюдаваше доктор Уолсън през мъглата, докато тя попълваше документите му и се опитваше да прочете върху непроницаемото й лице присъдата си. През последния час, по време  на прегледа, най-сетне осъзна, че нещо с очите му не е наред. Не беше от плашливите, но с досада установи, че все пак нещо като страх сви стомаха му. Какво ти нещо като страх, направо си беше най-чиста проба обикновен човешки страх - първичен, ужасяващ.

       Момичето предано стоеше до него и държеше ръката му. Може би не точно държеше, но можеше да мине и за това - просто стоеше до него с пъхнати  в мечешката му лапа пръсти.  Това го успокояваше донякъде. Поне не е сам пред неизвестното - изведнъж си спомни, че тя работи в очно отделение...

       - Господин Фокс - равният и професионален глас на докторката го стресна. - Състоянието ви е относително добро. За късмет дойдохте навреме и се надявам с едно подходящо консервиращо лечение да ви стабилизираме. Дегенерацията е съвсем в началото...

       - Моля ви, доктор Уолсън, не искам подробности... Плашат ме...

       - Разбирам... За мушичките не се тревожете - скоро ще изчезнат, просто сте преуморен... Пак ви казвам, имали сте голям късмет, че дойдохте... Ето това е рецептата. Мери Смит е отлично подготвена - тя погледна момичето до него и за пръв път се усмихна. Зъбите й проблеснаха в мъглата пред Стан, а той се зачуди, коя пък е тази Мери Смит... - Само ще се наложи да носите известно време тъмни очила. Нали разбирате, вашата работа е пред мощни прожектори, а те доста натоварват зрителния нерв...

       "Да беше само зрителния..." - помисли си Стан, но се опита да си се представи с тъмни очила. Някак си не се видя много добре.

       - Докторе, няма ли начин да прескочим очилата? - плахо запита Стан.

       - А, бях забравила... В какви отношения сте с алкохола, господин Фокс?

       "Мамка му, започна се..." - помисли си отново Стан, но нетърпящият възражения тон на доктор Уолсън го принуди веднага да продължи гласно:

       - Как да кажа... В най-топли дружески отношения... Нещо като партньори... Братя по оръжие или там, нещо такова.

       - Е, ще се наложи за известно време да ги поохладите доста, а най-добре ще бъде да скъсате съвсем с партньорството... или братството...

       - Стан, къде потъна, бе човеко? - Мериън, с розова папка в ръка, тичаше срещу него в коридора пред записното студио. - Бебчо направо е бесен. Няма, казва, да му отпусна нито минута допълнително записно време, ако ще и президентът да ме моли за това...

       - Успокой се, Мериън! Запис няма да има...

       - Как... - заекна сценаристката. Кръвта от лицето й изчезна до капка. - Как така - "Няма да има?..."

       - Ами, така... Просто, няма да има.

       - Не си прави майтап, Стан! - чу зад гърба си буботещия глас на Том Флетчер. - Това тук да не ти е зеленчуковият магазин на дядо ти?

       - Проблем ли имаш, Томи?

       Стан Фокс бавно се извърна към шефа си и се вторачи в него с най-очарователната си усмивка, старателно репетирана хиляди пъти.

       - Струва ми се, че ти ще имаш проблем, ако не започнеш веднага запис на шоуто си! Размърдай си задника, че съвсем си закъснял... Хайде от мен да мине, отпускам ти още половин час. Гледай да се вместиш във времето...

       - Заври си го в... задния джоб, Томи, тоя половин час! Подарявам ти го.

       - Ти май си забравил къде се намираш - извън кожата си записука Том. - Да ти припомня ли точка 64 от контракта ти, а? Да ти я припомня ли?...

       - Окачи си го на стената, Томи... моя контракт! Един ден ще можеш да го продадеш на някой аукцион и да си платиш борчовете.

       Обърна му гръб и махна на Мериън да го последва. Стаята му ги посрещна, тиха и уютна. Настани се зад работната си  маса и изчака  Мериън също да се настани край нея.

       - Ще ми обясниш ли какво става, Стан Фокс?

       Стан се взря в очите й, но бързо си отмести погледа - един чифт приказни очи за три дни му бяха предостатъчни.

       Мериън, погрешно разтълкувала погледа му, се накани да каже нещо, но си остана с отворена уста. Изпревари я въпросът на Стан.

       - Мериън, ние с теб добре ли се познаваме?

       - Струва ми се, че да... Макар, че знам ли...

       - Добре. Няма значение... Ще те помоля за една услуга: Каквото и да се случи от сега нататък, колкото и да те изненадат някои неща, дори и да те шокират, давай си вид, че всичко е по сценарий... Става ли?

       - Имаш думата ми... - макар и с половин уста обеща Мериън.

       - Иди, ако обичаш, и кажи на екипа, че шоуто ще бъде на живо! Кой каквито ангажименти има за довечера, да ги отложи!

       - Ама Стан...

       - Знам какво ще ми кажеш - правилника, екипа и тинтири-минтири. Иди и прави каквото те помолих!

       Телефонът иззвъня точно навреме. Макар и опитна телевизионерка, обръгнала на изненадите на живите предавания и капризите на шоумените, дори и тя, Мериън, се нуждаеше от някакво време да асимилира току-що чутото.

       - Той може да има нужда, но аз нямам... Да, така му кажи... Окончателно е. - Стан затвори телефона. Като се ухили, отговори на питащите очи на Мериън. - Секретарката на Томи... Малкият имал нужда от сериозен разговор с мен.

       - Все пак, обясни ми какво става!

       - Помолих те вече! Довери ми се... Ще спася шоуто, бъди абсолютно сигурна!

       Напрегнатото му изражение се замени със сатанинска усмивка. Лицето му придоби пергаментов отенък и сякаш се удължи. Кучешките му зъби проблеснаха между хищнически извитите му устни. В очите му заиграха мълнии... Всичко това се случи само за няколко секунди, но за тренираното око на Мериън времето беше предостатъчно, за да я побият по гърба ледени тръпки.

       Телефонът отново иззвъня. Стан вдигна слушалката и произнесе в нея само една дума.

       Минута след това на вратата се почука и в процепа й се подаде малко притесненото лице на Мери Смит. Стан й махна да влезе. След миг колебание, в който зелените й очи пронизаха Мериън, тя влезе в стаята.

       - Мериън, това е Мери... Мери, това е Мериън... - представи ги вяло една на друга той.

       Те учтиво си кимнаха, но Стан забеляза, че не се одобриха. Мериън стана.

       - Добре, Стан! Ще направя това, за което ме помоли. Вярвам ти... така да знаеш.

       Последните й думи бяха придружени с малко по-продължително взиране в очите му.

       - Донесе ли ми очила, скъпа? - попита Стан, едва изчакал Мериън да затвори вратата след себе си.

       - Купих ти два чифта. Ето тези са хелиоматични. - Мери постави на масата луксозна калъфка и я отвори. - А тези, обикновени, дето ги носят слепите.

       - Дай ми тези!

       Стан взе обикновените и си ги сложи. Заоглежда се критично в огледалото до масата.

       - Добри са... и са ми удобни. А бастун взе ли?

       - Взех... - момичето запъна. - Стан не бива... доктор Уолсън...

       - Знам какво каза доктор Уолсън! - прекъсна я нервно той. - Дай го тука! Белия бастун...

       - Взех най-дългия, но ми се струва, че ще ти е къс.

       Тя разгъна телескопичния сензорен бастун и го подаде на Стан.

       - Как ще ми е къс, та той е поне метър и половина!

       - Метър и четирсет е... Това не е бастун за подпиране, Стан. Трябва да е до гърдите ти, за да е функционален.

       - И как се борави с това чудо?

       - Ако искаш ще те науча, била съм рехабилитатор. Обучавала съм слепи. Но пак ти казвам...

       - Зарежи тази работа, скъпа... Стан Фокс не е суеверен.

       Той заоглежда белия бастун, а като си задоволи любопитството, вдигна поглед  към Мери.

       Тя внимателно следеше всяко негово движение и  в очите й, придобили матово-седефен отенък, се четеше неодобрение.

       - Добре! - след кратък размисъл промени решението си той. Усмихна й се заговорнически и продължи. - Няма да го използвам, но тогава... ти ще ме въведеш в студиото! Мисля, че ще се съгласиш на такава малка услуга, миличко... Нали?

       - А-а, не! Само това не... Как си го представяш, аз да те въведа в студиото?

       - Ами много просто си го представям - ще ми покажеш как върви сляп човек, когато го водят  и просто ще влезем... в студиото. Нали не искаш заради тези очила да взема да се бухна в някоя камера и да стана за майтап на няколко милиона зрители, а? - Стан се усмихна, като си представи как разбива с бръснатата си глава някоя от петте камери в ефирното студио пред шокираните погледи на многобройната си публика. - Какво ще кажеш, ще спазим ли предписанието на доктор Уолсън, или не?

       - До колкото си спомням, доктор Уолсън имаше и едно друго предписание, ама не съм забелязала нещо да го спазваш - не му остана длъжна Мери.

       - Е-е, чакай сега! Толкова дълга дружба, като нашата с господин Алкохол, не се къса отведнъж... Пък и докторката каза първо да я охладим, та чак тогава да я скъсаме.

       - Дрън-дрън... Затова ли започна да ме караш да ти слагам повече лед в скоча, да охладиш дружбата, а?

       Стан избухна в смях, неудържим и от сърце. След като се поуспокои малко, заговори през сълзи:

       - Чудно момиче си ти, Мери Смит, чудно момиче... Не помня от кога не съм се смял така... освободено. А работата ми е да разсмивам хората... Обаче ти направо ме срази...

       - Няма нищо смешно - сърдито отвърна момичето. - Къде го видя това, дето е толкова смешно - имаш сериозен проблем, може дори да ослепееш, а ти на майтап го обръщаш!

       Мери произнесе последните думи почти плачейки. Закриви устни да спре плача, дори стисна зъби, но все пак по лицето й потекоха едри сълзи. Отказа се да се стиска и захлипа.

       Стан се втренчи в плачещото момиче. Придърпа го нежно към себе си. Мери се сгуши в прегръдката му. А той въздъхна и зашепна в ухото й:

       - Знаеш ли, Мери. Никой не е плакал за мен... Дори майка ми - поне от както имам някакви спомени за нея...

       Зарови пръсти в бухналата й коса и я целуна по устните.

       Мери не откликна на целувката му, изглеждаше прекалено разстроена, а се пресегна и си взе чантичката. Затършува в нея, но явно не намери търсеното. Като вдигна глава и се огледа, стана от коленете му и изсипа съдържанието й на масата. Грабна пакетче с кърпички. Изсекна се шумно. После отдели няколко кутийки и пакетчета от безбройните неща, разпръснати почти върху половина маса.

       - Седни на нещо по-ниско... Трябва да ти сложа капките!

       Докато Стан се оглеждаше на какво да седне, Мери попита:

       - Пил ли си алкохол?

       - Кога да пия? Ти отделяш ли се от мене, че да дръпна нещо...

       - Ако ти е неприятно моето присъствие, ще си вървя... - закани се Мери, но сръчно започна да капе от различни шишенца в очите на Стан. Направи му знак да ги затвори и попи потеклата течност от бузите му. Напои със спирт памуче и затърка енергично кожата над лакътя му. Само с едно премерено движение заби безболезнено иглата на спринцовката и я изпразни.

       Всичко това стана толкова бързо, че Стан нямаше време да реагира на заканата на момичето. Затова  се направи, че не е чул, и заговори, разтривайки с памучето мястото на убождането:

       - В хладилника има натурален сок. Избери си, а на мене налей минерална вода... Нали сега трябва да изпия онези гадни хапчета.

       - Стан, нищо не е задължително... Ти решаваш дали да ги пиеш или да не ги пиеш. В края на краищата всеки сам реди бъдещето си...

       - Не е точно така - възрази Стан, имитирайки момичето. -  Както виждам, моето бъдеще започва да се определя от болестта дето ме е пипнала, а ежедневието ми се реди от тебе... Всъщност, какво е заболяването ми?

       - Очно.

       - Еба ти! Имах си аз пък да е гъзно...

       - Както пукаш и гъзно може да те хване.

       Стан изблещи очи и ги впи в момичето.

       - Ако продължаваш да ми триеш сол на главата, със сигурност ще ме хване и гъзна, и крачна, и коремна, и знам ли още каква болест - извика с престорен гняв Стан, но не издържа дълго и се захили гръмогласно. - Ох, ще ме умориш с твойто мърморене, мъничкото ми... - пресегна се и отново я придърпа към себе си. - Кажи сега сериозно, как се казва тая проклетница, дето ме е гепила?

       - Пигментна дегенерация на ретината.

       - Няма да е лесно да го запомня... ама ще пробвам. Знаеш ли, в гимназията имах един съученик, Макс Адамс се казваше. Мисля, че и той заболя от нещо такова... Все с тъмни очила ходеше и непрекъснато си капеше капки.

       - Какво стана с него?

       - След година и нещо, а може да е било и повече, ослепя.

       - Не е задължително ослепяването. - Мери се притисна в Стан. - Ако се лекува, може доста дълго да няма сериозни последици.

       Момичето отново заплака. Стан я помилва по главата и с глас, който сам не можа да познае, заговори:

       - Какво щях да правя без тебе, мъничкото ми? Не ми се сърди, като се опъвам, ама старо магаре трудно дава да го яздят, ако не е научено на младини... Ти си знаеш какво трябва да правиш. Имам ти доверие, така да знаеш! Всичко каквото кажеш - капки, хапове, инжекции  - всичко. А след месец, както ти е казала докторката, ще направим пълни изследвания... Само сега ми помогни - трябва да спася шоуто си... Моля ти се, Мери! Знаеш ли колко много хора работят за мен? Аз нося отговорност пред тях, пред семействата им... разбираш ли?

       Мери се отдръпна от Стан. Стоя някое време с наведена глава и отново се настани на коленете му. Обгърна якия му врат с малките си ръце и все така сериозна и с мокро от сълзи лице, прошепна:

       - Добре, Стан! Както кажеш, така и ще бъде... Чу ли, каубой... ще направя всичко, което поискаш.

       Телефонът иззвъня. Стан протегна ръка и вдигна слушалката.

       - Аз съм... Добре. Ще дойда... Само че след десетина минути, тъкмо довършвам четенето на сценария за довечера.

       - Кой беше?

       - Секретарката на големия шеф... Ал Гордън... Едва ли си чувала нещо за него.

       - Не е ли дето водеше някакво публицистично предаване? "Арена плюс" се казваше или нещо такова...

       - Да - зяпна Стан, - а някои твърдяха, че от дежурства нямали време за телевизия!

       Стан бутна едва притворената врата на приемната на Ал Гордън и се вмъкна вътре. Щом го видя, секретарката изведнъж пребледня. На лицето й се изписа смущение. Тя наведе глава и затършува в някакви книжа. Отдели купчинка, защипана с кламер и заразлиства страниците, забила нос в тях. Макар че очите й съсредоточено шареха по ситно изписаните редове, явно беше, че съдържанието им не я интересува особено много.

       Стан се протегна и повдигна брадичката й със свития  показалец на дясната си ръка. Наведе се над бюрото й. Нежно постави устни върху гладкото й чело и я целуна бащински.

       - Не си мисли, че не ми се иска да те целуна по устните, прекрасна Сюзан... Само че днес си сложила страхотно червило - сърце не ми дава да ти го размажа...

       По лицето на младата жена не остана и следа от смущение. Усмихна се широко, разкривайки седефените си зъби. Отстрани внимателно ръката му и се изправи. Хвана го за лицето с цели шепи. Придърпа го към себе си и впи сочните си устни в неговите.

       - Червилото ми не се размазва... - като го гледаше страстно в очите, зашепна Сюзан. - А вътре и двамата са направо бесни... Особено Флетчер. Докато те чакаха, изпиха по шест кафета, а цигарите - нямат чет...

       - Нищо... Ще го скротим, Сюзан..., Томчо ти Флетчер. Не се е родил още човекът, дето ще ми се опре, та скапаняк ли като него...

       Влезе в обширния кабинет на Ал Гордън, тананикайки си "What a wonderful" на великия Армстронг. Поздрави небрежно и веднага се настани на удобното кресло срещу Том Флетчер. От пръв поглед се убеди, че търпението и на двамата е изчерпано. Напрегнатите им лица му говореха неща, доста разминаващи се с великолепното му настроение.

       - Извинявайте, но закъснях малко повече...

       - Доста повече, Стан, доста повече - изсъска наставнически Том.

       - Е, какво е половин-един час за тебе, Томи... Пък и два часа да са, все тая. И без това нямаш кой знае каква работа. Да не кажа, никаква.

       - Хайде, стига със заяжданията, господа... - Ал Гордън сбърчи нос. - Стан, какви са тези работи с шоуто на живо? Лично аз нямам нищо против живите предавания, но нали знаеш - първо се обади, да кажем два-три дни предварително, пък тогава...

       - И сигурно така щях да направя, ако не беше заканата на  Томи.

       Стан стовари убийствен поглед върху бившия си приятел.

       - Каква закана? - Ал Гордън запремига, местейки поглед между двамата. - Том, защо не си ми казал за някаква закана?

       Флетчер отвори уста да отговори, но Стан го изпревари.

       - Ами такава: ако не вдигна чувствително рейтинга на шоуто до края на седмицата, Томи се закани да го свали!

       - Няма такова нещо, Ал! Стан, какви си ги измисляш?

       - Както изглежда, единият от нас лъже. Ако е така, Ал, ти си човекът, дето трябва да отсъди.

       - Чакай, Стан! За какво отсъждане става въпрос? Прав е Том, дето се тревожи за рейтинга ти...

       - Сякаш аз не се тревожа, та някой си трябва да ми напомня, а? Така ли да те разбирам, Ал? Или нещо не съм чатнал мисълта ти?

       - Е-е, Стан... Укроти топката, момчето ми!

       - Няма какво да укротявам... - Стан скочи пъргаво на крака и заби  показалец в гърдите на Том. - Или това изчерпано недоносче ще си седне на задника, или...

       - Или какво? - скочи и Том. - Ще напуснеш ли?... И къде ще отидеш? Като ти гледам рейтинга, по-скоро ти си изчерпания... Мелиш едно и също от години, нищо ново, нищо интересно...

       - Със сценарист като тебе, какво искаш да е шоуто ми, а, малкия?... Добре че се докопа до бюрце, та мръднаха нещата... Ама като си ги затлачил, поне имай търпение по-кадърните от тебе да ги оправят.

       Лицето на Том Флетчер стана мораво. Несъзнателно присви огромния си юмрук и заплашително пристъпи към Стан. Кокалестите му колене бутнаха масичката, а тя, сякаш само това и чакала, се килна на една страна, задържана да  не се катурне само благодарение някаква моментна прищявка на гравитацията...

       Ал Гордън, изпаднал в ужас, закрещя, изригвайки гейзер от слюнка:

       - Стига... стига! Вие диваци ли сте или... Я престанете веднага!

       Той се наведе да задържи масичката, но закъсня. Масивният пепелник, до горе пълен, изсипа по  безупречно чистия килим съдържанието си. Красивите чашки и чинийки за кафе от костен порцелан се пръснаха навред...

       Двамата бивши приятели не виждаха нищо край себе си. Само мълчаха, стиснали до болка челюсти, впили свирепи погледи един в друг.

       - Хайде сега да седнете! - като оправи масичката, каза примирително Гордън. - Да вземем да се разберем... като разумни хора. С караници, с побоища - нищо не става... Така ли е?

       Стан се опита да обуздае бесните удари на сърцето си. Почти успя. Покорно седна и придаде на лицето си най-отвратен израз. Стрелкаше Флетчер с пламтящи очи, а вътрешно умираше от удоволствие. Отлично знаеше, че Том, когато е ядосан, редовно върши глупости, без да му мисли много-много. Всъщност на това разчиташе най-вече...

       - Все пак, какво правим от тук нататък?... - запита Ал Гордън.

       - Ами какво? - отвърна спокойно Стан. - Правя си аз шоуто, а като вдигна рейтинга му, не до края на седмицата, а до два-три дни, Томчо Флетчер си вдига дънцето на гащите и си обира чуковете от тука... Не обичам, когато съм на върха, да ми се мотаят физиономии като неговата.

       Том Флетчер зяпна от изненада. Струваше му се, че не е чул добре: Да си повече от осем седмици все надолу. Да си кажи-речи на дъното и да твърдиш, че за два-три дни ще скокнеш на върха... Само умопобъркан може да говори така, мислеше си той.

       И се хвана на въдицата.

       - Приемам облога, Стан. - просъска Флетчер. - Обаче не си ли изпълниш обещанието...

       - Ще го изпълня, Томи... Гледай ти да изпълниш твоето, след като приемаш!

       - Добре - каза Ал Гордън. - Ясно е, че единият от вас двамата ще трябва да си отиде... Така съвсем се опростяват нещата... Разчитам на джентълменската ви дума, момчета!

       Седна на мястото си и въздъхна. Не му беше приятно да бъде арбитър, но от опит знаеше, че тези млади мъже са стигнали до там, от където няма връщане.

       "Или единият, или другият... - повтори си той докато ги изпращаше с поглед до вратата на кабинета си. - Какво пък и това е решение..."

       Преди да излезе, Том Флетчер спря до вратата и се обърна. Изгледа минаващия край него Стан с най-високомерния си поглед. А той, посрещнал погледа му с дяволити пламачета в очите, прошепна току в лицето му: - Ще ти пръсна задника, дрисливо копеленце...

       И отмина бавно, примиращ от удоволствие.

       Мери влизаше в телевизионно студио за пръв път. Всъщност в никакво студио не беше влизала до сега. Чувстваше треперенето на краката си, но смело вървеше до Стан и се опитваше да не мисли за нищо. Още щом влязоха, към тях се завтече гримьорката и сръчно започна да  пудри лъсналия от пот череп на Стан. После се усмихна на Мери и покри с тънък слой пудра челото и носа й. Огледа я с критичен поглед. Нещо не остана доволна и сложи малко руж на бузите й.

       - Прекрасна е, нали, Люси?

       Гримьорката кимна утвърдително и се шмугна зад някаква завеса.

       Тонколоната до вратата изпука и в нея се разнесе гласът на режисьора:

       - Пет минути до ефир.

       - Има много време, Мери. Хайде да седнем за малко на канапето да ни кадрират операторите.

       Хвана я за ръката и влезе в обсега на прожекторите. Светлината се заби като игли в очите му, но Стан примижа и уверено се настани на обичайното си място. Дръпна до себе си Мери. Зашепна й нещо в ухото, докато операторите си вършеха работата. Това трая само минута-две. После отново се измъкнаха в полусянката до вратата.

       - Дай ми очилата... Скоро ще започваме. Нали запомни пътя? Аз ще се хвана за тебе и...

       - Всичко ми е ясно, Стан... Не се тревожи...

       Прекъсна я гласът на режисьора:

       - Десет секунди до ефир... Пет секунди... Начало... шапка...

       Мери по-скоро почувства, отколкото чу подканата на Стан да тръгне. Колебанието й трая само част от секундата. Тя пое въздух през разширените си от възбуда ноздри и решително пристъпи към канапето. Настани Стан с ловкостта на опитна рехабилитаторка и спокойно седна до него. Отправи поглед към червената лампичка на камерата отсреща. Стан й беше казал да направи така и спокойно зачака да види какво ще стане по-нататък.

       Музиката затихна. Стан изчака тишината да изпълни до край студиото и започна. Гласът му беше спокоен и в някаква степен тържествен.

       - Добър вечер, скъпи приятели! След отпускащия уикенд и, вероятно за мнозина, доста тежък първи ден от седмицата, ние сме отново заедно...

       Преди да ви представя моята гостенка, иска ми се да ви кажа няколко думи:

       Много често ние, хората, увлечени в ежедневни грижи, не забелязваме много неща покрай нас. Екзюпери казва, че важните неща виждаме не с очите си, а със сърцето си...

       Със сигурност големият писател има право. Но аз ще си позволя да добавя и няколко мои щрихи: Някои неща ги виждаме тогава, когато ни дойдат до главата... Да, да, уважаеми дами и господа, до главата.

       Стан направи пауза. Съвсем кратка, само няколко удара на учестено биещото му сърце. Пое дълбоко въздух и продължи:

       - В това студио много пъти се е случвало да говорим за хората с различни видове увреждания. Поводи дал Господ... А ако няма повод, правили сме го и без повод, ала винаги сме твърдели едно и също: За тази категория хора трябва да се говори, а и прави нещо, не само по повод, а през всичките триста шейсет и пет дни в годината. Защото и те са живи хора като всички останали, макар и с по-специфични нужди... а може би именно заради това.

       Лично аз съм го твърдял много пъти, надявам се убедително - поне така съм си мислил. От това студио са се отправяли най-различни апели към обществото и институциите за по-голямо внимание към слепите и глухонемите, към хората с двигателни и ментални увреждания... И така си изпълнявахме, включително и аз, гражданския и човешки дълг.

       Само че тези дни се наложи да преосмисля всичко, което съм говорил в тази връзка. Просто, защото и на мен ми дойде до главата. Така става понякога, скъпи приятели. Докато се усетиш и си отвъд, на другия бряг, отвъд чертата, извън борда... Сравненията са прекалено много, но едва ли има някакво значение кое ще употребим...

       Стан отново млъкна. На лицето му се изписа изражение, сякаш си събира мислите. И тази пауза, разбира се предварително обмислена, продължи кратко - също няколко мига, но напълно достатъчни. Той впи поглед в очите на Мериън, която си стоеше на обичайното място. Изпънала врат, леко наклонила глава, слушаше съсредоточено. В очите й се четеше удивление и същевременно панически страх. Но не страх за шоуто, а от думите на Стан. Той добре я познаваше - винаги се е страхувала от всякакви болести. Това го успокои, повярвала му беше... Значи и зрителите ще му повярват.

       Представи си и сгърчената физиономия на Том Флетчер. Не пропусна изкушението да си представи и широкия му гръб, как се отдалечава в поглъщащото го нищо... Това го зареди с нова, още по-голяма енергия.

       - До мен е Мери Смит. Тя е медицинска сестра в очно отделение и рехабилитатор на слепи. От няколко дни тя се грижи за мен. Всъщност от събота, деня, в който доктор Уолсън ми откри доста неприятно очно заболяване. Предстои ми дълго лечение, което се надявам да излезе успешно... Затова ще бъда още една-две вечери с вас, скъпи приятели на "Шоуто на Стан", а след това... не знам за колко време, ще ме замества някой от екипа ми...

       Телефонът в студиото иззвъня. Стан се пресегна и с отрепетирано опипващо движение, вдигна слушалката. Чу гласа на дежурния редактор и едва успя да сдържи една доволна усмивка. Напрегна слух.  Превъзбуденият редактор дъвчеше думите и направо нищо не му се разбираше. С големи усилия, от няколкото откъслечни фрази, разбра, че всички линии са прегрели. Развълнувани зрители настоявали за незабавна връзка с него, а рейтингът на шоуто...  дори не беше си представял такова нещо, вече е начело на всички класации...

       Финалните акорди бавно отзвучаваха. Шоуто беше свършило. След приятната музика, тишината в студиото започна да се сгъстява до експлозивност. Мери се заоглежда, но нищо не виждаше - очите й не бяха се адаптирали след изключването на прожекторите. Чувстваше само Стан до себе си. Притисна се в него - колко е голям и спокоен.

       - Страхотен беше, скъпи - прошепна в ухото му и въздъхна. - Всичко щеше да бъде чудесно, само да не беше нагласено...

       - Мълчи! После ще говорим...

       Най-сетне тишината експлоадира, мощно и зашеметяващо. В миг десетки ръце бяха отхвърлени от взривната вълна към канапето. Последвалият ураган от гласове завъртя всички в обезумял въртоп. Пороят на хиляди думи се изсипа върху Стан и Мери, които шашардисани от случилото се, само се усмихваха и стискаха протегнатите ръце.

       В прегръдката на Стан се озова и Мериън - забравила обичайната си сдържаност, тя го милваше с треперещи длани и обливаше с горещи сълзи рамото му. Той чуваше горестните й хлипания, но знаеше, че в студиото плачеха и други негови колеги, макар че нито ги чуваше, нито ги виждаше...

       Колата намали скорост и излезе от магистралата. Разбитият път я подхвърли като на шега, сякаш беше гумена играчка. Стан натисна спирачките. Чу се звук на търкащи се в камъчки гуми и колата спря.

       - Да не сме объркали пътя, миличко?

       Мери проследи с показалец линията на магистралата по картата, разтворена върху коленете й. Пресметна някакви числа полугласно и вдигна очи към Стан.

       - Няма грешка. Това е пътят... Доста е разбит, но това е - след десетина километра сме в ранчото. Така е поне според картата...

       - Добре! Да потегляме, че скоро ще се мръкне... Ако искаш да се полюбуваш на прерийния залез, трябва да стигнем по-бързо хей там, до онези скали, дето са почти до хоризонта.

       Стан настъпи рязко педала на газта.

       Не беше ходил в ранчото на дедите си от много години. Когато с Мери, след трите вечери, в които шоуто му се измъкна от тресавището с гигантски скок, решиха да отидат някъде да разпуснат, той изведнъж се сети за старото ранчо. Прииска му се да е там и да препуска с някой от най-дивите коне на дядо му по безкрайните прерийни пасища. А от идеята Мери направо изпадна във възторг. Знаеше, че дядо му е още жив, макар и на повече от деветдесет години. Чувал беше, че още яздел любимия си кулест кон. Там живееха и многобройните му чичовци и братовчеди.

       Двамата с Мери решиха, че това е прекрасно място за релаксация, преди досадните изследвания и вероятно безкрайните дни и нощи по време на лечението му да го заробят за доста време.

       - Стан, трябва да се отклоним, понеже, както показва табелата, край скалите има свлачище... Завий в дясно по тези коловози, сигурно това е пътят!

       - Глупости... Да се отклоним и да изпуснем залеза! Няма такова шоу... Ще отидем да видим, дали не може да се мине!

       - Стан, недей! Нещо ми се свива стомаха, на лошо е, да знаеш... Страх ме е. Предчувствията никога не ме лъжат...

       - Хайде сега пък предчувствия... Какво толкова, ще отидем и ще видим. Ако не може да се мине, ще се върнем.

       Колата бавно се заизкачва по криволиците на пътя. Току в подножието на скалите, белнали се на фона на свечеряващото се небе, пътят рязко се стесни. От лявата му страна зейна пропаст, на която, колкото и да се взираше в сумрака, Стан не можа да види дъното.

       - Да се връщаме... Казах ти вече, страх ме е! Много е опасно нататък, не виждаш ли?

       - Ще минем! Една кола без проблем ще се провре през теснината.

       Стан превключи скоростите и потегли решително.

       Мери затвори очи. Стори й се, че политат в пропастта. Усети как леден ужас я пронизва цялата. Зави й се свят. Миг след това загуби и съзнание. Отпуснатата й  глава се удари в страничното стъкло. На един завой, вратата изведнъж се отвори. Лекото й като перце тяло, изхвърлено от центробежната сила,  излетя от колата. Тупна на пътя и се затъркаля по надолнището.

       В първия миг Стан не разбра какво стана. Насочил вниманието си в тясната ивица на шосето, той чу само тъпия удар на падащо тяло. Рязко се извърна към Мери, ала нея я нямаше на мястото й. Облещи невярващи очи... В същото време някоя от предните гуми настъпи камък. Колата поднесе и той изпусна управлението й. Тя се заизвива като змия. Само миг, само един-единствен миг не му стигна да я овладее... и зиналата паст на пропастта я погълна.

       Мери лежеше на шосето, свита като ембрион. Вечерният хлад и жизнената сила на младото й тяло, постепенно възвърнаха съзнанието й. Тя отвори очи и се огледа. Голите скали, огладени от прерийните ветрове, висяха над нея, сякаш се канеха всеки момент да се сгромолясат върху й. Уплаши се. Покри лицето си с длани. В главата й започнаха да се редят картини, в които разпозна събитията, случили се през последните минути, преди да загуби съзнание. Спомни си отбивката на магистралата, разбития път към ранчото, табелата с предупредителния надпис и... свлачището край скалите.

       Обхвана я чувството за някаква празнота. Сякаш нещо или някой липсваше в обърканите й спомени, но не можеше да разбере какво...

       Опита да се концентрира. Отбивката, пътя, табелата и... скалите. Не. Преди скалите имаше нещо друго...

       Свлачището. Тясната лента на пътя... Стан... Да. Стан и колата...

       Точно така, Стан и колата... Стан!... Бяха заедно... в колата... Свлачището. Спомни си... Всичко си спомни, до най-малката подробност.

       Изправи се. Болките по тялото й бяха непоносими. Стисна зъби, не искаше да се разплаче, но сълзите сами рукнаха... Опита се да си спомни някаква молитва - не успя. Тогава се огледа. Видя чантичката си - беше на десетина крачки от нея. Въпреки парещата болка в таза, тя направи тези десетина крачки и се свлече до нея. Зашари с поглед по пътя и околните скали. От колата и Стан нямаше ни следа. Отказа се да ги търси. Не беше необходимо - просто знаеше, че са там долу, в пропастта. Измъкна от чантичката мобилния си телефон и натисна бутона за автоматично избиране. Дежурната на 911 прие съобщението й с ледено безразличие.

       Обхвана я гняв... и страх. Непреодолим, животински страх. Не, не за себе си, в болницата се беше нагледала на ужасии... Страхуваше се за Стан... Може би е още жив, Сигурно е жив! Чувстваше го. Лежи там долу на скалите... Нуждае се от помощ, а тези тъпи дежурни, кой ги знае кога ще им кефне да изпратят спасителен екип...

       Почувства, че отново губи съзнание. Спазми свиха гърдите й. Страхът за Стан я задушаваше... Задиша дълбоко. Не помогна особено...

       Крехкото й тяло не издържа. Изведнъж се понесе в бездна, дъното на която не виждаше...

       Хеликоптерът направи широка дъга и се заспуска внимателно към скалите. Лъчът на мощен прожектор заопипва хаотично разхвърляните камъни.

       - Виждам колата... На трийсетина метра е от равнището на пътя, заклещена е между скалите... От нея тече нещо, може да е гориво. Внимавайте да не избухне...

       Единият от двамата пилоти на хеликоптера хладнокръвно докладваше по радиото. Наземният екип на спасителната служба, ориентиран от въздуха, бързо намери мястото на новото срутване и незабавно започна спасителната акция...

       ***

       През клоните на разлистващите се дървета, в добре поддържания болничен парк, наднича пролетното слънце. Две фигури - на мъж и на жена, бавно се движат под рехавата сянка, покрила тихата и безлюдна алея. Мъжът, едър, с превръзка на главата, върви доста сковано на половин крачка назад, поставил ръка на рамото на жената. А тя, поне с две глави по-ниска, леко накуцвайки, изглежда го води. Двамата вдишват с наслада свежия утринен въздух. Почти не разговарят. Само от време на време спират и разпалено започват да спорят за нещо. После внезапно млъкват, жената отново поставя ръката на мъжа на рамото си и продължават разходката...

       Когато колата поднася и излиза от пътя, тя се сурка трийсетина метра по свлачището и се заклещва между скалите с удар, който изхвърля Стан от нея. Той полита в бездната, но не достига дъното й. Пет-шест метра полет надолу с главата... и той също се заклещва в скалите. Жив, макар и с разбит череп и потрошени ребра и ключица, дочаква спасителния екип...

       Седмици наред Стан се бори със смъртта. Лекарите са предпазливи - не дават никакви надежди за оцеляване... Но волята му за живот не го напуска нито за миг и... напук на всичко и на всички, оцелява.

       Не го напуска и Мери. Въпреки, че страда от тежките травми, и тя нито за миг не се отделя от него.

       Едва на шейсет и шестия ден след катастрофата, Стан  идва в съзнание. След сложни и рисковани операции, лекарите вече са успели да възстановят надробените му кости. Отстранили са и парче кост от черепа му, като я заменят с метална пластина.

       Кратка почивка и Стан е подготвен за следващата поредица от операции - на очите, на челюстта и някои козметични пластики на лицето. Но последния момент той отказва. Настоява за още един скенер на главата, преди да вземе решението си...

       Правят му го. А той показва, че всички мозъчни функции са в норма... с изключение функциите на зрителния център. Това потвърждава опасенията на офталмолозите, че зрителният нерв е... прекъснат.

       - Значи, сляп завинаги - произнася Стан спокойно, когато Мери най-сетне, докато се разхождат в парка, намира сили да му каже истината. - Нищо... тъкмо няма да ме разкараш, котенцето ми... Дългът и работата преди всичко, нали?

       И той я ощипва по дупето.

       Мери подскоква и се дръпва на няколко крачки от него. Гняв изкривява лицето й. Кани се да му каже толкова много неща. Хиляди укорни думи са готови да изхвръкнат от устата й, но нещо в сърцето й трепва и те остават заключени дълбоко в нея. Дълго се взира в безжизнените му очи и му... прощава.

       Чертите на лицето й се отпускат. Само две едри сълзи се търкулват по пламналите й бузи и се събират в огромна бисерна капка, в която утринното слънце веднага пречупва лъчите си. Те заиграват весело с многоцветните си одежди и галят мъхестите й бузи. Радостно озарение обгръща лицето й. Но от треперенето на брадичката й, издаващо беззвучния й плач, капката се откъсва и полита надолу, разбивайки се  на хиляди безцветни бисерчета.  Лицето й отново е тъжно.

       Стан протяга ръка към нея. Търси я. Иска да я докосне, да я погали. Но ръката му не я намира, а безпомощно увисва в пространството. Сърцето на Мери се свива от неописуема болка. Пресяга се с треперещи ръце. Поема я, поставя я внимателно на рамото си и... заситня по алеята редом с него, към общото им бъдеще.