Столичен спартанец и трамвай номер 3

Majko, ti si me ucila tako…

Ах, Бобане, Бобане, знаеш ти где е истината! 

    Седях си аз една сива столична утрин пред био кафене Зоя. Всъщност, смесен магазин, макар че аз все го чета “семеен” и чудя се кое ѝ е семейното на чуждоземната чия… та, седях си кротичко с любимия си вестник “Везни” (да, онез дето вече се не продават, литературните, дето им се чудиш как са ги писали през хиляда деветстотин и коя-година-беше-златната-ера) и си пийвах безкофеиново капучино с бадемово мляко.

    Слушах една така прелестна песен за спартанец. Със слушалки, много моля, не на високоговорител, аз не съм чак такъв юнак! Тъй де, тоз спартанец черногорски е велик, казах си ази, докато разбърквах си рошавата тиква. Рекох си, ам че същият съм! Спартанец! Бия се за щяло и нещяло (с рози), мърморя през спартански стиснати зъбки и радвам майка си с носене на торби, когато същите не минават два килограма. Въобще, съм истински българин! Но може и още. За всичко в живота може още.

    Та ми се нова мисия на деня роди. Да бъда още по-спартански спартанец балканец с немско име. Та затова, великият Зигфройд Спартанеца стана рязко от био стола, захвърли настрани капучиното, разплисквайки го опасно близо до гълъб, и запретна ръкави. 

    – И без туй ми е за смяна личната карта! Сега е моментът за спартанство! – възкликнах, и дамата от съседното китайско ресторантче ми се намръщи. Ама те китайците, с цялото ми уважение (и да, драгий читателю, навремето излизах с корейка, така че не важи да ме обвиняваш в шовинизъм, нали, нали?), та, те китайците нищо не разбират от спартанци. Затуй се грабна великий Зигспарта, пое към 3-то районно и изостави гълъба да го зяпа стъписан. 

    Разбира се, преди туй се Зигфрид Философ върна до дома, да си вземе, брате, документите (аз ходя модерному без нищо в себе си, без дори пари и чакам дамите да ме черпят) и после с доволство хвана Трамвай Номер Три. Задължително тройка, защото ако имаш двойка, не минаваш на изпита, нали ме разбираш?

    Както се возя доволно в тройката, изведнъж от ватманката, тъй де, от ватдамата чувам викове невероятно яростни. Ама какви викове, брате, какво чудо! Псувни след псувни, дрънчи звънчето от ярост, трамваят се люшка като в бурното Черноморие по време на мъртво вълнение и аха-аха да потънем при русалките… аз спартански държа се за една възрастна жена пред мене, дето ще слиза. 

    – Няма да паднем, няма да паднем! – виках аз паникьосано-спартански. Тя ме изгледа над рамо строго и животоопределящо с очи на учителка по български език (и задължителните очила). 

    – Няма да падна, ама тебе ще те дерайлирам! – изсъска ми тя.

    – Ама, госпожо! – възмутих се ази… но късно! Перна ме тя през ръцете с вестник 200 часа (горко ми!) и аз отстъпих като истински спартанец пред троянец. 

    Междувременно, г-жа Шофьор на Трамвай огън и жупел разстилаше по контролния си пулт.

    – Ах ти, варненец такъв! Не знаете как да карате! – и другото, брате, е цензурирано от моя милост. 

    Момент! Нещичко да вметна, може ли? Аз, брате, говоря варненски. Но ази съм предател! Та без да развявам морско знаме и с всичкото си достолепно раздразнение от кръговото варненско движение, се втурнах напред към ватдамата и почуках силно по вратата ѝ. 

    – Кой той? Где той? – извиках, изпълнил гърди с колкото мога повече въздух под налягане, така, да съм по-мъжествен.

    – Е, онзи варненец там! 

    Гледаме черен джип, великолепен, лъскав, дизайнерски, обръснат и с ланец (нищо лично, варненци, аз ви обичам, а и аз ланец нося, по модерному). 

    – Е сега те пипнахме! – извиках аз яростно. Спогледахме се ний с моята спартанска сънародница, видях ѝ в очите огъня на силата и се провикнах – Дай, дай!

    Тя наду газта, електричеството, релсите, абе всичко наду до дивотия на n-та степен и препусна с трамвая да следва варненеца нагоре по Ботев. Гоним, всичко се люлее, отзад  бабата се кръсти, дядото зяпа, кучето лае. Звънецът на трамвая звъни заплашително. Варненецът така се уплаши, че успешно се престори, че ни не вижда (включително ръкомахането ми) и звънчето трамвайно не чува…

    С див адреналин и безкофеиново кафе в кръвта се ази оказах пред трето районно. Влязох вътре цял жив и що-годе здрав (без трамвай под мишница, драгий читателю!) и що да видя – една опашка дълга и многоцветна, едни хора всите спартански настроени, питат се какво ли не и отговорите не дочакват. Едно гише, брате, отворено, всичко останало се покрило вдън земя полицейска. 

    След известно чакалене прав, с болки в кръста, гърба, краката, косата, документите и къде ли още не, се аз усетих преуморен, унищожен, разграбен, и в остра нужда от реклама за лекарства. А още, брате, дори не бях задрасквал вярното и невярното в личната си карта! Такава ме българска умора хвана, че исках да легна да спя в някоя патрулка и някого да чакам за арестуване. И точно тогаз се второ гише отвори, за получаване… И аз барабар с юнаците за там, нищо, че заявление съм не подал – аз получавам директно, защото така правят, брате, спартанците!

    Тръгнах ази да задминази. 

    – Чакайте, защо ни пререждате, господине?! – викна ме дама с гарванова коса и лична карта в ръка.

    – Аз за получаване! – възкликнах като опарен. 

    – И ние сме за получаване, една е опашката!

    – А, не, братия, вие не разбирате истинските спартанци! И вас ви е майка родила! – троснах се аз, застанах в началото пред всите гишета и размахах клечестите си ръце – дайте сега бат Зигспарта да ви обясни! Едната опашка е тука, аз съм най-отпред, защото така е рекъл Господ! Другата опашка е ей-там, и на нея съм отпреде, за всеки случай! Така правят, братия, истинските спартанци!

    – Моля по-тихо, с документи работим! – извика от гишето сърдита СДВР лейди. 

    Тъкмо да се обърна да ѝ кажа, че на спартанци тихо се не вика, и се появяват двама по-големи от мене колеги полицаи. Гледат ме, аз тях ги гледам, те мене… 

    – А, ако ще ме арестувате, ставам троянец! – треперливо промълвих, позагубил малко спартанското си самообладание…

— –– –– 

П.П. Пепи, твой ред! Туй само щот ме юрна го написах, така че викам да върна услугата. 

П.П.П. За да се не чувстват почитателите на ТМ 3 ощетени, храбро ще заявя и се подписвам, че в случая беше или 6, или 7. И не, ватманката нямаше нужда от моето подкокоросване. Пък и не бих! Аз съм мил! (Подпис, Зигфрид Войвода)

П.П.П.П. Не, не съм полицай. Язък! И за да не трябва да слагам и пето П. в послеписа си, драгий читателю: песента, която слуша преславний Зигфрид Философ е Spartanac на Бобан Райович.