Струва ли си!?
Летището Барахас Мадрид или още както го наричат "Адолфо Суарес" бе пълно с народ. Гледах как хората се разхождаха из него помъкнали куфари, сакове, чанти... Някои младежи седяха върху багажа си, забили поглед в телефоните и чакаха своя полет. Други бързаха към гишетата или към някоя дестинация. Млади девойки с отрепетирани пози разрошваха дългите си косите, гледаха премрежено и пренебрежително множеството от хора и държаха плътно свити няколкото пласта нанесено червило. Имах чувството, че съм в конструктор на Лего и някой непрекъснато местеше нещо около мен.
Сложих малкия куфар на лентата и започнах да нареждам металните предмети в пластмасовия леген пред себе си - таблет, колан, часовник, пръстена с огромен зелен камък, който купих от една сергия в Истанбул при последното ми посещение. Поредната дрънкалка, която ме изкуши. Приличах на сврака. Харесвах лъскави джунджурии. Надявах се да не ме накарат да събувам и кубинките си, защото мразех да минавам по найлонови шумолящи чорапи през контрола на летището. Не се размина! Униформеният мъж пред мен ме изгледа строго и с пръст посочи обувките ми. Преминах. Взех нещата си и се загледах в информационното табло. Тогава я чух:
- Извинете, вие сте българка, нали?
Погледнах учудено жената. Да не би да е написано на челото ми?
Усетила въпроса, тя кимна с глава към ръката, в която държах червения си паспорт. Ама че съм глупачка! Паспортът бе като табелката, която държаха чакащите на изхода, които посрещаха непознати в командировка.
- Българка съм. Мога ли с нещо да ви помогна!? - отговорих учтиво, но студено. По принцип съм винаги усмихната и сърдечна, но днес не ми се усмихваше. Устните ми сякаш бяха зашити с конец и застинали в права линия. Прибирах се за погребението на мой приятел и не ми се общуваше с непознати. Все още се опитвах да асимилирам лошата новина и да се справя с тъгата. Странно нещо е смъртта, колкото и да я очакваш винаги те изненадва. Мартин се шегуваше, че ако пиеш ракия Смъртта може и да те подмине, защото била изтънчена и не харесвала аромата на спирт и анасон. Явно не е толкова фина и изискана, след като въпреки честата му употреба на анасонлийка, тя го взе със себе си. Не ме е страх от срещата с нея, страх ме е да я видя в очите на близки и приятели. Егоистично е, защото повече ме е страх от болката, която ще ми причини, отколкото че ще отнеме живот. Боя се от липсата и мълчанието на любимите ми хора. Смъртта е мълчание. Дълбока тишина, която е предназначена само за живите. Колко много ще ми липсва Мартин и неговият черен хумор.
- Извинете, знаете ли на кой изход е самолетът за София? На таблото все още не е отбелязано. - прекъсна мислите ми жената.
- Самолетът има закъснение и не се знае все още. - искаше ми се да размахам с ръка и да я прогоня, като досадна муха. Тази мисъл ме накара да се почувствам зле. Жената не беше виновна за кривото ми настроение, гадните мисли и закъснението на полета, че да си го изкарвам на нея.
- До половин час ще съобщят. - продължих малко по-меко. Точно, когато мислех да се свия в някой ъгъл и да си чопля мъката тя ме докосна по ръката и тихо каза:
- Мога ли да чакам с вас? Не ми се стои сама. Чувствам се изгубена в това огромно пространство пълно с толкова хора!
"По дяволите! На човек са дадени 16 милиарда мозъчни клетки, с които да си служи, а в един такъв момент нито една от тях не може да измисли повод или причина, която да отклони подобна молба." Разкъсвах се между нежеланието ми и съжалението, учтивостта и егоизма ми. Погледнах я. Беше на около четиридесет години. Сред тъмно русите коси се прокрадваха издайнически избелели косъмчета. Сенките под очите ѝ я правеха поне с още десет години по възрастна. Някога стройното ѝ тяло бе започнало да се заобля и приличаше на пухкав бял облак. Гримът ѝ бе прекалено силен. Дрехите предизвикателно впити. Всичко в нея крещеш " Ето ме! Тук съм! Все още съм съблазнителна!" Изглеждаше на красива картина, която художникът бе размазал и само по бледите очертания можеш да видиш предишната ѝ красота.
- Добре! Щом искате. Нямам нищо против да чакаме заедно. - изговориха устните ми, напук на крещящото желание за самота.
Седнах на пластмасовите седалки, сложих куфара пред себе си и се загледах през огромните стъкла, от които се виждаха самолетите, правещи маневри на пистите.
Жената се настани до мен и пусна малкия сак на земята между краката си. Молех се да не започне да ме разпитва. Нямах желание да отговарям на обичайните в такава ситуация въпроси: "Откога си в Испания? С какво се занимаваш? Имаш ли семейство?"...Не ми се водеше безсмислен разговор, чиято цел бе да убие малко време. След около пет минутно мълчание я чух да говори тихо, сякаш говореше със себе си.
- Лошо е да си продадеш душата. Много лошо! Да не ти минава и през ума да го правиш, момиче! Аз преди години я спазарих и сега не знам, как ще живея без душа. И въобще има ли смисъл да живея!? Скъпо ми платиха за нея, ама пак е малка сумата дето дадоха.
- Как пък я продаде таз душа? На грамаж ли я тегли и дава? И защо си го направила? - усмихнах се саркастично. Помислих, че странната жена до мен се шегува или просто се правеше на умна и интересна.
- Какви грамажи, тя колко душа е!? Цялата я дадох. За пари. Че за какво друго!? - погледна ме изненадано тя.
Дали не беше луда!? Знам, че в живота всичко се продава. На всичко може да се сложи цена. Нищо не ме бе учудвало до момента. Бях виждала хора да продават телата си, честта и достойнството. В интернет имаше обяви, където девойки продаваха девствеността си. Целият живот се превърна в един огромен пазар. Щом има търсене има и предлагане. Но да продадеш душата си, бе нещо ново за мен. Това не беше бъбрек. Колко струва една душа? Кой определя цената - купувачът или продавачът? И за какво служи тази покупка? За какво му е на някой чужда душа!? На мен понякога ми тежи моята собствена, че да се товаря и с друга! Погледнах я подозрително. Любопитство пламна като клечка кибрит в мен.
- И на кой му е притрябвало чужда душа и защо!? - попитах я.
- Продадох я на един писател. Искаше да напише най-великия роман на века. Решил, че както старите майстори правели мостове и вграждали сенки в тях, така и той щял да напише роман и да вгради в него нечия душа. Предложи ми пари и аз се съгласих. Бях бедна. Сираче! За какво ми беше душа, когато нямах хляб на масата. А с него имах всичко. Пътувания по света, хубава храна, луксозни хотели, модни дрехи, алкохол, цигари, марихуана, наркотици, секс с мъже и жени, лъжи, интриги..... От всичко по много! Аз живеех, а той пишеше. Душата ми бе мастилото му. Така минаха десет години. Преди месец довърши последната страница от книгата. Оказа се, че вече не съм му нужна. Бе изразходвал до последния грам покупката си. Изпрати ме да си ходя. Плати ми много за нея. Имам пари, но нямам душа. Тялото е празно. Няма радост, любов, желание... Всичко е изтекло, там - в книгата. Млада си и животът влече като мъртво вълнение, дърпа навътре към дълбините. Пази душата си! Тя е спасителния ти пояс! Винаги да е твоя! Няма за нея цена! Хайде да вървим, че май стана време за самолета!
Жената стана и тръгна бавно към информационното табло. Стоях като зашеметена. Бях чула една извратена същност на времето, в което живеем. Гледах продадената душа и се чудех "Струва ли си!?"
© Росица Димова Все права защищены
Свързани произведения
Комментарии
-
Размислящо.
-
Благодаря, Тони! А как ли се живее без душа!?
-
Много хубаво разказваш. И се замислих за продадените души, а също и за ограбените души.
-
Танче, благодаря от сърце!
Всеки е бил някога изкушаван от Дявола, Ками! Благодаря! -
Невероятен разказ! Като малка исках да си продам душата на Дявола, за да живея по-хубав живот, макар да знаех, че ще си плащам и в отвъдното за всичко сторено или преживяно от мен, но колкото и да го виках Дявола, така и не се яви на молбите ми и явно е било "за добро", уви още си ме влече мъртвото вълнение, въпреки, че си запазих душата цяла...
-
Роси, пишеш невероятно!
-
Благодаря, Юри! 21 грама които човек губи при смъртта! 🙂
Благодаря, Димитър, за точния коментар! -
Отглас от митическите народни песни, свързани с вграждането на човек в сградата, за да стане по-здрава, но тук критическата насоченост е към съвременната действителност, в която "нормалното" е това, което се купува и продава...
-
Хубав разказ, Роси! 👍😊
Сетих се за един филм с Шон Пен: 21 грама -
Трудно е ,Петър, да запазиш душата си, независимо дали си беден или богат! Изкушения има навсякъде. Най- силното оръжие на злото е носенето ни по течението. Но остане ли и най-малкото зелено клонче от изгоряло дърво има надежда, то отново да се прероди.Благодаря ти! 🙂
Петър 1, интересно ще е! Един неизвестен писател няма пари, но един писател с късмет наследил богатството на родителите си има предостатъчно. Ето началото 🙂... Интересен ще е краят. Слава или безславно съществуване го чака ? Колко още души ще си купи? Дали ще се намери някой да прецака Дяволът? 🙂 Може да стане наистина хубав разказ с капка цинизъм в него. Благодаря ти!🙂 -
Замислих се как ли ще изглежда разказът, ако го разказва писателят, който е купил душата. Нещо като още една версия на Мефистофел.
👍 -
Роси, благодаря за хубавия чувствен разказ,.. наистина, понякога продаваме душата си, не просто заради някакви емоции, а от безизходица...
-
Благодаря, Таня!😊
Краси, тя дамата може да поиска и половината от авторските права над книгата!🙂Благодаря ти!
Мари, благодаря за топлите думи! Обичам да пиша и се наслаждавам на това.
Пепи, благодаря! Всичко е преходно!
Майсторе, благодаря за точния анализ! Мисля, че човешката душа никога не се изчерпва до дъно. Някъде там в дъното можех да се крие и ново начало. За мен е чест!
Дейка, понякога отговорите идват късно! Благодаря ти!
Сенилга, благодаря!
Миночка, прегръдка и за теб! Благодаря!
Плам, едни мечти струват пари, а други душата ти. Трябва да внимаваме за какво мечтаем и дали можем да платим цената им. Благодаря ти, приятелю!
Вал, такива творци са безплодни! И те и жертвите им са еднакво празни. Такива творби не раждат нищо, те изяждат всичко! Благодаря ти!
Благодаря, Генек!
ЕйКей, нали съм Близнаци в мен живеят много личности! 🙂 Все пак винаги има надежда за прераждане и за едните, и за другите. Благодаря ти! -
Прочетох го. Струва си!
-
Та, кой купува чужда душа, нали си има своя. С нея да твори. Така се пише стойностен роман, който да четат другите.
Всъщност си права. Много творци се хранят с чужди души и в този канибализъм сътворяват сълзливи творения, без да ги интересува, че някой е вече мъртъв от това. -
Много ми хареса ... 😎 Неочаквана среща на два жизнени пътя с различно решение на въпроса ... "Струва ли си!?" ... Всъщност най вероятно Съдбата залага предпоставките за бъдещето и го забърква за всеки човек поотделно - в първия случай като комбинирано хапче с бавно доживотно усвояване на микса 'щастие и нещастие' ... във втория случай - ударни последователни дози от всяка една от съставките поотделно, но в същото количество 😳 И изборът не е наш ... 'Бях бедна. Сираче! За какво ми беше душа, когато нямах хляб на масата..' ... за едната ... явно не е било така при другата ... Животът е един и няма 'правилно и неправилно' .. Поздравления Роси 🧡
-
Роси, пак ми напълни душата, не само с красотата на стилът ти, не и за прекрасно съпоставяне на две души, извървели живота си по различен начин, а начинът по който си направила връзката между тях , а струва ли си наистина, да изпадаме в крайности, които скъсяват пътя на душите ни! Прегръщам те!
-
Интересно и хорошо изложено отношение Автора к ценности души и её предназначения. Думаю, каждый автор в своё время обязательно коснётся этой тайны в себе и в других и,.возможно,это главное, о чём он сможет сообщить миру, потому что выше человеку подняться невозможно, потому что некуда. Выше идёт только сама душа. Я тоже коснулась этой темы:
"Зачем Тебе, о Вездесущий,
Эти безропотные души,
Летящие к твоим шатрам
Прямо с мертвецкого нутра?"
https://otkrovenia.com/ru/poetry/puteshestvie-v-raj-i-obratno -
Явно всичко се търгува...но " струва ли си?"
Поздравления, Роси! -
Интересна е тая съпоставка. Една душа е отнесена от Смъртта, другата - продадена. И тия две истори си дават среща на такова място, където се разминават много хора, вървейки всеки по своя път.
,,и ти... отдавна без душа си ти.,, пише Смирненски в ,,Уличната жена,,. Смъртта няма какво да вземе от нея. Животът я е изпреварил. Запитах се дали не е станала брзсмъртна чрез тая сделка. Или тъкмо обратното - не е живяла. Май и двете. Не е живяла свой собствен живот. Но в книгата може да стане безсмъртна. И пак остава въпросът ,,Струва ли си?!,,. -
Добре си поживяла душата ѝ. А като я заменил с по-млада, реве.
Съвременен прочит на Фауст. Поздрав! -
Мисля, че те познавам като автор, а ти все продължаваш да ме изненадваш с нещо очарователно, Роси! Аплодирам умението ти от тихите води на познатото, което ни заобикаля, да извадиш като фокусник от ръкава си изненадващата фабула на разказа и да ни "запознаеш" с нея, смайвайки ни като читатели.
Много си талантлива, момиче!🤗💕 -
"Смъртта е мълчание. Дълбока тишина, която е предназначена само за живите." - струва ми се, че тя предизвиква най-много "говорене", което искаш или не искаш чуваш... Сигурно книгата е добра. И най-вероятно сделката си е струвала, щом се е осъществила. Правилният въпрос е "Книгата колко ли струва?"
черен хумор. Предизвикателно написано. -
Хубав разказ, хубаво написано!
Харесва ми!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Все права защищены. Произведения являются собственностью их авторов.
