Беше изправена право нагоре. Не виждах. Нямаше как да видя в пълната тъмнина. Усещаше се с гравитацията, която беше в своята максимална сила.

Невиждането играеше своята благотворна роля върху сетивата и силите ми, като им спестяваше вероятната истина. Въображението пък, обратно, тушираше този ефект. Когато умората започна да действа, то започна да задава тревожни въпроси. А сега накъде? Като че имаше два пътя. Докъде така? Докога така? Още колко ще можеш да издържиш, докато умората те надвие, не направиш добър хват и.... паднеш? Какво ще стане тогава? Ако не знаеш какво и къде има напред, добре усещаш какво има и колко назад - оттам идваш! Паниката на неизвестното започна да обзема душата. Изглежда въображението и сетивата са нещото много земно в нас, но неподвластно на гравитацията. Нещото, което не би отишло в небитието заедно с нас по своя воля и би протестирало активно с апокалиптични и болезнени плакати при всеки наш опит да го пренебрегнем.

Стълбата беше устроена доста особено. Тя много приличаше на обикновена домакинска стълба, от тези дето берем черешите...(ах колко са вкусни - обадиха се сетивата) ...но всъщност много се различаваше от нея. Различаваше се най-вече със своята дължина и безпределност. Различаваше я тъмнината, която не даваше погледа да се върже към нищо далечно или близко, познато или неизвестно, страшно или желано. Да се върже и да затегли натам цялото тяло като магнит. Светът под мен, невидим, вече губеше своето значение. Не се виждаше нито неговата красота, нито неговата грозота. Всичко беше въпрос на спомени, желания, фантазии и въображение, а те не траят вечно и тяхната сила намалява с времето и разстоянието, а ефекта им се деформира.

Стълбата беше устроена доста особено. Тя много приличаше на обикновена домакинска стълба, но и доста се различаваше от нея. Тя приличаше на спусната щора на прозорец. Не заради невидимото - то беше отвсякъде, отпред, назад, горе и долу. Тя приличаше на щора чисто материално. През нея не можеше да се види или провре.Нейните стъпала, хватки, тракове бяха плоски, издължени, успоредни и насочени надолу...но не натам, откъдето се изкачвах а там, където съм бил. Умората в ръцете ми се насъбираше. Пръстите ми се изплъзваха. Тялото тегнеше надолу като камък на шия.С него тегнеха и всичките ми грехове от опиянения, пиянства, напушвания, преяждания и леност. Сантиментите също теглеха надолу. Може би искаха да ме видят разбит в основата, или върху тези който са тръгнали след мене. В този свят на невиждане всичко се предполагаше с още по-страшна сила.

Ако не носех с мен товара си от всичко земно, щях да стигна по-напред, но докъде? Има ли значение разстоянието и времето при тая стълба? Въпросите ми отправени нагоре рикушираха върху ми със страшна сила и ехото им отекваше в съзнанието ми, което се опитваше да ги тушира. То правеше така, че да даде ресурс на разума да продължи.

Оставих само краката да стъпват по стъпалата. С ръце не хващах всяко стъпало. Сложих ръцете си отстрани на стълбата, като с дланите я обхващах за двата ствола и отпуснах тялото назад. Така създадох обратна тяга на гравитацията, което ми гарантираше по-добро сцепление посредством напрежението. Вече не ме държаха пръсти, а длани и ръце. В тях имаше по-голяма сила. Вече не се наранявах в ръбове, а при всяко стъпало избутвах тялото с крака, като плъзгах дланите си гладко нагоре и пак ступор - до следващата крачка. Може би така трябва да вървя, докато забравя за гравитацията. Може би тя съществуваше вече само в мойте мисли. По-добре да не мисля.

(c) Mobby_Dick