Нямам име, нямам душа, но мога да почувствам безмилостното угризение вътре в
мен, което не ми дава покой, когато си затворя изморените очи, през които
виждам и презирам целия този свят около мен. Чувството е като изсъхнал трън,
който играе по повърхността на невинно око. Никой не ми е дал име, никой не ми
е дал душа, но не съжалявам, защото човек като мен - без вяра и без емоция, е
обречен на смърт и не заслужава да носи самоличност. Сърцето ми отдавна е
спряло да бие и дори аз самият не мога да го почувствам, когато сложа ръка
върху него. Струните му отдавна са скъсъни, отнемайки всякаква надежда и
прекъсвайки всякаква мелодия. Песента е към своя край, която стъпва все
по-тежко по бреговете на вечната тъга. Всяко същество на този свят умира само,
но по-тъжното е, че някои същества и живеят сами, без да го осъзнават.
Свободата на волята се оказва роб на избора. Собственото унищожение кара хората ...