Денят обещаваше да бъде хубав. Слънцето надничаше над хоризонта, галейки с лъчите си спокойното море и пясъчната ивица пред хотел „Жана”. Средиземноморският циклон, който три дена бе носил дъждове, през нощта се бе изтеглил на изток и клиентите на хотела най-сетне щяха да имат възможност да се попекат.

  Закусвайки набързо, хората награбиха плажните си принадлежности и запъплиха към морето. Лошото време им бе развалило плановете, принуждавайки ги да киснат в стаите си или в бара и игралните зали на хотела, но сега всичко бе наред и процесът по сдобиване с така желания слънчев тен можеше да продължи.

  Но тъкмо когато плажът се понапълни и заехтя радостна детска глъч, възникна неочакван проблем. Беше паднала сянка. Хората надигнаха глави, очаквайки да видят появило се изневиделица случайно облаче, но не би, видяха нещо съвсем друго. На около стотина метра височина се рееше голямо правоъгълно парче бяло платно. Платното стоеше в хоризонтално положение и почти не се поместваше, защото четири дрона, привързани към ъглите му с въжета, го изпъваха. Бръмченето на дроновете бе едва доловимо за слуха, но проблемът не бе в бръмченето, а във факта, че върху цялата прилежаща към хотел „Жана” плажна ивица падаше сянка.

  Хората бяха лишени от възможността да се сдобият със здравословен бронзов тен затова замърмориха, недоволствайки срещу гадната шега. Мнозина очакваха, че дроновете бързо ще се разкарат, но това не стана – те продължаваха с координирани действия да изпъват старателно платното, даже се изместваха, съобразявайки се с издигането на слънцето. Сянката на практика не помръдваше. Можеха да се пекат единствено онези, които бяха навлезли с надуваемите си дюшеци навътре в морето.

  Чуха се гневни викове. Група социално активни граждани се зае да издири човека, управляващ дроновете, но усилията й не се поздравиха с успех. Мръсната гад се бе скрила някъде и продължаваше да върши пъкленото си дело. Персоналът на хотела не знаеше нищо по въпроса и в отговор на водопада от въпроси само вдигаше съчувствено рамене.

  Част от плажуващите си събраха багажа и намусени се върнаха по стаите си. Другите търпеливо чакаха, вперили очаквателни погледи в небето.  

  Полицията бе отказала да вземе мерки, въпреки множеството подадени сигнали – нямало било нищо незаконно в това в небето да се рее поддържано от дронове парче плат.

  Тогава един гражданин с едро телосложение и избухлив нрав изпсува грозно и се отправи с твърда крачка към хотела. Пет минути по-късно се върна, стиснал в ръка огромен черен пистолет. Мъжагата вдигна пистолета нагоре, прицели се внимателно и откри огън. Бам–бам–бам. Екнаха възторжени викове, когато един от дроновете се разтресе, издавайки пронизително дрънчене, и се понесе надолу. Удареният дрон повлече със себе си както платното, така и тримата си събратя.

  Вакханалия от бясно въртящи се перки и метални корпуси връхлетя налягалите на плажа хора. Последва какафонията от пронизителни писъци, пръски кръв нашариха белия пясък. Един мъж се надигна от шезлонга си, като хриптейки правеше отчаяни опити да измъкне забилото се в шията му парче от перка. Млада жена се изтърколи върху плажната си кърпа с образа на Джими Хендрикс, после с посърнало лице се вторачи в премазаното си коляно, от което стърчеше назъбен костен отломък.

  Някакъв дребен човек притича на плажа и, размахвайки ръце, закрещя:

  – Ама защо стреляхте по дроновете ни! Това беше просто рекламна кампания! Нашата фирма „Сянка ООД” осигурява сянка за мероприятия като концерти и сватби на открито. Какво толкова лошо…”

  Мъжагата разби устата му с дръжката на пистолета си, после стреснато се заслуша във виещите в далечината сирени. Опасяваше се, че полицаите ще го изкарат него виновен.

  Хората се разбягаха. Под галещите лъчи на слънцето останаха само ранените и техните ужасени близки.