Сълзи от радост и смях

-Любимото ми дневниче!-целувам аз последната тетрадка,на която пишех до скоро.(Бях я скатала в едно чекмедже и ми струваше време да я намеря.)-Ще продължаваме ли? Аз съм готова отново да осъмваме само двама на голямата спалня с изкорубените възглавници, с луната и звездите и всевишните.

-Няма да плачеш, нали?-пита дневникът.

–Няма! Но малко от щастието и смеха ни трябва да споделим с онези приятели от Откровения, които ни четоха и прибавиха някоя и друга сълза към моите. Затова ти натежа, но сълзите от смях и щастие са по-леки,  нека споделим и тях. Те са по-скъпи. Екстра качество са!

 Гушкам тетрадката и я целувам, както прави моето птиче с изгорено крилце с първите две снимки(от ехографа) на зароденото в епруветка и започва да се учи да лети. Тя вече носи в себе си онова мъничко нещо, което я кара да се чувствува наравно с другите.

 Там чуха молбите, моите и на богородица. Сигурно всичките горе са опитали по едно залче от солената питка, замесена с майчините ми сълзи и взеха решение да се смилят. То е налице, на тъмно и топло.

 Броим дните, когато ще се чуе за първи път мъничкото сърчице и тогава ще можем да го наричаме бебето и да му правим отново питка, с други сълзи умесена, които стоят скътани там, някъде в дъното на очите ми и чакат да отпуша бента. Тогава ще ги „пакетирам“ в едно облаче, което ще си ги отнесе у дома, в България, в моята градина и ще ги положи в красивото поточе, за да не пресъхва то никога!

 Моето птиче е там, на онзи вход на тунела, в който се вижда някаква светлинка. Тя сама трябва да прелети отсреща. Крилцето все още не е зарастнало и пътят ще бъде дълъг и труден, но съм убедена, че някой ще и помага в полета и както в  ятата на птиците да стигне за където е тръгнала. В нея е майчината ми сълза, която по вятъра и пратих и тя ще и помага в дългия път. Борбата е налице и, дай Боже, на тепиха тя да излезе победител!

 Отново е неделя. За мене няма спиране. Моят път в този ден е църквата. Българската.Пред нея стои момче.Продава дискове.За мен е просто оня младеж, който знае къде ме боли и винаги ме настъпва по мазола, като ми предлага точно това, което зарежда душата със живинка и скътва завинаги в сърцето моята любов към традициите на дедите ми.

 Пита ме той:

 –Имаш ли втората част от ,,Панорама на България“ на диск?

 Не знае той, че тези панорами, всичките им части, са там, в моето съзнание и аз денем и нощем си ги въртя, за да не ги забравя. Обичам го това момченце, защото с ласкави думи повдига самочувствието на застаряващите госпожи като мен.

 То  е от ония млади хора, които са поели трънливия път и са присадили душите си в чужбина и изкарват прехраната си сами, далеч от плачещите очи на страдащите майки, без да знаят колко солени са сълзите им.

 Смее се той и ме пита:

-Цвете мое, лале ли си, зюмбюл ли си? Гюл ли си?

 Как да му кажа, че съм гюл, на който са окапали листенцата и мирише на старост. Ако съм лале, то от него е останала само грудката. Стеблото и цвета са изсъхнали. Зюмбюл може да съм, но държан няколко дни във ваза без вода. Бял. От ония, дето, преди да увяхнат, ухаят на българско.

 Оставям младежа и насочвам погледа си към хората, които продават нашия вестник,,Нова дума“ и три жени, облечени в наша носия, играят хоро. Каква радост за очите!Настроението ми е отлично.Имаме българското, момичетата и момчетата, имаме вестник, значи –и нас ни има.

 Не мога да вляза в храма.това ме успокоява, че не само аз нарушавам втората Божия заповед, която гласи„„Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е на небето. Не им се кланяй и не им служи.“

 Точно това правим всички и даже на опашка им се редим.

 С риск, че нарушавам заповедта на Бог влизам, защото аз трябва да благодаря на иконите, които са един вид изображения.

 Тя е там, до олтара, в ляво.Други като мен са благодарили, щом има толкова цветя на пода., в краката ѝ.На мястото, където аз падах на колене и ѝ обещавах имена, ако помоли своето дете за моето, да осмисли живота ѝ.Оставям големия букет бели маргаритки в знак на благодарност и целувам краката на изображението и мъничката и рожба.

 Сбогувам се със Вси Светии, които не познавам, защото тук, в Испания, те имат други имена, а не знам дали няма да сбъркам, ако кажа, че и лицата им се различават от нашите. Съвсем се обърквам. Щом Бог е един, Богородица също, защо тогава не са еднакви изображенията им и тук намирам отговор на втората божа заповед, да не се кланяме на рисунки. Питам аз:

 -На кого да се поклоня тогава? Тук се молих и плаках, тук ще благодаря!

 Излизам от храма гузна, заднешком, кръстейки се и тръгвам да изпълня едно друго нещо, дето е казал Бог:

 -Радвайте се и се веселете, защото голяма ще е наградата ви на небесата!

 А аз за награди умирам!

 Ще се черпим в кафето до църквата. Наталия от Пазарджик е в епицентъра на земетресението. Красива е и събира погледите на мъжете от съседните маси, които са размътени от големите халби бира и пържени картофки. Тя не обръща внимание, защото си обича мъжа! От три хиляди километра разстояние любовта им не угасва. Подържа огъня Наталка от Мадрид, като му праща по всички заминаващи си българи различни видове...рога! заради едни такива, метални, във вид на статуетка, щях да остана в Мадрид лятото, да давам обяснение на митничарите какво е това метално нещо, че са рогата, които Наталия праща на Серго. Самолетът ми щеше да отлети за България без подаръка за най-обичния мъж на света. Той щеше да остане без Оскар за рождения си ден, а аз...Останах без дамската си чанта, в която бяха документите, билета и парите, които бях събрала за ин витро то на дъщеря ми....На Наталия нищо не може да се откаже, няма не искам няма- недей!Данчето от Варна ще ѝ носи сега друго усукано с тиксо пакетче, от което се подават черните рога на испански бик, от ония, дето ги убиват по най-жесток начин и правят на парчета милостивото ми сърце, като гледам това.

 Веселим се ние, за да е по-голяма наградата ни на небето, забравяме да поглеждаме часовниците си, а времето е излетяло и трябва да се прибираме в клетките, на които вратичките са заключени и ключовете са загубени.

 Разделяме се до следващата неделя, когато отново ще минем по същия път до храма, където ще ни чака веселякът Боби с дисковете и ще ме попита лале ли съм зюмбюл ли съм гюл ли съм...Ще ме погледне и сам ще се убеди, че цяла седмица съм стояла без вода и ще прецени кое цвете да ми бодне-лале, зюмбюл, или гюл...

 Нямам време да се отбия до пейката с нарисуваното сърце, а се прибирам в клетката, в която оставам 20 часа и чийто ключ за катинарчето търся в стиснатите юмруци на моята ,,фирма“-Ничка. Тази сеньора вече осем години майсторски ме изработва с оная игра тука има, тука-няма.Аз отварям ту единият, ту другият юмрук, а се оказва, че го захвърлила някъде.Седемдесет процента от мъртвите ѝ мозъчните клетки и наказанието ѝ от Бог за някакъв грях, да не може да говори, да не казва къде е.

 Ще го попитам аз следващата неделя за кой от греховете е наказана. Ако е затова, че спираше топлата вода точно когато насапунисвах водата и тялото си, ще помоля бог да ѝ прости, защото с това тя е правила услуга на мен. По този начин ме кали да понеса по-твърдо емигрантския живот.

 Обичам я тази жена и как не, като до ден днешен не знае от коя страна съм и ме представяше за аржентинка от Буенос Айрес . Това пък аз ще ѝ го простя, но ме боли, че подменяше моя малък, китен Долни Дъбник с шумния аржентински град!

 Някога мислех да я предам на испанските власти, защото я смятах за терорист от ЕТА, но съпругът ѝ, когото тя налагаше с юмруци на закуска, обяд и вечеря, ме възпираше и ето резултатът. Сега тя не може да ги отвори. За този грях да ѝ прощава горкичкият старец, който от три години е в Рая и с Дядо Матейко от България си пийват ракийката, необезпокоявани от терористката, която ме обвиняваше, че съм гадже на съпруга ѝ, а той, бедният, умираше от срам.

 От Ничка съм скътала за спомен една рулетка, с нея тя мереше до сантиметър покривката на спалнята и по десет пъти сваляше всичко на земята, до точност в меренето. Благодарение на това и на дрехите, които преглеждах по пет пъти, защото край набраните ластици на чаршафите е останал един сантиметър недоизгладено, аз направих такива мускули, че мога да се преборя с оня испански бик, който Наталка от Пазарджик прати по Данчето от Варна за съпруга си, защото той много обичал рогата им.

 Ничка и друга услуга ми е направила, без да иска.Когато не желаех да ям паейа, едно ядене с ориз, риба и пилешко, или пък-черните миди, които тя смяташе за ,,специалитет на заведението“, хвърляше пълните чинии по стените и пода. Аз събирах начупени, но не плачех пред нея, а се усмихвах, като си представях спринцовката за хранене и памперсите, които щях да ползувам след време. Това увеличаваше ината ми и сега с мен никой не можеше да се мери.

 През нощта мокрех възглавницата и затова винаги съм казвала, че който не е спал на такава, нищо не знае!

 Е и аз също си имах грехове!

 Като ме търсеше някоя приятелка по телефона(когато Ничка още имаше говор и картина), ми се отпускаха две минути, но това ми стигаше да мога да кажа на отсрещната страна, че сеньората ми е голяма овца, а после да ѝ давам обяснения какво съм казала. Превеждах ѝ го на български като cariño, един вид-мила, скъпа.Тя ми имаше голямо доверие и записваше думата, за да попита дъщеря си и по този начин ме принуждаваше да казвам, че и тя също ми е мила и скъпа...овца. По този начин си прибавях грехове...

 Ничка нощем броеше парите, които слагах сутрин в млякото ѝ и парите в портмонето си.Записваше ги на лист и по няколко пъти през нощта сновеше до кухнята, където стоеше дамската ѝ чанта и металната кутия с бисквитите, да проверява с фенерче,като с лазер. Стаите ни бяха преходни и тя по всяко време през нощта махаше завивките ми, за да провери дали в очните ми дъна не е пресъхнало поточето, което леех, завита през глава. Когато сънят я оборваше по втори петли, аз ставах и добавях пари от моето портмоне в нейното.Купувах бисквитки, кръгли, с дупка по средата и добавях по няколко от тях към нейните. Аз не ги ядях, че ми се лепяха по небцето, но пък вършеха добра работа! Нямаше как да не се радвам на гледката, когато Ничка сутрин броеше с почуда парите, а бисквитките, освен, че излизаха повече, си бяха направили и дупки! Тя, милата, се чудеше истина ли е това, или е плод на развихрената ѝ алчност? Колко радостна беше моята сеньора, че един ден , ако кара все така, ще забогатее, защото аз не спирах да добавям все повече и повече, ей така, да се увеличават греховете ми!      Нека се чудя сега: защо имам дископатия и шипове?Защо ми са се износили ставите?Защо ми прескача сърцето а дробът ми има вече първата си сянка?...Малко ли е това, ами се е накъдрило и правото черво, а херниите са вече необходимост за тялото ми, загнездили са се къде ли не из него...

 Отнасяше си го дядото на Ничка, докато един ден моето търпение е изчерпи и я спрях, като я свалих с един замах на фотьойла ѝ. От тогава до смъртта му тя не посмя да го докосне с пръст, а мене от този момент до сега ме гледа в очите.

 Ето затова си я обичам, а тази вечер ѝ целунах ръка за прошка и ѝ припомних за онези дни, когато мажех тавана с брашняна вода, за да са по-бели, а когато след време от горе падаше юфка, я събирах с ръце, защото до ден днешен тя няма прахосмукачка...Какъв инат съм! С нея до финала, изпълняваща оная Божа заповед:„На злото отговори с добро!“

 Обичам я. Немощна, с памперс, не говори...Ръцете ѝ са изкривени, а пръстите ѝ са свити в юмручета, които тя протяга да погали с тях лицето ми и така да ми благодари за грижите, които полагам за нея.

 Колко много има още да се пише за Ника! За онези осем години, прекарани заедно! Все пак ще напиша само това, за да се знае откъде съм придобила дебелата си глава и яките мускули.Другото са подробности, от които пълнех кофа със сълзи.

 Говоря с къщи всеки ден. Настроението е друго.Мъничкото, бебчо, както го нарича дъщеря ми, вече е от месец в нея и е цял(!)  сантиметър! Има сърчице, което тупти като машина!

                                         (следва)