Сънят
> Той стоеше объркан, потънал в мислите си, а нощта - тъмна и безлюдна подсилваше чувството му на подтиснатост. Нощният мрак го обгръщаше плътно и тук-там прокрадващата се през облаците луна, очертавяше неясен силует в праха на стария път.
> Мислите му препускаха между спомени и настоящи моменти, а от време на време адреналинът се покачваше до толкова, че му се искаше да изкрещи, с желание целият свят да разбере за болката му. Но все пак оставаше безмълвен.
> Защо??? Това беше най-честата мисъл вплетена в цялата разноцветна палитра от чувства, желания, мисли, действия, която неговия мозък неволно рисуваше в тъмнината.
> Но точно в този момент, съществото, което трябваше да оцени творението, създадено от мозъчната буря в главата му, го нямаше. И точно това той не можеше да си прости. Не можеше да проумее, защо съдбата бе толкова жестока с него, защо бе толкова несправедлива ..?
> Той се изправи и бавно тръгна по прашния път. Стъпките тихичко отекваха в праха и даваха нов живот на ...