За кой ли път тя посрещна утрото напрегната, с изопнати мисли. Без да си спомня с точност образи и думи, беше сигурна, че го е сънувала отново – тялото ѝ се събуди жадно, сгорещено, с настръхнали зърна и неспокойни ръце.
Докато приготвяше кафето си, видя винената чаша и си спомни снощното задоволство от изпитото. Вкусът му – резлив, но и мек – завземаше цялата ѝ същност и нежното поривно усещане, което предизвика, бе неминуемо. Те винаги поливаха срещите си с вино и тя бе опитала да съживи поне една от тях.
Бяха далеч един от друг по много причини, но тя всеки ден ги подлагаше на отричане, отхвърляне и заличаване – до вечерта, когато се стоварваха върху нея с цялата си нагла многобройност. Именно тогава идваше резливото спасение, което за кратко успяваше да я настрои на мантрата "Скоро, скоро, скоро..." и да ѝ помогне да заспи. И да го сънува.
Изкара деня в смели обещания към себе си да вярва, че времето тече по-бързо и новата им среща наближава. Легна си рано. Вечерта бе тиха и тя се ...