За кой ли път тя посрещна утрото напрегната, с изопнати мисли. Без да си спомня с точност образи и думи, беше сигурна, че го е сънувала отново – тялото ѝ се събуди жадно, сгорещено, с настръхнали зърна и неспокойни ръце.
   Докато приготвяше кафето си, видя винената чаша и си спомни снощното задоволство от изпитото. Вкусът му – резлив, но и мек – завземаше цялата ѝ същност и нежното поривно усещане, което предизвика, бе неминуемо. Те винаги поливаха срещите си с вино и тя бе опитала да съживи поне една от тях.
Бяха далеч един от друг по много причини, но тя всеки ден ги подлагаше на отричане, отхвърляне и заличаване – до вечерта, когато се стоварваха върху нея с цялата си нагла многобройност. Именно тогава идваше резливото спасение, което за кратко успяваше да я настрои на мантрата "Скоро, скоро, скоро..." и да ѝ помогне да заспи. И да го сънува.
   Изкара деня в смели обещания към себе си да вярва, че времето тече по-бързо и новата им среща наближава. Легна си рано. Вечерта бе тиха и тя се надяваше да заспи без помощта на виното, без съновидения и последващите ги усещания за липси. Сгуши се предано в завивката на цветя и си наложи да диша спокойно, равномерно и дълбоко.
   По нейни предположения нощта бе преполовила, а чаршафът навярно приличаше на ДНК-спирала от въртенето ѝ, когато екранът на телефона светна. Ослепи я информацията, че дори не е полунощ. Съобщението, разбира се, беше от него и тя побърза да зарадва очите си с неизменното " Лека нощ и целувки, Л..."
   Усмихна се доволно и се улови, че точно това бе чакала. Отговори му, погали се сама и знаеше, че и той би направил същото. Споменът за него и начина, по който я гледаха сините му очи, бе напълно достатъчен, за да се изследва вулканично дълго под топлото одеяло.
Усмихнатото ѝ лице запази изражението си, дори докато кварталните кучета пристъпиха към разпределяне на нощния пир – страхът от утринната неизвестност бе изчезнал.
   Сънят вече можеше да започне.

---