3.

Хижата - II

22 януари, 2044

- Ето я новината – Таръс отпи глътка уиски и притвори очи. – Ммм, тази интересна топлина… все едно някой запалва факла в корема ми. Това ваше уиски е по-добро дори от бирата на египтяните.

Марий седеше облегнат назад на дивана и го наблюдаваше съсредоточено. Петър държеше ръцете си скръстени пред тялото, сякаш му беше студено, а Кирил стискаше чашата уиски пред лицето си като прозрачен щит.

- Та, новината е – продължи Таръс, – че усетих едно специфично… хм, присъствие.

- Какво присъствие? – попита Марий.

- Не мога да го сбъркам. Срещал съм го твърде често през вековете. Ще има противодействие на плановете ни, в най-скоро време. Вероятно отсрещната страна вече е започнала да разиграва картите си, така че ще трябва да действаме по-рано от очакваното.

- Момент – намеси се Петър дрезгаво,  – някой ще се опита да ни спре ли?

- О, да. Мислехте, че ще мине без това ли? Няма как, проклетият Асарих се влачи постоянно по петите ми и се мъчи да саботира всяко дело, което започна. Но ще се справим с него, както всеки път.

- Кой е Асарих? – попита Марий.

Таръс се ухили с лъскавата си, неприятна усмивка.

- Едно досадно, патетично бяло ангелче. Върти се наоколо от няколко дни. Това беше основното, за което ви извиках. Ще трябва да побързаме.

На масата натегна мълчание. След малко Петър се обади пак:

- Значи Бог… Бог все пак няма да стои настрани, така ли?

- О, ще стои. Само гледай. Той друго не прави, освен да стои настрани и да чака хората да Му оправят кашите. А хората са слаби. Затова Асарих нито веднъж не ме е победил. Гледай го сега смешното ангелче как пак ще се опита да впрегне някакви човечета да ви вкарат в правия път. Няма да се намеси директно – о, не. Толкова лесно би могъл да ме отвее, ако само дойдеше и пуснеше малко влиянието си върху вас… за секунди щяхте да прекрачите в Белия праг. Но Асарих не прави така, защото Бог не прави така. Бог му е заръчал да намери хора, които да се оправят с вас. Така де – хора, които да решат, че искат да са добри и да хукнат да гонят лошите. Колко стабилно ви звучи това, а?

- Достатъчно стабилно, за да се притесня – промърмори Петър.

- Нямаш повод за притеснение, господин главен секретар– засмя се Таръс. – Вие, хората, имате възможност за непрестанна смяна на избора поради факта, че сте по-податливи на течението и от хвърчащ есенен лист. Постоянно ви трябва побутване, за да вървите в правилната посока. А аз съм много умел в това – да побутвам хората. Досега не е имало противник, срещу който Асарих да ме е изправил и да не съм успял да му разколебая добрите намерения. И сега ще стане така. 

- Но Бог също има начини да убеди хората в позицията Си – каза Петър.

- Да, но са индиректни – отвърна Таръс – и поради това, много по-несигурни. Бог не си позволява да се меси в свободната воля. Моят Господар си позволява. Това е разликата.

- Какво трябва да направим? – попита Марий.

- Първо, пратете утре полиция в Затворения квартал, за да залови една свръзка с Отшелниците. Хванете ги, арестувайте ги и разберете къде точно са лагерите на Отшелниците. Мога да ви го кажа и аз, но предпочитам сами да свършите работата. След това пуснете една новина, че се готви бунт, и пратете няколко отряда да запалят лагерите и да елиминират всички там. Убийте всички, задръжте само две-три деца. Марий, в неделя на Събора ще използваш тези деца за нещо много важно.

- И така народът ще се подготви за промяната? – попита Марий. Кирил го погледна, изненадан, че гласът на духовника дори не трепна при тези брутални заповеди. „Той е най-решен от нас тримата да пристъпи към изпълнението на плана.“, помисли Кирил. „Аз умирам от страх да не загубя сладкодумието и жените и заради това съм готов да направя всичко, но вътрешно не го одобрявам. Петър пази физическата си сила, защото го кара да се чувства по-уверен, но и той е против. А за Марий целият този ужас е сякаш в реда на нещата.“

- Да – каза Таръс. – В понеделник след Събора ще внесете проектозакона за Чистотата. С твоето влияние, Марий, законът ще бъде одобрен веднага и ще влезе в сила на другия ден. Съответно господин главен секретар на МВР свиква кризисен щаб и пуска в действие мисиите „Прочистване“. До десет дни искам тази държава да потъне в кръв. Искам реките ѝ да станат червени като Нил по времето на Мойсей.

Дали бе игра на светлината, или на Кирил само му се стори, но докато черният ангел изричаше последните думи, лицето и косата му придобиха пурпурен оттенък. Кирил потрепера и затвори очи. „Искам да се прибера вкъщи!“, помисли отчаяно.

- Разбрахте ли? – попита студено черният ангел. Сложи чашата на масата и сблъсъкът на кристал и стъкло отекна в стаята като камбанен звън.

- Да. Всичко е ясно – Марий погледна към главния секретар. – Нали, Петре?

- Да – промълви вцепенено Петър. – Стига, разбира се, да не бъдем спрени преди края на тази седмица.

- За това не се бойте. Аз имам грижата. С моят опит и с вашето съдействие ще елиминираме успешно всяка съпротива. Ще ви уведомявам своевременно какво се случва и в кой момент ще имам нужда от помощта ви, за да се отървем от натрапниците. Нали така?

- Да – каза Марий. – На твое разположение сме.

- Чудесно! – каза черният ангел. Посегна и отпи още една глътка уиски. – Ооо, прекрасно! Нещо против да си напълня още веднъж чашата?

- Заповядай! – кимна му Марий.

- Гледай да не се напиеш и да ти увиснат крилата – промърмори Петър. Таръс му хвърли рязък поглед, после избухна в гръмогласен смях.

- Ех, тоя Петър! Бъзльо от класа, ама устата му е голяма, а? Хайде, наздраве, господин главен секретар! За супермените и безсмъртните!

Петър вдигна чашата си и я допря до тази на Таръс. Кристалът прозвъня едва доловимо. И двамата отпиха по глътка, после черният ангел стана, за да си долее. Вгледан в гърба му, Марий му подвикна високо:

- Ей, забрави да ми доизясниш нещо!

- Какво? – гърбът на Таръс се движеше над барплота.

- Тия деца, за които говориш… за какво точно ще ми трябват на Събора?

Таръс се обърна към него с чаша в ръка и зъбите му отново блеснаха на светлината от полилея. Кирил си помисли за граф Дракула и кървавите реки, които скоро ще залеят страната.

- Скоро ще разбереш – отвърна той.

4.

Гетото - II

23 януари, 2044

Бяха два стари, очукани „Форд“-а, така плътно покрити с кал, че боята им бе неразличима. Караха като бесни успоредно един на друг, изпод гумите им хвърчеше мръсен сняг и се лепеше по тротоара. След тях летяха полицейските коли – също две на брой. Светлосини, лъскави „БМВ“-та, това караха полицаите в днешни дни. Ползваха скъпи, нови коли, получаваха високи заплати и имаха куп други привилегии. Бяха неподкупни, жестоки и безкомпромисни. Цялата система се крепеше на тях. Людмила знаеше, че духовният строй всъщност е прикрит военен режим. Режим, който, според Асарих, скоро щеше да се окъпе в страховито кърваво море и да покаже истинското си лице.

Тя понечи да хукне напред, но Владимир се хвърли към нея и я сграбчи за лакътя.

- Стой! – изсъска. – Не мърдай! Вървете спокойно, както досега!

- Но… – тя го изгледа объркано, трепереща от студ, – това е полиция.

- Да. А сега ние сме Незаконни. Незаконните не бягат от полицията. Тях ченгетата не ги пипат, не се занимават с тях, каквото и да правят. Затвореният квартал е светът на свободните престъпници, не знаеш ли? Хукнеш ли сега, ще им светне веднага, че не си оттук. За две секунди ще са се нахвърлили върху теб.

- Те не гонят нас – Боян кимна към булеварда,  – вижте.

Крачейки бавно напред, тримата проследиха случващото се. Още две полицейски коли бяха долетели от насрещното движение. Обградиха „Форд“-овете, притиснаха ги в средата на платното и ги накараха да спрат. Облечени в черни бронежилетки и въоръжени с автомати, служителите на реда изскочиха от „БМВ“-тата и се спуснаха към старите коли. Започнаха да издърпват пътниците навън. Блъскаха ги върху капаците на колите, слагаха белезници на ръцете им. Людмила видя, че арестантите са все мъже, някои на средна възраст, други съвсем млади, около осемнайсетгодишни. Бяха общо седем. Не се съпротивляваха, стояха както бяха притиснати до колите, забили погледи пред себе си. Полицаите започнаха да измъкват кашони от багажниците на колите.

- Защо не им проверяват идентификационните номера? – промълви Владимир на себе си. – Винаги проверяват първо номерата им…

- Нямат номера – Боян стискаше здраво ръката на Людмила. Тя залиташе, токчетата ѝ затъваха в кишестия тротоар.  – Това не са Законни. Дори не им погледнаха китките. Ето опровержението на теорията ти, Владимире.

- Абсурд. Никога не арестуват Незаконни. Нито за наркотрафик, нито за кражби, нито за проституция, за нищо. Бояне, живял съм тук толкова години. Гонят само нас, разбери.

- Гледай! – каза Боян. – Вадят от кашоните храна!

- Да ти имам зрението – Владимир присви очи. – Как виждаш оттук, на тая светлина?

- Всичко виждам. Вадят кутии с ориз, брашно, спагети, такива неща. Вероятно търсят скрити наркотици.

- Не, не, няма логика. Тези вероятно са свръзка на Отшелниците, ако наистина са Незаконни. Често идват, събират храна и лекарства и им носят в планината. Но това досега не е притеснявало ченгетата. Нищо не разбирам.

- Може би се е започнало– промълви Боян. Думите му едва се чуха под напора на вятъра и далечните, остри заповеди на полицаите.  – Офанзивата срещу Незаконните, имам предвид. Вероятно Отшелниците ще са първата жертва. Войската ще иска да се подсигури срещу нападение откъм планината.

- Да, възможно е – отвърна Владимир, – но е пълно безумие, не мога да го повярвам…

След като разгледаха добре кашоните, полицаите ги върнаха обратно в багажниците. После вкараха арестантите в полицейските коли. Лампите продължаваха да се въртят и светят ярко в здрача, като гигантски, охранени светулки и глезеният им писък отекваше във въздуха, сякаш се надпяваше с вятъра.

- Ето! – каза Боян – Стигнахме! Ето я метростанцията!

Людмила сепнато вдигна глава от земята. Почти бе задрямала, както вървеше. Бе странен унес, в този напрегнат миг, вероятно предизвикан от прекомерното охлаждане. Вече почти не усещаше студа, нито тялото си. Краката ѝ бяха като дървени бутала, прикачени към кръста, ръцете ѝ висяха омаломощени край ръбовете на палтото. Видя как Владимир откъсва поглед от булеварда и го насочва към каменната арка, водеща към подземния тунел.

- Хайде! – каза той. – Да се махаме!

Вагонът, в който се качиха, беше напълно празен. Боян и Владимир пътуваха с един и същ тип пропуски – удостоверения за работа към благотворителни фондации с валидност пет години – но този на Боян бе изваден от църквата, а на Владимир се оказа фалшификат. „Колко пари съм профукал за такива глупости!“, сподели той на Боян, докато седяха на топлата седалка. Прегръщаше с една ръка Людмила и триеше с длан гърба ѝ. „Вършат работа обаче!“

Людмила се гушеше в него с такова облекчение, че ѝ идеше да се разплаче. Постепенно започваше да усеща ръцете си, въпреки че стъпалата ѝ бяха още вцепенени и чисто мокри от навлезлия през дупките на ботушите сняг.

- Спокойно, миличка, сега ще се стоплиш! – Владимир наведе лице към нейното и ѝ се усмихна. Носът и бузите му бяха зачервени, гласът му – леко пресипнал. – Тук поне парното работи здраво!

- Не искам да се прибирам вкъщи! – Людмила едва събра сили да проговори. – Не искам да оставам сама след… след тази вечер. Не може ли да останем някак заедно?

- Не е добра идея – Владимир погледна към тъмните прозорци на вагона. – Знаеш, че портиерите следят кой спазва вечерния час. Веднага ще ни докладват, ако не се приберем. Ще свържат часовете на пътуването ни до Затворения квартал с последвалото ни изчезване и ето ти. Дори и да не са търсили нас в квартала, със сигурност след това ще започнат.

Людмила вероятно бе изразила с поглед цялото скръбно разочарование, което изпита, защото Владимир се усмихна и каза:

- Но утре можете да си вземете по един почивен ден и да дойдете в ателието ми. Ще прекараме деня заедно. Ще вземем да помислим върху тия наши шедьоври на съвременното изкуство, щом е толкова важно. Какво ще кажете?

- Чудесно! – възкликна Людмила и веднага си помисли как тази нощ няма да мигне от очакването да го види пак утре сутринта. – Ще дойда. Къде живееш?

- В квартал „Свети Йоан“– каза Владимир.  – Двеста и осемдесети блок, на последния етаж. Един апартамент е само горе. Няма как да сбъркаш.

Той погледна към Боян. Свещеникът седеше от другата му страна, облегнат на седалката.

- А ти? Ще дойдеш ли?

Боян, който ги наблюдаваше с усмивка, поклати отрицателно глава.

- През деня съм зает. Аз съм свещеник, не ми е разрешено да пропускам служби, освен ако не съм на легло. За болничен ми трябва свидетелство от лично посещение на лекар. Вкъщи следят всяко мое действие и не е възможно да се измъкна, без да предизвикам подозрения. Но след работа мога. Ще дойда към шест часа вечерта. Става ли?

Людмила се почувства още по-щастлива. Боян ѝ бе много симпатичен, но мисълта, че ще стои в една стая с тях и ще попречи на усамотението ѝ с Владимир, щеше да отрови цялата сладост на очакването ѝ. Усмивка си проправи път към лицето ѝ. Побърза да я прикрие с ръка.

- Добре – каза Владимир.  – Ние ще сме там с хубавицата, на топло. Нали така, принцесо? – Той я стисна игриво за рамото и Людмила почти забрави за измръзналите си крака, разчорлената коса и мизерните дрехи. Прииска ѝ се да се изкикоти като малко момиче.

„Леле, какво ми става? Съвсем откачих…“

До края на пътуването, Владимир не я отдели от прегръдката си. Когато наближиха неговата спирка, я попита:

- Близо ли до метростанцията живееш?

- На около петнайсет минути пеша – отвърна тя.  – Защо?

- Вземи такси. С неподходящи дрехи си, някой може да обърне внимание. Кажи на шофьора да те спре пред входа на блока. Влизаш бързо, без да се обясняваш много-много с портиера, качваш се в апартамента и скриваш парцалите. Разбра ли?

- Добре – каза Людмила. – До метрото има стоянка на таксита. Ще хвана едно.

- Браво. И утре сутринта те чакам вкъщи. Наспи се добре.

Той отдръпна ръката си от рамото ѝ и се изправи. Отметна един кичур коса от челото си и протегна ръка към свещеника.

- Чао, Бояне. Ще се видим утре вечер. Дотогава се надявам, че ще сме си изяснили каква е тази луда работа. Нали?

- Вярвам, че ще е така – Боян стисна протегнатата ръка. – Хайде, доскоро, приятелю.

Металическият глас обяви високо: „Станция 15-ти юли.“ Вратите се отвориха. Владимир се измъкна през тях и се стопи в полумрака на перона като призрак. Когато влакът отново потегли, Людмила не бе сигурна дали не е сънувала присъствието му и дали изобщо цялата вечер не е била продукт на преумореното ѝ съзнание. Присъствието на Боян до нея бе единственото, което удържаше вярата ѝ в реалността на случилото се.

А той се почеса по челото, оправи плетената си шапка и ѝ кимна весело:

- Изглеждате добре заедно.

- О, не… – Людмила сви ръце пред гърдите си. Във вагона се бяха качили още няколко души и тя не искаше да гледат изпоцапаното ѝ палто. – Не, той просто…

- Хубава двойка сте.

- Не, той само…

- Преиграва? Да, възможно е – Боян въздъхна. – Все пак ми се струва, че е добър човек. Въпреки позьорското му държане. Мисля, че наистина те хареса.

- Да не говорим за него, а? По-важно сега е да…да мислим за това, което ни каза…как беше…Асарих, и да…

- Имаш ли екземпляр от книгата си у вас? – попита Боян.

- Да, разбира се. Два, три.

- Вземи я попрочети, помисли върху нея. Ако се помолиш, вярвам, че Бог ще ти помогне да намериш скрития в нея изходен път. Знаеш ли онзи стих от Библията: „Възложи на Бог това, което Той ти е възложил, и Той ще те подпре.“ След чудото, което ми се случи вчера, все по-ясно осъзнавам колко лек би бил животът на хората, ако следваха тази максима.

- Добре – промълви Людмила.  – Рядко се моля, но сега ще се опитам.

Половин час по-късно, когато слезе от ухаещото на портокал такси, Людмила постоя малко пред блока си. Гледаше ярко осветените, изчистени до блясък улица и тротоар; гледаше новите блокове; блестящите куполи на свещниците, издигащи се по протежението на тротоара. Гледаше добре облечените минувачи, които носеха пълни пазарски чанти и от време на време се спираха да запалят по някоя свещ. Връщаха се от работа и си мислеха за топлите си, сигурни жилища, обилната вечеря, грижовната половинка и пълноценния сън, които ги чакаха там.

Каква илюзия.