Нещо хлопна!

В гората животните се разбягаха, дърветата спряха да танцуват, замлъкна вятърът и всички се втренчиха в едно пухкаво вълче, застреляно от някого, някак си... факт- мъртво. Хлапета, ловци или страхлив овчар...

Няколко мухи се въртяха около трупа. Мухите - тези нагли твари пееха безмилостно за пира, който щяха да направят от него, снасяха яйцата си в студеното му трупче, кацаха върху очите му отворени и се оглеждаха. Пошло и грозно, но дори в мъртвите очи на малкото, те се виждаха красиви, и как иначе в неопетнения свят на детето няма лоши, няма грозно, нито страшно. Добре, че не доживя да види... как злото се пресели в невинното му тяло.

Душата му остана чиста.

Не е важно как почина. Него го погреба цялата природа и дума не продума след това за него.

Дърветата след време пак танцуваха и вятърът отново засвири по клоните им, красиви песни пееха мухите, когато от яйцата им се народиха малки бели червейчета... наследници-юнаци... Стръв за рибарите. 

Прекалена сантименталност беше обхванала само поета, който нямаше друга радост, освен мъката по загубените неща. 

Самият той добре знаеше, че всичко е кръговрат, че всичко, което е написал, няма да послужи за храна, макар че за него това беше "храна за душата", записваше всеки сън, рисуваше с думи всеки изгрев и всеки залез, влагаше различни чувства в хартията, тя му шепнеше като най- страстната любовница в ухото на любимия си, но нима тази хартия също не бе направена от дърветата, които той така ценеше, но драскаше, мачкаше и изхвърляше в огъня листовете с "грешни" мисли.

Нещо хлопна!

Поетът скочи от една скала. Факт - труп. Докато летеше  осъзна, че му се живее, че иска да е част от този кръговрат, листите му падаха като бял воал от мисли след него и след това се полепиха по кръвта му.

ТРУП.

 Намериха го овчари, погребаха го... и него, и листите му - без да ги четат - те не можеха да четат, но бяха част от кръговрата, те живяха.