Да оставиш кални следи из целия си апартамент, и да наречеш това на пода
не „трагедия”, а „изкуство”...
Да оставиш трохи на терасата си. Всяка сутрин. Знаейки, че в твоя квартал НЯМА врабчета...
Да оставиш бонбонки – от тези, дето са взели шареното на последната ти мечта, и да ги стискаш в ръката си, докато върху нея не се отпечата дъга...
Да оставиш собствената си личност да се разтвори в чуждата като танца на червена боичка в чаша вода.
Да оставиш няколко капки мед по долната си устна... за всеки случай... ако хубавото време тръгне да я целува...
Да оставиш привилегията да си нормален пред смелостта да си малко повече от това.
Да оставиш само аранжимента на някоя песен, за да я пееш в колата си. Фалшиво. И така да пееш на отворен прозорец, докато не ти се прииска да караш със затворени очи...
Да оставиш не старите си проблеми, а старото си отношение към всеки следващ нов проблем...
Да оставиш нещо от шоколад да превземе цялото ти съзнание...
Да оставиш несъвършенствата ти да бъдат то ...