Изнервям се, защото тя е принудена да ме чака. Но няма как, дежурен съм, не мога да зарежа работата си, въпреки че работа на практика няма. Броя минутите до края на смяната. А те се точат протяжно, мъчително.
Тя лежи на неудобната кушетката в ъгъла. Притворила е очи, но явно не спи. Та как се спи, когато те измъчва жестока болка! Не се престрашавам да ѝ дам силно обезболяващо, заради алкохола. От всяко простенване ми се свива сърцето. Мъчително е близките ти да страдат. А не би трябвало да я чувствам близка. Единайсет години са това. Чак ми е чудно, че от последната ни среща е изминало толкова много време.
Мушкам под гипсирания ѝ крак още една възглавница. Колкото е по-нависоко, толкова по-добре. Тя дори не отваря очи. Или не ме е усетила, или не иска да ме вижда. Може би ме мрази, задето й причиних болка при наместването на счупеното. Няма как да не осъзнава, че ѝ помагам. А ако ѝ е лошо? Едва ли. Само преди минути сестрата ѝ измери кръвното и пулса и каза, че всичко е наред.
Пръстите ...