Обичам да чета книги. Още в началните училищни години с лекота надхвърлях задължителния, летен списък и се опитвах да се напъхам в „неподходящи” за мен (според библиотекарката) литературни сфери. И от тогава, смея да твърдя, книгите ми създадоха един свят, в който бягах от нерадостите около мен и ми дадоха амбиция да се измъкна от тях…
И сега, вече като по-възрастна, употребявам всяка свободна минута за четене. Сутрин и вечер докато пътувам почти час в електричката към и от работното си място, сядам и изваждам книгата, която разнасям в дамската си чанта.
Вдишвам аромата на печатарско мастило, методично пътувам с поглед по страниците с нетърпеливо очакване какво ли се крие от другата страна.
Като бяла гарга съм сред всички, които покрай мен са вперили зомбирани погледи в екраните и лайкват, зумват и скролват важното за тях.
Скоро си купих нова книга от неизвестен за мен автор със заглавие „Истории за всекиго”
Онзи ден бързичко (за едно отиване и връщане ) преминах през първия разказ. Прилично криминале в леко шеговит стил с типичен за повечето авторски хрумки неочакван край.
Вчера се справих с втория като и той е беше кратичък, с по- мрачно начало, но пък с предсказуем за читателския ми ум щастлив край…
Днес започвам третия. По- дълъг е, но аз съм бързочетяща. Ако не беше работата, щях да съм още по- бърза. Излиза, че работата ми пречи на четенето, (или четенето пречи на работата) като знам, че няколко часа в главата ми ще подскачат героите и ще се преплитат сюжетните линии с моите очаквания и прогнози…
Зачитам се… Май тази история е писана за мен. Такова поразително чак плашещо съвпадение… Само в имената ни с главната героиня има различие тя е Лори, а аз съм Лили.
Всъщност, спомних си, че мама ми беше казвала как навремето е искала да ме кръсти на Лора Каравелова., но татко бил против и съм подновила баба Лиляна.
Още първите редове събудиха спомени, които мислех, че съм погребала завинаги.
Баща ми с неговото шумно и грубо пиянство, вечно недоволен и мърморещ за всичко, което е пред очите му… Обратно на него- мама прекалено безгрешна, прекалено тиха, всичко прощаваща. Всяка вечер преди лягане редеше молитва, след молитва затворена в стаята си, глуха за събитията и звуците наоколо. Всяка събота посещаваше сбирките на Адвентистката църква в квартала. В събота не переше, не готвеше, не пазаруваше, не посрещаше гости. Може би затова за баща ми беше огромно удоволствие да домъкне няколко свои приятели по чашка да си допият у дома точно в събота…
Моята църква и моята кръчма бяха книгите. Те ми даваха поводи за вяра и радост, ако на лирическите им се случваха приятни неща. Даваха ми чувство за задоволство и опиянение от факта, че лошите са си получили заслуженото. Поне в света на книгите доста по- често царуваше справедливостта…
Книгите ме спасяваха и от двамата ми родители, но понякога шумът от скандалите им беше прекалено силен и често продължаваше по цяла нощ, а на другия ден трябваше да съм на училище. Понякога дори бягах от часовете, за да се наспя у дома, когато вкъщи нямаше никого.
Веднъж попитах мама защо продължава да го търпи .Защо не се разведе и да заживеем спокойно. „Това, което Бог е съединил, само той има право да разделя И запомни от мен, дете: „Да прощаваш е по- велико и по- благородно отколкото да отмъщаваш”
И продължаваше, с молитви да отвръща на юмруците, да мете счупеното, да чисти повърнатото…
Опита се, след като разбра, че бягам от училище, да ме води при нейните адвентисти, но аз се заинатих. Тогава постави условие :
Ако завърша с отличен успех и ме приемат да следвам няма да настоява за църквата.
И го направих… Аз – Лили стиснах зъби и го направих, а същото стори и Лори между 35-та и 39-та страница…
Сядам на седалката, изваждам книгата… В главата ми се борят любопитството и страхът, че това, което предстои да прочета вече ми се е случило.
Беше отдавна, беше в друг град, но беше… ужасно…
Първи студентски празник. На вилата на един състудент. Толкова непознати неща за опитване… Водка, Кока- кола… черен хайвер… И онова, което не исках да опитам, но ми се случи. Преживях го…(Лори също) Оцелях свита в черупката, която книгите ми бяха изградили като крепостна стена…
После другия ужас. Бременност… Услужливата съквартирантка, Лина която ме свърза с когото трябва и ме заведе където трябва… Преживях го със стиснати зъби… Но това, което по-късно последва ме срина окончателно.
Почти след година, на студентско събрание ме предложиха за поста Координатор на иноваторите в университета. Престижна длъжност свързана с чести пътувания в страната и чужбина. Имах отличен успех, а с кръжока по електроника бяхме донесли няколко медала за технически изобретения от олимпиади.
Преди да започне гласуването най- неочаквано съквартирантката ми Лина скочи и се обоснова защо няма да гласува за мен.
А именно : поради неморално поведение, довело до нелегален аборт… Избягах от университета, от града, от живота, който току що беше започнал…(Лори се метна на първия попаднал и автобус и също избяга)
Избяга в противоположна посока на родния си град, почти на другия край на страната. Добре, че предния ден беше взела стипендия…
( Както и аз)
Спирка. Прибирам книгата. Трябва да слизам… Друг път книгата успяваше да се задържи встрани от ежедневието на работното ми място, но сега…
Онова, което щях да прочета от историята на Лори бях сигурна, че Лили вече го е преживяла.
Работа като санитарка в болницата на планинското градче… Почти постоянни дежурства, през първите месеци, поради липса на квартира… Случаи, съдби, логика и съпричастност… Главната лекарка д-р Радева, която ме стимулира да уча за медицинска сестра… Случи се. Неуспялата инженерка се реализира на друго поприще… И все още се справя добре.
И онзи спомен…
Оцелелите изпод лавината… Крещящи от болка, с почернели пръсти, спешна хирургическа намеса. Жената със сините очи...
Лина - съквартирантката от общежитието… Издъхна в ръцете ми с думите : „Прости ми Лили”… Дали и простих? Дали Лори прости?
На връщане не извадих книгата. Придрямвах и си припомнях… Сякаш бях суфльор в театъра на собствения си живот. Знаех какво следва, но дали ще е съвсем същото?
Може би ще има пропуски? Може да се получи отклонение някакво и пиесата да тръгне по друг път.
Всичко може… Но уви… Следващият пътен прочит стигна до онова ниво, до което реално моите 44 години бяха допълзели… (Лори вече четеше книги пътувайки към Районната болница от и към дома си…) А остават още около 15 страници, които и за мен са неизвестност.
Вече няколко дни само разнасям книгата и щом посегна да я извадя, нещо ме стиска за гърлото и ръката ми сама връща книгата обратно.
В главата ми любопитството и страхът се боричкат и все още никой не е взел превес.
„Не ни е писано да знаем” би казала покойната ми майка. Ситуация тип Джуманджи обаче не е за страхливите.
Извадих книгата… Измъкнах разделителя и го прибрах в чантата. Книгата метнах на горната багажна мрежа, обърнах гръб и тръгнах към изхода на вагона. Може би в другия паралелен свят, някъде между 54-та и 55-та страница Лори прави точно същото…
„Сбогом, Лори!”
.
© Дочка Василева Все права защищены