20 мар. 2022 г., 18:45

Тревожност 

  Проза » Рассказы, Другие
442 0 1
4 мин за четене

В поредната прохладна и свежа сутрин, слънцето проблесна и всички се забързаха към свойте дела. Детето на 5 се събуди. Но вече на 28. Измивайки лицето си и бързайки да се облече възможно най - бързо, за да отиде на така немечтаната работа. Бързайки, но правейки го толкова бавно, опитвайки се да забави така незабавящия се момент. Коремът му се свиваше на топка, буцата в гърлото го стягаше, а краката му потреперваха. Усещаше как недостигът на кислород става все по - силен. Дишай, Светлине, дишай! - все си повтаряше бягайки към претъпканият трамвай. Нещо го тормозеше. Познаваше тревожното чувство, срещал се бе десетилетия с него. А всъщност май изобщо не го познаваше в дълбочина. Но тревожността очевидно го познаваше много добре. Толкова добре, че той вече се отъждествяваше с нея. Тя беше станала неговата сянка и той все така бягаше напред, надявайки се да я надмине и да се скрие в съседната улица, та никога повече да не я срещне. И така те се гонеха, ту към работа, ту на връщане. Дори в претъпканият травмай, тя винаги си намираше място плътно до него и пътуваше гратис без проблем. Билетите ги плащаше той. Защото тя крадеше от него. Здраве, енергия, сила. Леле, каква блъсканица наставаше. Сянката му го заобикаляше все по - бясно, той се скриваше ту в единия ъгъл, ту в другия. Водеше борба. Бий се или бягай. С кого трябваше да се бие не знаеше, но и беше толкова изплашен, че нямаше и смелостта да го направи. Затова бягството продължаваше. И така не толкова мирни съпътници, вървяха ръка за ръка, през неговото ежедневие, независимо какво правеше. Тя беше там. Светлин така и не проумяваше защо е толкова сбъркан, понякога се чудеше дали не полудява. Но има нещо, което го държеше. Обичаше да мечтае. От малък бе такъв. Все мечтаеше за доброто в света. Виждаше всяка подробност, усещаше я с цялата си същност. Имаше силно развита интуиция и познаваше хората като отворена книга. Може би това го плашеше. Забелязваше всичко, което другите не виждаха, пиейки скъпото Бренди, дегустирайки Миди Сен Жак и говорейки си за лъскави дестинации. Той не пасваше в техния свят. Искаше му се хората да говорят за истински важните неща. Искаше му се да може да сподели болката си, но всички толкова се надсмиваха и не разбираха тези неща. Или беше по -лесно да се правят, че не ги разбират. Опитваше да се промени, да се разсейва и бяга, да прави това, което всички правеха. Но не. Тревожната сянка дишаше във врата му все по - кръвожадно от всякога.

 

В поредният ден, слънцето залезе. Светлин се промуши под завивките, стискайки юмруци и челюсти, дишайки на пресекулки, за него сънят беше лукс. Ту се зазори и той заспа. Сънуваше. Сънуваше едно дете на 5. Това дете беше самият Светлин. То му каза:

 

Не бой се от мене, Светлине, та аз съм ти и ти си мен. Не бягай от мен, така ме караш да се чувствам още по - уплашено. Не се опитвай да се скриеш, аз живея в теб. Когато те карам да се чувстваш така, то е за да те предпазя. Не се опитвай да ме отрежеш, не можеш да отрежеш част от себе си. Аз съм на 5, дори ти да си на 28. Спомни си, спомни си моментът, в който се изплаши, когато беше колкото мен. Тогава реагирах така, за да ни предпазя. Сега нямаш нужда да бъдеш пазен, но аз съм все още изплашен. Приеми ме, чуй ме и ме прегърни. Уморих се да те гоня и да разболявам тялото ти, за да ме видиш. Смири се с мен и ние ще бъдем по - силни от всякога. Миналото понякога определя сегашното, но само, ако не го преработиш. Страхувайки се да се предпазиш от бъдеща заплаха, не ще живееш тук и сега. Време е да се събудиш.


Светлин се събуди. Той вече знаеше. Разбра, че травматичната реакция, загнездила се в него го бута към промяна. След хиляди десетилетия борба, той осъзна, че трябва да се смири. Но не чрез овче смирение. Той разбра. Ще трябва да прегърне най - уплашената част от себе си, за да разбере посланието към неговото израстване. Светлин започна да се променя, болестите които го атакуваха отслабнаха. Вече беше достигнал една Висша форма на своето Аз.Все така усещащ, интуитивен, но този път лечител. Лечител на себе си и останалите. Минавайки през не лекият път на битието, той вече виждаше и осъзнаваше истински. Започна да приема, лекува и води. И осъзна, че най - лошото, всъщност е било най - доброто. И че от от най - голямата слабост ще извлечем най - мощната сила. Силата на духа.Защото само чрез несгодите, можем да разберем какво имаме да учим. Единствено тогава можем да живеем истински, опознавайки себе си, единствено тогава разчупваме оковите на страха. Тогава и само тогава чрез нас протича истинският БогоЧовек. И само този кой има очи да го види и сила да го последва, ще стане истински Творец на живота си. 

 

Така Светлин вече е на 28. Но понякога си позволява да бъде на 5. Вече прегръща това дете в себе си и заедно и смело вървят напред. 

 

Казват, че когато изпиташ мигновената нужда да напишеш нещо, то някой някъде там, точно в този момент, се нуждае да чуе твоите думи. Търсете себе си, тревожността е просто знак!

Защото във всеки от нас се крие един малък Светлин. Уплашен, самотен и търсещ.

НО във всеки от нас се крие и светлина.

© Марчела Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Красиво!

    Аз още търся смелост да покажа себе си на света. Има много такива хора. При мен травматичната случка беше на шест. Човек живее с тези програми, залегнали в тялото си, без дори да осъзнава. Връщам се назад, към това шестгодишно дете, задавено от ужас и сълзи и го прегръщам. Казвам му ,,Не вярвай, ти не си виновен". Миналото не бива да властва над нас.

    Продължавай да пишеш!
Предложения
: ??:??