Той седна напречно на леглото и се отпусна назад. Подпря гърба и главата си на стената и се опита да издърпа одеялото, върху което се бе излегнал. „Определено трябва да спя. Оффф, ама защо не махнах това одеяло преди да легна... няма значение...”. Възглавницата бе хладна и приятна. Вестибуларният му апарат бе извън строя и не му позволяваше да определи посоките. Този път чувството бе приятно, а не както обикновено объркващо. Чистите завивки го обвиха и той затвори очи…

Звънецът на входната врата имаше навика да крещи натрапчиво при натискане на бутона, но този път прошепна в ухото му: „Извинявай! Може ли за момент? Спешно е.” Дани се изправи с тежка въздишка. Обу пантофите си и завлачи крака към вратата. Коридорът изглеждаше стерилен и дълъг.
- Кой е? – попита Дани, сякаш имаше значение, вече бе завъртял ключа и отваряше вратата.
- Здравей, Дани.
Беше съседката от седмия етаж на другия вход. В ръката си държеше някакъв измачкан лист и нещо като пластмасова чашка.
- Здрасти, лельо Таня... какво...? – той сбърчи вежди и се втренчи в тъмнината зад „гостенката” си. – Сама ли си?
- Ами да, може да се каже... баща ти тук ли е? – попита тя с лек трепет в гласа.
- Май са на село... аз преди малко се прибрах и не съм проверявал. Да го събудя ли?
- Да... моля те. – каза тя почти припряно.
- Защо не вл... – започна младежът.
- Не ме кани!!! Събуди баща си! – сепна се Таня и сякаш стресната от реакцията си, добави – Моля те...
Даниел спонтанно отстъпи назад и се втренчи в жената. Косата ú бе някак странна, но на фона на облеклото ú беше направо „образец”. Пеньоар – за негово щастие непрозрачен, плетен елек, наметната с шушляково яке и боса. Тя не се славеше с вкус или стил на обличане, но все пак беше лято... ”Загубила си е чехлите от бързане. Нещо не е на ред” – помисли си той и запристъпва заднешком по коридора към спалнята, защото нещо просто не му позволи да ú обърне.
- Ако прецениш влез... – каза Дани.
- Ааа не, аз тука ще стоя. Страх ме е от кучето. Нали такова куче нападна на съседите синчето... Канадски вълк– каза тя погледна вдясно от него. - А и мраморът ви е много студен...
- Няма такава порода съм ти казвал. Това е Белгийска овчарка, а не Канадски вълк – за пореден път обясни той.
Врана приличаше на статуя. С наострени уши и изпънато тяло. Бяха я кръстили така заради козината ú. Като малка бе докопала и изяла три блистера с „Рибено масло” и оттогава черната ú козина лъщеше на светлината. По дишането ú Даниел усети, че очаква „вълшебната думичка”. Бе тренирана да изпълнява команди дадени само от членове на семейството. За „двойна” защита от инциденти беше научена да напада по команда „Кръв”, защото не искаха някой ден някой на шега да каже „Дръж” и нещата да се объркат.
- Мирна, Врана! – каза Даниел и добави наум „Пази!”
Отвори бавно вратата на спалнята и се ослуша.
- Татко – прошепна той – Тааткооо...
Нямаше отговор. Ръката му заопипва стената, където бе ключът за осветлението. Светна и не повярва на очите си... Стаята бе обезлюдена, в смисъл – всякакви признаци на това, че някой е живял там, липсваха. Сякаш се намираше в помещение, което е част от апартамент, обявен за продан – само шкафове и легло, никакви дрехи, завивки, пердета или спомени... Той се обърна и се отправи към входната врата. Тя беше притворена, но това беше нещо нормално. Всеки път, щом я оставяше отворена, законите на физиката си вършеха работата – явно идеята за „самозатварянето” бе заложена още с поставянето на пантите. Хвана дръжката и се обърна към Врана, която продължаваше да тръпне в очакване.
„- Още е отвън – каза тя. – Внимавай!”
Даниел отвори вратата и се огледа. На етажа нямаше никой, но слухът му долови нещо като разговор.
- Лельо Катя?
- Тук съм – чу се глас от към горния етаж. – Ела!
- По боксерки съм, ела ти! - отвърна той и се заслуша.
Стъпките ú по стълбището от към горния етаж по-скоро се усещаха, отколкото се чуваха. Босите ú крака не издаваха шум, но когато стъпеше с пета върху старите бетонни стъпала, във входа отекваше „нещо”. Тя се доближи до него, огледа се и прошепна:
- Искам услуга...
- Само да ти кажа, че баща ми го няма – прекъсна я Дани. – Много е странно. Не знам къде са с майка ми.
- Ти имаш ли книжка... шофьорска? – попита Катя.
- Ами... да имам, ама не съм карал от две години.
- Виж това – тя му подаде измачкания лист. – Чети!
На листа се виждаха някакви цифрички и буквички, подредени в колонки и редове.
- Какво е това? Нищо не вдявам... – попита момчето и продължи да чете. Какво значи това?
Катя се усмихна, но погледът ú казваше съвсем друго нещо.
- Това значи, че чичо Владо е болен.
Даниел я погледна въпросително, придружено с едно „Моля!!?”, което по-скоро носеше смисъл на „И аз какво да направя?”, отколкото „Какво му има чичо Владо?”
- Сещаш ли се като го изплашихте? – попита жената. – Там, за шахтата...
- Каква шахта бе, Катя?
- Не се прави, че не се сещаш – кресна тя. – Когато го извикахте, защото Данчо е паднал вътре...
Спомените започнаха да нахлуват. Спомни си как преди много години по-големите от него си разправяха за една шега, която си направили с чичо Владо. До пътя след полянката пред блока има шахти, които са свързани в общо помещение (с неизвестно предназначение). Едната шахта е от тази страна на пътя, а другата - от другата. Тази, която е отсам пътя нямала стълбичка, по която да се слезе, а другата имала. Децата решили да си направят майтап и скрили с клони шахтата със стълбичката, по която преди това слязъл Данчо. Изпратили „агенти”, които да излъжат някого, че „Данчо паднал в шахтата” и да го доведат. Чичо Владо ходил до магазина за хляб и те „закачили” него. Щом наближили до шахтата, водейки жертвата, Данчо го сигнал, започнал да крещи, реве и да се моли за помощ. Чичо Владо хвърлил покупките и спринтирал до дома си, извикал пожарни, полиции, линейки и прочие, взел единственото въже, което имал и хукнал на обратно. През това време обаче, Данчо излязъл и се скрил заедно с другите наблизо, за да гледат сеир. Човекът стигнал до шахтата и започнал да вика: „Момче!!! Момче, добре ли си? Жив ли си, бре?", но отговор нямало. Той завързал и без това късото въже и самоотвержено се спуснал на метър в шахтата. Въпреки че не виждал нищо, защото в бързината забравил да вземе фенерче, щом стигнал края на въжето, скочил в „неизвестното”, което се оказало на още метър надолу за негова радост. Нагазил до кръста в ледената вода и търсил момчето, докато не дошли службите. Когато го извадили, той плачел, защото не успял да спаси момченцето.
- Ама, лельо, аз даже не съм бил там... – зашеметено отрони Даниел. – Те, „големите” са го измислили това... пък и преди колко години...
- Моля те, просто го закарай до болницата – в очите ú плуваха сълзи. – За мене всички сте еднакви! Деца ли? Не деца, а зверове бяхте и такива си останахте. Заради тези ваши ШЕГИЧКИ мъжът ми има болест, чието име дори не мога да произнеса...
Даниел я погледна косо и въздъхна, нямаше смисъл да спори – тя беше права.
- Няма как да те закарам – няма с какво. Нашите са на вилата с колата... – обясни той.
- Не ме лъжи, момченце!!! Писна ми вече... – избухна Катя. – А това там, какво е???
- Кое? – попита той с отегчение. – Кое какво е?
- Колата ви пред входа, не се прави на ударен! Айде, моля ти се по-бързо...


***
- Това е всичко. – каза полковникът и огледа седящите на столчетата войници.
Дани се облегна наляво и сложи ръка пред устата си, сякаш си подпира главата. Човекът седящ до него схвана жеста му и се облегна надясно, заемайки почти същата поза.
- Какво мислиш? - прошепна Дани.
- Не зная какво да мисля... луда работа - отвърна събеседникът му. – Конър се казвам, приятно ми е!
- Дани съм аз...
- Имате въпроси ли, господа? – долетя гласът на полковника иззад тях. – Ако „да”, моля задайте ги?!
- Съвсем Не! – отговориха те в един глас.
- Радвам се... имате десет минути!!!
Войниците се изправиха и мълчаливо се насочиха към изхода да палатката. Те бяха около дванадесет на брой, всички от различни възрастови групи и националности, но си приличаха по две неща - униформата и това, че вътрешната борба бе изписана на всяко лице. Всички изражения бяха „възражение” срещу предстоящата мисия, но всички мълчаха и се опитваха да се „самозаблудят”, че вършат нещо правилно.
- Как е възможно да си мислят, че не знаем какво правим?! - подхвана Дани. - Нали тази „дефектна” партида уж беше унищожена в пещите преди месеци.
- Да бе... унищожена... вярваш ли си? – попита Конър. – Едно съм научил за тези години служба. Оръжието, е като енергията във вселената – не се губи, а само се трансформира, в смисъл сменя притежателя си...
- Безспорно е така, иначе щяхме да сме безработни... – съгласи се Дани. – И все пак ни изпращат да вземем от враговете си оръжие, което ние сме им продали!! Плюс това го изтегляме не за друго, а защото е дефектно?!?! Определено искам да повърна...
- Ти как се озова тук?
- Ами, пфф... как да ти кажа – СЪДБА – усмихна се Дани.
- Интересно... не се бях сетил за този отговор – възхити се Конър с огромна доза ирония в тона.
- Ами как – една вечер се връщах подпийнал и ми налетяха пет човека... и така.
- И какво, преби ли ги?!
- Ха, не - те ме пребиха, но после се въртях из този район ден-два и ги видях пак. Аз не съм злопаметен, но ми беше интересно да ги дебна. Научих кой къде живее и три дни след случката си купих един вестник, и седнах пред входа да чакам единия. Мършата се задава и ме гледа с присвити очи, сякаш се опитва да се сети кой съм, пък аз му викам: „Аз съм, аз съм не бъркаш.” Забравих ли да ти кажа за тридесет сантиметровото парче арматура в завития на руло вестник?
- Забрави, забрави.
- Е сега ти казвам. Бой през краката, направо го смлях. И съответно изчаках и още един на същата вечер и му приложих същия масаж. Работата, обаче загрубя след ден-два. Оказа се, че на единия боклук баща му е много важен боклук. И дошли в квартала заедно с полиция начупили квартирата в, която живеех и ме пуснаха за издирване... национално... можеш ли да си представиш? На следващата вечер седях в храстите пред блока му на тоя... мършляк с три бутилки „Молотов” във пазарска мрежичка. Бащата боклук е много важен и има места, на които може да паркира само той, жена му и малкият му боклук. Съседите явно не искат проблеми и не спират около тези места и още по-добре. Трите коли бяха паркирани една до друга, до тях нямаше други коли, абе идеално. Започнах да викам и когато хората накацаха по балконите, екзекутирах публично трите машини и избягах. Запалих ги с кеф, брат, голям кеф.
- Аха, ясно ама иначе не си злопаметен? – попита Конър с усмивка.
- Не съм, просто нямах какво да губя.
- Доста лош вариант е да имаш опонент, който няма какво да губи.
- Именно. И така после избягах, защото ме обявиха за рецидивист и така – оказах се тук.
- Откога си тук?
- Три месеца, а ти?
- Четири години и три месеца.
- Старо куче си ти. Къде си бил?
- Къде ли не – отвърна Конър и се изплю.
- А колко души си убил?
- Николко...
- Ъъъ... как така николко?
- Ами просто така.
- Чакай, че явно не започнах с правилните въпроси. Защо си тук?
- Писател съм и реших да се потопя в атмосферата на войната, за да напиша роман за нея.
- Втори въпрос. Ти луд ли си? - ококори се Дани.
- Мда – засмя се Конър. – Доста луд и доста глупав.
- Трети въпрос. В кухнята ли си работил, че не си убивал през тези три... не, не четири години?
- Надявам се и да не ми се наложи до края на службата.
- Да работиш в кухнята ли? – засмя се Дани.
Конър го изгледа остро и попита:
- Упрекваш ме за това, че не съм убивал ли?
- Не просто ми стана, как да кажа - „странно”.
- Много неща ще ти станат странни с течение на времето.
- Дами, моля ви!!! Хеликоптерът чака... – гласът бе на помощник-пилота, който бе заврял главата си в палатката. – Нощните полети над джунглата изискват концентрация, така че ако някоя от вас смята да ме задоволява по време на този полет - просто да забрави.
След искрения смях настъпи мълчание и тримата поеха към машината, потънали в мислите, които изпълваха главите им преди всяка мисия...