ТРИМАТА БРАТЯ И ЗЛАТОЛИСТНАТА ВИШНА: ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА, ДРЪВЧЕТО И ЛУДИТЕ ЧУДЕСА ОКОЛО НЕГО

  Разбира се, че и Ивайло трябваше да научи цялата история с костилките, но той вече знаеше една част-  преданието за монаха –рицар, за изрисуваната църква и че някъде в Америка живеят потомците на най-малкия брат Пескар. Макар че имаше овощна градина и произвеждаше зеленчуци и плодове за града, той беше учил достатъчно, а и често си говореше с братовчеда си Антъни, така че беше наясно с материята.

- Само че сега трябва да намерим един влиятелен мъж, който да засее костилките в стъпката на хубавицата...-напомни Ванина.

- Влиятелен мъж?- замисли се Ивайло- Че кой друг, освен кметът , Здравко Божидаров! В нашия град той се ползва с голям авторитет, макар че зае тоя пост много млад и дори неженен! Тогава обеща на гражданите, че ще се ожени, преди да му изтече мандатът! Първият изтече, сега му е вторият, но още си ходи ерген!  Тъкмо се сещам и за хубавицата, няма как да не е Царицата на розите! Клюкарите коментират, че кметът Здравко бил влюбен в победителката на конкурса за царица Роза, но не смеел да й признае ,  че въздиша по нея! Пред целия град въздиша, но Калия се прави на ни чула, ни видяла! Ще отидем при него!

- Но как така, ще ни приеме ли?- усъмни се Мануел- Кметовете са винаги много заети, а и секретарките никого не пускат при тях!

- За секретарката не берете грижа, тя ми беше учителка в детската градина, свикнала е да вярва в приказки! Бързо ще я убедим, гарантирам! Но вече стигнахме, сега трябва да паркирам на моето място.

  Неговото място беше зад един блок почти в идеалния център. Денят беше работен  и нямаше коли, всички се бяха изнесли на работа.

    Тръгнаха към общината, сравнително нова сграда на няколко етажа с площад пред нея. Наред с малкото фонтанче , там имаше една интересна скулптура на птица, която току-що се ражда.

-Това е символът на нашия град, обясни Ивайло, птицата феникс, която се ражда от пепелта си. Градът е много стар, тук са живели хора преди осем хиляди години, опожаряван  е , разрушаван е, но ето го сега- красив и приветлив!

   Наистина, големи площи с паркове разделяха улиците, а от двете страни на всяка от тях също разперваха клони вековни дървета. На всяка крачка имаше по някаква забележителност-опера, театър, църкви, джамия, сега музей на религиите, отломки от римски колони, античен театър, мозайки от римско време. Дори мазето на пощата беше музей с римски мозайки и зидове. На север се издигаха хълмовете на невисока планина, любимо място за разходки на местните.

   Както каза Ивайло, секретарката на кмета наистина вярваше в чудеса, особено след като видя и костилките. Тихо им прошепна, че господин кметът си е в кабинета и няма никой при него сега.

   Когато нашите герои влязоха, завариха градоначалника зает със странно занимание. Той се опитваше да свали едно отчаяно мяукащо коте от клоните на дървото до прозореца. За целта се беше покачил на перваза  и протягаше ръка към животинчето.

-Не му е за първи път, но не се научи, каза им вместо отговор на тяхното „Добър ден!“- Вече за ен-ти път го свалям, качва се, а не може да се сети как да слезе.

  Най-после котето се приближи достатъчно, за да бъде хванато и господин Божидаров скочи от перваза на прозореца.

-Слушам ви, момчета. Сигурно имате нещо много важно да ми кажете, щом госпожа Златанова ви е пуснала.

 Забравихме да кажем, че и кметът Божидаров е бил в групата на госпожа Златанова в детската градина. Затова той я наричаше                    “ госпожо“,  а тя него- Здравко.

  След поредното обяснение, подкрепено от разпалените и ентусиазирани разсъждения на госпожа Златанова, която беше натоварена да намери лопатка, цялата група се запъти към близкия парк, където се провеждаше неделното хоро на гражданите. За кмета нямаше съмнение къде точно трябва да се посеят костилките. Той се спря пред една кръгла  градинка с цветя и изведнъж замръзна на място: в средата й се беше изправила неземна красавица и ядосано разгръщаше цветята. Явно търсеше нещо. Тъмните й огромни очи святкаха гневно, пухкавите розови устни бяха свити ядно, дишаше учестено , а бялото й лице се беше зачервило като мак. Вятърът развяваше къдравата й тъмна коса, а шнолата се беше разкопчала и всеки миг щеше да падне. Беше нагазила в рохкавата пръст с безумно високите си токчета и те почти бяха затънали в нея.

- Но...кой знае защо, заекна градоначалникът- госпожице Калия, какво правите тук?

- Изгубих си обецата, ето какво правя! А тези обеци са ми награда за титлата „Царица роза“! Същите са  като обеците на болярката Десислава от Боянската църква !- красавицата явно не беше на себе си.- Тук някъде падна, но не мога да я намеря, вече десет минути търся и не съм си проверявала фейсбука!

   Кметът се наведе надолу, но не за да търси бижуто. Очите му се насочиха към прясната стъпка от обувката на момичето, която беше точно в средата на цветната леха. Той протегна ръка и Мануел му подаде кутийката и лопатката. През това време Виктор все още държеше в ръцете си току- що сваленото от дървото коте. Изведнъж то измяука и скочи на земята. Кметът разрови пръстта и направи малка ямка. След няма и минута, костилките бяха посети. Понечи да се изправи, но отново се наведе. Лицето му се озари от усмивка: в ръката си държеше красива сребърна обеца в старинен стил. Подаде я внимателно на Калия, която я пое, все още изчервена и с разтуптяно сърце.

- Вижте какво става!- Кейд сочеше с пръст към мястото, където току-що посадиха вишната. Малко зелено стръкче се показваше от нея и постепенно се източваше нагоре.

- Поникна!- развика се Виктор и затанцува от радост, а Ванина закръжи наоколо и роклята й се оцвети в цветовете на дъгата.

  А дръвчето продължаваше да расте, пускаше клони и на тях се появиха първите златни листенца. Отнякъде се чуваше странна нежна музика, като че ли дърветата приветстваха новородената фиданка. Наоколо започнаха да се трупат хора, всички гледаха като омагьосани вълшебната вишна, лицата им грееха усмихнати и щастливи.

-Колко е красиво! Откъде се взе?- питаха се те.- Наистина листата му са златни, послушайте как звънят на вятъра!

   Царицата на розите беше замръзнала на мястото си и не сваляше поглед от дръвчето. А кметът пък не сваляше очи от нея! Изведнъж той сякаш взе важно решение, бръкна в джоба на панталона си и извади малка кутийка. Приближи се решително до госпожица Калия, падна на колене и отвори кутийката. Вътре, естествено, имаше годежен пръстен! Отначало момичето не забеляза нищо, все още вперило поглед във вишната, но после се сепна и зяпна от изненада.

- Но какво правите? Какво искате от мене?

- Омъжи се за мене, Калия!- изрече на един дъх  градоначалникът - Пред това вълшебно дръвче ти давам дума да те обичам до края на живота си и да те направя много щастлива!

  Разбира се, думите му бяха банални, но какво друго бихте казали, ако правите предложение за брак?

- Какво правите, станете! Как така изведнъж, аз не знам нищо за чувствата ви...Всъщност, не знам дали съм готова за брак...

- Готова си, разбира се!- каза тихо в ухото й Ванина- Помисли си, завърши университета, стана царица на розите...Това е златна възможност! Ще бъдеш първа дама в града!

- Ти пък коя си? Да не си ми ангел- пазител, че да ми даваш съвети?

- Може и да не съм, но имам опит!

- Госпожице Калия...-продължаваш да стои на колене кметът.

- Имаме новина!- това беше репортерката на местната телевизия заедно с оператора- Току – що госпожица Калия прие предложението за брак на господин кмета!

- Не съм! Още не съм!

- И какво още чакаш?- безцеремонно я сряза репортерката-Такава възможност ти се отваря...

- Приеми! Приеми!- чуруликаха няколко лястовички и кръжаха около тях, но освен Виктор никой не разбираше какво искат да кажат. Изведнъж плясък на крила заглуши музиката.

 Фантастично красива птица в цветовете на дъгата долетя и кацна на вишната.

- Вижте! Това е фениксът от скулптурата! Оживя! Наистина го няма на пиедестала!

- Много хубаво знамение за града, отворени са всичките му чакри!- побърза да каже тежката си дума местната ясновидка  мадам Орсина.- Сега всичко ще тръгне напред, градът ни ще стане велик , богат и известен в целия свят!

  Всички бясно снимаха с телефоните си,  а неочаквано отнякъде довтаса  цяла духова музика и засвири хоро. Хората бързо се заловиха за ръце и заиграха, макар че не беше неделя. Хорото бързо плъзна по всички алеи, излезе на улицата и продължи по нея. В шумотевицата никой не чу как Калия най- после каза „да“ на кмета и той сложи пръстена на пръста й. Само секретарката госпожа Златанова не спираше да прави клипчета на двамата годеници и дръвчето с прекрасната птица.

- Хей, Вито!- извика познат глас. Виктор се обърна и видя близо до себе си момиче на неговата възраст с пъстра рокля и розова панделка в косите.- Не ме ли позна,ама как така! Аз съм твоята приятелка!

- Ванина? Но защо си голяма? И нямаш крила?

- Дръвчето, Вито! Вече изтече времето, което трябваш да прекарам като целувам децата, за да заспят. Вече ще бъда момиче като всички останали.

- И ще ходиш на училище?

 Тя направи гримаса.

- Щом се налага...

- Тогава се запиши в моето, моля те! Но...щом нямаш крила...кой ще целува децата вместо тебе?

- Не знам,вероятно има и друга фея, тя ще поеме задачите ми. Рано или късно, всеки тръгва на училище, нали?

  Всички граждани бяха наизлезли по улиците и се радваха на щастливите събития. Ако си бяха в къщи и гледаха телевизия, щяха да видят как постоянно прииждат новини от целия свят:

- Днес направо от плочника по парижкия булевард „Шан-з-Елизе поникна чудно дръвче със златни листа. Никой не знае кой го е посадил, учените не познават такъв растителен вид.

- Жителите на руското селище Оймякон, което наричат „Полюса на студа“ заради рекордно ниските температури, бяха изненадани когато от леда се показа малка фиданка със златни листа!

- Прага вече не е същата! На няколко места израснаха чудни фиданки със златни листа! Едната огрява Паметника на Св.Вацлав, друга проби камъните под олтара на „Св.Вит“, трета израстна точно под кулата с часовника на Старе место!

-  Чудо насред цирка в Шанхай! По средата на арената златолистна вишна разцъфтя!

  Подобни съобщения валяха от Долината на царете в Египет, Памуккале в Турция, дворецът Кенсингтън, полуразрушената Палмира, дори и от арката в Сейнт Луис. Момчетата бяха безкрайно удивени, изглежда някой викинг беше пренесъл костилки и в тогава все още неоткритата Америка!

  Настъпи нощта и драконът Рудолф застъпи обичайната си смяна като пазач на шоколадената фабрика. Бдеше и обикаляше навсякъде, но от време навреме поглеждаше към екрана на телевизора в стаята на пинчерите Рос и Клос и въздишаше с облекчение. Неговата задача на тоя свят беше вече изпълнена. Мъдростта на древните, силата на драконите и упоритостта на хората, бяха победили злите сили и отново златолистни вишни растяха по земята.

   „Всъщност, Рос и Клос добре се справят с охраната на фабриката, помисли си Рудолф. Време е и аз да си почина.“

  Той хвърли последен поглед на света около себе си и влезе в пещерата, където щеше да се отпусне във вековен сън....Докато стане време за третия дар от инопланетяните....

 -