Сядаш на стола. Празният бял лист лежи пред теб. Толкова бял и чист, като пухкав сняг. Докосваш го, дори го галиш – съвършен е. Той те чака, чака да излееш в светлото му пространство въображението си. Знаеш какво трябва да направиш – да го изпъстриш с чертички, ченгелчета, заврънтулки... дори и петна, ако се налага. Затова е създаден. Вече почти го виждаш изпълнен с мастило или графит. То и сякаш самият лист те подканва тихичко да го направиш. Като шепот на сирена. Вълнуващо е.

Хващаш молива. Харесва ти да е между пръстите ти. Оглеждаш го целия – от гумичката на върха до острия графит отдолу. Все едно се опитваш да запомниш съвършенството му, защото знаеш, че никога няма да бъде същият. После ще бъде едно измъчено, ожулено, изпоцапано, изкривено моливче, което може би ще иде на боклука. Но ще е изпълнило целта си, мисията си -  да остави отпечатъка си върху листа, който винаги ще бъде грижовно пазен както от времето, така и от хорските очи.

Дотук всичко е прекрасно. Светът изчезва, а въображението ти започва да работи все по-бързо. В главата ти се появяват образи, картини. Картините започват да се съединяват. И да се движат. Ето я и първата сцена. Вълнуващо е, защото ти самият не знаеш какво следва. Имаш усещането, че гледаш един от най-страхотните филми в живота си. Качеството е перфектно, ефектите са най-добрите – усещаш действието със всичките си сетива, с цялото си тяло.

Ето, започва. Виждаш някакво място. Първоначално не е съвсем ясно, но после образът се избистря. Все едно сега се събуждаш от сън и зрението ти се фокусира. Започваш да оглеждаш обстановката – къде ли съм? Различаваш отделни предмети.

После идват хората. Странни са ти, интересни. За първи път срещаш този човек. Оглеждаш го от глава до пети. Кой ли е? Откъде е? Какво прави тук?

И ето кое е най-уникалното на филмовата продукция „Въображение“ – ти си във филма, ти си част от него. Изживяваш всяко едно чувство, чуваш всяка една мисъл, усещаш всеки допир, виждаш всяка една усмивка, всяка една сълза... Бродиш из историята като свободен дух – невидим и навсякъде.

Съзнаваш всичко това. Тръпнеш в очакване какво ще ти поднесе въображението. И ето, че острият връх на молива се забива в листа. И...

Не помръдва.

Виждаш го. Виждаш някакво място, някакви силуети там... Замъглени са, но ги виждаш. Сега ще се избистрят...

Мъглата остава все така гъста.

Какво? Какво става? Защо не се получава? Усещаш го. Ето го. Аха, още малко, само още малко и ще го видиш...

Образът е само на една ръка разстояние и все пак недостижим. Безсилен си като слепец, който копнее да види слънцето. А усеща топлината на лъчите му. И все пак остава в тъмнина.

Не, не...

Напрягаш се. Челото ти се сбръчква.

Моливът стои все така забит, готов на старта. Драсваш няколко букви, няколко думички.

Не, не е това.

Изтриваш ги. Моливът започва да барабани по масата.

Отново драсваш няколко думи. Пак ги изтриваш.

Драсваш следващите. Изтриваш и тях.

Докато накрая не осъзнаеш, че си изхабил повече гумичка, отколкото графит.

Какво става? Усещаш го, но някак си не можеш да го достигнеш. Там е. Но не иска да се покаже.

Уморен си. Да, това трябва да е причината.

Ставаш от масата и прибираш молива и листа. До следващия път. Когато отново гумичката играе по листа, а графитът остава почти непокътнат.

Казваш си, че след една-две седмици ще опиташ пак. Но когато дойде моментът, историята се повтаря – там е, но далече.

Отново го отлагаш. И така, докато не осъзнаеш, че са се минали месеци, а може би година-две... И тогава сядаш на масата, пред теб лежи белият, леко омазан с графит, лист. Моливът е почти нов. И тогава за какво да пишеш? За какво?

За това колко е трудно да си намериш тема.