Сядаш на стола. Празният бял лист лежи пред теб. Толкова бял и чист, като пухкав сняг. Докосваш го, дори го галиш – съвършен е. Той те чака, чака да излееш в светлото му пространство въображението си. Знаеш какво трябва да направиш – да го изпъстриш с чертички, ченгелчета, заврънтулки... дори и петна, ако се налага. Затова е създаден. Вече почти го виждаш изпълнен с мастило или графит. То и сякаш самият лист те подканва тихичко да го направиш. Като шепот на сирена. Вълнуващо е.
Хващаш молива. Харесва ти да е между пръстите ти. Оглеждаш го целия – от гумичката на върха до острия графит отдолу. Все едно се опитваш да запомниш съвършенството му, защото знаеш, че никога няма да бъде същият. После ще бъде едно измъчено, ожулено, изпоцапано, изкривено моливче, което може би ще иде на боклука. Но ще е изпълнило целта си, мисията си - да остави отпечатъка си върху листа, който винаги ще бъде грижовно пазен както от времето, така и от хорските очи.
Дотук всичко е прекрасно. Светът изчезва, а въ ...