Художникът сяда на старата ти дървена табуретка и фиксира погледа си върху празното платно. Бавно размесва маслените си бои с прецизността, присъща на истинските майстори от старите времена. Той вече е облякъл старите си изцапани с капки боя дрехи, в които често избърсва излишната боя от четките си. Подготовката преди рисуването за него е почти толкова важно, колкото самият творчески процес. В тези моменти преди творецът да направи първият размах с четката, той се чувства велик! Способен да създаде шедьовър, по-велик от фреските на флорентинските храмове. Всичко е възможно – всяка идея е осъществима. Творецът вижда в съзнанието си готовата картина до най-малкия детайл. Вдъхновението му е толкова велико, че в момента, в който творецът отваря очите си, той е изненадан и разочарован, че платното не е вече изпълнено с красивите пейзажи от съзнанието му.

Настъпва момент на паника. Художникът не иска да рисува. Не само че не иска – той изпитва същински ужас от това да хване четката. Как би могъл той със своите стари, груби и напластени с боя ръце да пресъздаде цялата божествена красота, която изплува в съзнанието му? Мислите на твореца започват бясно да препускат. Та как би могъл той, който през живота си не е продал и една картина, да претендира, че може да пресъздаде божествените образи незнайно как появили се в главата му. Самопровъзгласилият се за художник, който никога няма да достигне висотите на великите майстори. Има ли изобщо смисъл да се опитва? Би ли могъл той някога да достигне съвършенството, към което се стреми? Не, и няма нужда да се опитва. Ядосан от собствената си слабост, той изчиства размесените бои от палитрата си, почиства четките си и сваля платното от красивия си дървен статив. Нищо вече няма смисъл, той се е провалил.

В момента, в който художникът става от мястото си, ядосан и отчаян от собствената си бездарност, сякаш невидима сила го притиска надолу. Той се мъчи да стане отново, но се чувства безсилен. Не помръдва от мястото си и се страхува да погледне настрани. Косъмчетата на врата му настръхват, ръцете му изтръпват, краката му стават тежки като олово. Той гледа втренчено в празното платно. Затваря бавно старите си клепачи и изведнъж божественият образ отново изплува пред съзнанието му. Без да знае как, четката отново е в ръката му, лека като перце. Пластовете боя, отначало неясни силуети, постепенно се превръщат в ясни фигури, обгърнати от светлина. Видението на твореца се превръща в реалност. След дълги часове на работа, които за твореца сякаш траят броени минути, божието послание вече е пристигнало на земята. Творецът е спокоен – винаги е знаел, че ще успее. Никога не е имал съмнение. Той отново е велик!

Фигурата зад твореца наблюдава с блага усмивка творението на художника и бавно вдига ръката си от рамото на художника. За последен път поглежда новото творение преди да се обърне и с бавни стъпки да излезе от стаята. Художникът не вижда и не чува нищо. Единственото, което усеща, е огромната тежест от рамото му да се повдига. Краката му вече не са тежки като олово. Ръцете му не са изтръпнали. Божествената картина изчезва от съзнанието му – тя вече е на платното пред него.