Липсата на любов води до липса на сигурност, липсата на сигурност до липса на самочувствие, липсата на самочувствие води до усещане за непълноценност,
Усещането за непълноценност води до депресия, депресията води до по-дълбока депресия и замисляне върху въпроса за смисъла на живота, замислянето върху въпроса за смисъла на живота води до извода, че животът няма смисъл, а изводът, че животът няма смисъл води до... самоубийство.

Липсата на любов води до самоубийство.
Липсата на любов води до самоубийство.

...

Момченцето беше с червена коса, ама от онези приказно червените коси, нямаше лунички, но за сметка на това доволно много пъпки по носа, отчаян син поглед и тихи стъпки.... Такова беше момченцето.
То ходеше по улицата.
По цял ден беше на улицата, впрочем.
Ходеше с онази табела: „Търси се: Любов!"...
Пък... Накрая го застреляха.

...

- Джон, ожени се за мен!
- Няма.
- Джон, ожени се за мен!
- Казах ти вече, няма!
- Ще ти купя Нутела?
- А, добре тогава.

...

- Много ви моля - запъна се Алиса - исках само да кажа, че...
Но никой не я слушаше.
Кой ли я слушаше?
Въобще кой я питаше каквото и да е било и какво си бе въобразила като бе влязла в магазина за любов?!
- Кажи, миличко - обърна се към нея една лелка с къса кестенява и къдрава като на овца коса, с черно късо елече и лилаво поло. О, колко обичам лилаво, помисли си Алиса, значи тази жена е добра. Алиса търсеше знаци. Всички търсим знаци. А понякога нещата са много по-прости.
- Аз... - запъна се Алиса - дойдох за едно кило Любов - тя се надигна високо на пръстите си, защото беше нисичка, толкова нисичка и мъничка в сравнение с всички други хора, че ако някой случайно замахнеше с ръката си да се почеше по главата, можеше да я отнесе като едното нищо.
- Но миличка, не си ли твърде малка за Любов? Виж, обаче, имаме още две-три кила Смърт. За нея нямаме възрастово ограничение.
- О, чудесно - възкликна въодушевено Алиса и плесна с ръчички - като няма Любов, Смърт!
Като няма Любов, Смърт.
Като няма Любов, Смърт.
Няма Любов.
Любов Няма.
Има Смърт.
Любов.
Смърт.

...

Дамата С Камилите крачеше бързо по мокрия паваж, бързаше, ускоряваше с всяка изминала крачка все повече и повече, изпусна цигарата си, изпусна дрехите си, изпусна диханието си, но продължаваше да бърза, все да бърза, препъна се два пъти, за малко не я сгази кола, опитваше се и междувременно да пуши, шалът й се развяваше от вятъра, очите й търсеха, тя бягаше, те търсеха, тя бягаше...
- Какво търсиш? - запита я Вътрешния й Глас.
- Е, че Любовта търся, какво да търся - сопна се тя и ускори крачката си още повече, сякаш като бързаше повече, щеше да се отърси от самата себе си по-лесно.
- Ама нали знаеш, че Любов няма?
- Ох, вярно - въздъхна отегчено Дамата С Камилите и спря. Спря. Мисълта й спря.
- Но тогава, продължи тя - щом няма Любов...
...И не каза нищо повече. Защото не можеше да изрече тази ужасна мисъл.
...Не каза нищо повече. Никога.
Остана на онова кръстовище на Александър Стамболийски.
Остана по средата му завинаги.
Превърна се в пешеходна пътека и всички я тъпчеха, тъпчеха, тъпчеха.
Като няма Любов,...
Като няма Любов,...

...

- Джон, ожени се за мен!
- Добре, нали ти казах, че ще се оженим!
- Е, да! Ама колко кила Нутела още да ти нося?!
- Искаш ли да се оженим или не?!
- Ох, добре, де...

...

- Няма любов - каза Дамата С Камилите.
- Има - отвърна упорито Све, беше готов да спори.
- Можеш ли да я докоснеш, да я помиришеш?
- Ама...
- А тази твоя любов, дето казваш, че съществувала, някой някога виждал ли е я, вкусвал ли я е?
- Да, милиони хора по света и то...
- И как изглежда?
- Ами... Не знам, за всеки е различно...
- Но как е възможно да съществува нещо, което има МНОГО лица, тоест НЯМА свое собствено лице?! - възмути се не на шега Дамата С Камилите - ох, извинявай - въздъхна тя - аз съм просто една разочарована пешеходна пътека...
И не каза нищо повече.
Никога повече.

...

Бисквитата седеше кротко в дома си.
Тя просто нямаше никакви проблеми с любовта, защото не я интересуваше.
Но виж, със секса имаше огромни проблеми.

...

- Не, аз наистина ще съм много добра с теб, толкова ще съм добра, че...
- Искам ОЩЕ Нутела...
- Е, стига вече! Искам да се оженим...
- Няма смисъл да се женим.
- Е, защо?!
- Защото не се обичаме.
- Е, то ако така ставаше, половината свят нямаше да е женен.
- Вярно, но на мен това не ми стига.
- Джон, ти си тъпак!
- Е-е-ей, върни се-е-е , остави ми поне един кашон Нутела!

...

- Имам страхотна идея, казах.
- Каква? - попитаха Всички.
- Хайде всички да се самоубием задружно и весело!
- Хайде! - одобриха те.

Защо?

Защото няма любов за мен. Защото когато Бог е разпределял любовта на части или на каквото там я е разделял е казал: „Ето, тук малко любов, там малко любов... Но-о-о за теб няма любов! За теб ще има само НЕСПОДЕЛЕНА любов!"
Повдигнал ме е на ръце високо, усмихнал ми се е така, както дядото се усмихва на внучето си, усмихнал ми се е така, както някоя орисница се усмихва, когато предвещава на детето нещо прекрасно, дарява му нещо, което ще го бележи за цял живот, ще го направи щастливо и здраво...

Но Той или Тя ми е отделил или отделила (въобще откъде да сме сигурни дали изобщо Бог има пол?!) само несподелена любов.

А несподелената любов не е истинска любов.
Тоест няма любов.
А като няма любов,
Какво има?,
Да, познахте, смърт!

Като няма любов, има смърт.

Изгасвам телевизора,
Изгасвам мечтите си,
Изгасвам думите помежду ни,
Изгасвам те,
Изгасвам цигарата,

Самоизгасвам се.

Спасявам се.

И не за цяла Вечност,

само за Две.