Слънцето се надига над хоризонта. Още само наднича, сякаш че се повдига на пръсти – малко не му достига. Младо е, но е наясно - голямо е и може да бъде опасно. Разпръсна светлина и, подобно на изтръскана четка, обагри в пурпурно и оранжево плоскостта покрай себе си – сякаш преоблече кокетка. Едра сврака прелетя и се спря на стобора. Огледа се – кресна и литна в простора. Облаци се спуснаха като завеса над сцена – мощният изгрев иззад тях тихо простена. Черна котка лежи до листата – неестествено си е отметнала главата. Очите са празни – ужасно много кръв все още тече по земята. Градът спи, но само минутки му трябват и ще се сепне в съня си, щом се разсее тишината. Пустее площадът. Шум от излитащи гълъби – как само пляскат крилете и се дочува свистенето на перата. Насреща върви случайна и далечна позната – сега ще се извърти и ще потъне в зората – не ù се иска да си напряга в усмивка устата. Ято гарги се е отправило в развалено ветрило някъде към полята. Склерозирал старец се облекчава в тревата. Животът май се забърза. Задминава ме дама – зашеметяващ парфюм ми гали сетивата. Сива космата топка ми се умилква в краката. Наедрели, всеки миг ще се пукнат пъпките на люляка в листата. Вероятно пак ги е подлъгала измамната посред зима мекота на топлината. Възрастен човек, стиснал здраво в ръце два бастуна, се гневи и бунтува - отказва да се предава и с биологията сякаш воюва. Мъж се взира нахално директно в очите ми, усмихва се дръзко – виждам порив за похот и жалка възхита – добре, че отминава чевръсто... Жена е увесила кожа от заек на шия – духът ù сломен е - избрал си е тяло с неправилната магия. Чувам - запя чичопеят – усмивка – дано денят да е слънчев и весел и красиво го изживея! Пристигнах на работа – какво пътуване, сякаш бе одисея!