***

Ако си сребристо бялата луна-

Богинята на нощния вой,

или  онази си - с позлатения лик,

която  огрява  в езерото черно

 ликът на водопоя свой…

ще преклоня глава и ще те гледам,

с взор - спокоен, без да вия и скимтя…

Но ти си огнена, божествено красива…

Кръвта ми ври - не стихва в мене жаждата,

да пия, и препивам от любов - и дива, и горчива,

от твоя сенчест дъх подклаждана…

Ще те позная, ароматът ми е в теб!

Вълчице моя – ти си светлината бяла,

на черното из моя вълчи дъх…Душата ми

 и миг не се покайва, сърцето иска те и

ме нарича твой любим…

Ти си онази, пред която немее в мен света...

         - За вълчица от друго племе, която за първи път ни вижда заедно, приемаш двойния ни образ, твърде спокойно  и студено, бяла вълчице и… нова сестрице! – просветнаха очите на Водача на черните вълци.- Аз съм Кетризерис*. Но и Кетриз е достатъчно за теб. Сатрис и аз сме родени под една звезда в един лунен поток и само прашинка от божествен прах ни дели . Той е по-големият. По-силен и бърз е от мен. Аз съм по-жилав и пъргав, и още като малки се разбрахме – той не искаше водачеството, а копнееше да види красотите на земята - аз нямах против да поема отговорността за племето, но не и да се лиша от неговата братска подкрепа.

Игнор наблюдаваше движенията на Кетризерис. Тя имаше чувството, че сякаш хищник я дебне, но това чувство и беше познато. Сатрис имаше същото излъчване като брат си. Дори мълчаливостта му удвояваше силата на заплахата, която лъхаше в движенията на двамата братя. Тя наведе глава в почит. Наясно беше, че водачът на глутницата, която живееше в Светилището Перперек, изискваше не само подчинение, но и уважение, дори страхопочитание към себе си. Но вместо мълчаливото приемане на уважителния и поздрав, тя чу набиращ силата смях, който се плисна в залата, разля се по несиметричните стени и зазвънтя в пространството:

          - Сатрис, братко, тя бързо се учи, но… - Игнор вдигна глава под натиска на силната ръка, която здраво държеше брадичката и, - Не, не мисля, че е от тези, които се подчиняват напълно, дори и на половинките си. Ако беше, до сега Керсис да я беше подчинил. А той, глупакът, още тогава използва Божественото биле, за да я омаломощи …

Смехът, който отново последва, накара кожата на Игнор да настръхне. Да, беше звънък и весел, но пълен с нескрита заплаха към името на сина на Водача на Белите вълци. А може би и не само към името…но името и положението за някои беше най-важното в съществуването им, преди срещата с Богинята…Чрез името си извървяваш пътя до Светилището-порта към стъпалата, водещи към Богинята Дада и решението и…покой или вечен живот…

         - Така  и не се научи да говориш по-малко! – изръмжа му Сатрис. Игнор потръпна. Да, може и да си приличаха на външност, ако не се броеше белегът на лицето, покрит с черни шарени с въглен и цветна глина резки и по-дрезгавият глас на нейният господар, те- двамата водачи на Челните вълци се и различаваха, защото всеки от тях имаше различна сянка на вълчето си дихание.

         - Какво? Да не са ми дали от Божественото питие?! – се чу гласът на брат и от входната арка на залата.

         - Савтис! – възнегодува тя и, като се обърна го изгледа остро. – Нима не знаеш как да се държиш пред водач на глутница?! – тя спря и остротата на гласа й премина в колебание – Всъщност, пред двама водачи …

         - И умна! Ето това си е дар от Богинята Дада! – възкликна Кетризерис и смехът му, отново прокънтя в залата. Той се обърна към издялания трон, украсен в листове благороден слънчев метал, олицетворяващ ликът на Огненото Божество, сред листа и плод на Лозница и махна с ръка. – Нека нахраним новите членове на семейството. Все пак това е първото им посещение в новият им дом.

Савтис, сумтейки просурна крак до дебелата дървена маса. На пръв поглед тя можеше да събере поне двадесет, ако не и повече вълчи представители. Но дебелата и, почти две педи и видимо тежка плоскост, поставена здраво върху скалната основа, показваше и здравината, която притежаваше. Колкото и да не му се искаше да си признае, Савтис беше твърде уморен и гладен, за да продължи да разпитва. Все пак сестра му беше по-голямата – и да искаше и да не искаше – трябваше да уважава и приема  нейните решения. Във всяка глутница важеше правилото „на по-старшия думата е закон и не се прекрачва”.

Игнор вървеше успоредно с брат си към масата, но следеше с крайчеца на окото си, движенията на Сатрис. Той все още беше на мястото си, но в момента, в който тя достигна масата се раздвижи и тръгна в посока към нея.

         - И този път, отново нямам думата сестричке. – тихо възнегодува Савтис и седна на близкото скално седало, също с дървена дъска поставена отгоре.

         - Дървото държи по-топло и е по желание на баща ни. – уточни Сатрис зад гърба и , забелязал колебанието, което я беше обзело.

         - Дано Богинята Дада да му е отредила богат прием в царството си! – включи се Кетриз и продължи с рязък заповеден тон. – Храната!

В залата от двата отвора се появиха вълчи представители в човешкия си образ и притичвайки носеха различни гозби в слънчеви подноси, наредени на дървени табли. Тази посуда грееше и отблясъците от факлите караха светлината да се разпръсква като купчина от светулки. Играещите искрици пролазваха по неравностите на стените, скриваха се и избуяваха на други места привличайки погледа с красивите си сияния.Топла, димяща храна и блестящи до огледалност съдове биха сломили съпротивата на всеки гладен и уморен пътник. И Савтис, още не получил широкото си блюдо се нахвърли върху димящата и разнасяща аромата си жарена птица.

            - Нахрани се, първа и единствена избранице на моят брат! – Кетриз  мелодично подкани Игнор, пред която вече имаше напълно същата порция и вид на храната. При това силното и обоняние се дразнеше от сладникавия аромат на печено в собствен сос – гощавка, която не би получила дори ако беше станала половинка на Керсис. Слюнка изпълни устата и, а в ушите и, сякаш като ударите на скали в скали кънтяха млясканията на брат и. Тя натисна двузъбото острие, което беше забодено върху димящата храна и месото се разполови, разнасяйки силен аромат на билки.

            - Ако Хераплика* или майка ни Атиа, бяха тук сега, те щяха да те поканят, но като нов член на племето се налага аз да поема тази напълно женска задача… - продължи Кетриз да говори, като през това време чевръсто работеше с двузъбия инструмент и с пръстите си разчленявайки късовете месо на по-малки парчета. – Но тъй като сестра ни се обрече на половинка и замина в земите Хикуптах**, а майка ни я последва преди тринадесет лунни цикъла ще трябва да ме извиниш за грубото насърчаване…

            - Прекалено много говориш! – изръмжа Сатрис, който се беше настанил ,възможно по-близо до Игнор. Тя тъкмо сдъвкваше прекрасната хапка храна, която накара сетивата и да се изпълнят с топлина.

            - Просто разказвам накратко фамилната племенна история. – смеейки се парира думите му Кетриз. – Не бъди злобен и ревнив , ами дай подкрепата си, като добър по-старши брат и разкажи как баща ни замина при Богинята Дада и…

           - Кетриз! – този път гласът на Сатрис се извиси и придоби заплашителна ръмжаща нотка.

       Лек звук на птича песен се чу в залата и прекъсна пререканията на двамата. Игнор вдигна глава и усети нечие движение. От една скална дупка, изсечена близо до пода се промуши  бяла глава с дълъг клюн. Последваха я туловище и изведнъж към масата се носеше щърк. Дългите му клечковидни крака стъпваха разкривено, но сякаш жрица танцуваше на равноденствието на лунните цикли в най-дългата нощ.

            - Но това са свещени птици! – Савтис гледаше опулен. – Те изчезват през зимата и се връщат, когато небето засияе от капките на новият живот, който им дарява богинята.

         - Така е. – потвърди Кетриз, - но ние ги отглеждаме, един вид те са наполовина питомни, наполовина си остават диви и свободни. Строят гнездата си в дупките, които им направихме в скалите. Свикнали са да има и простосмъртници и хора от вълчите племена наоколо, а точно този го спасих и той ни смята за негово племе. – докато Катриз говореше, птицата се приближи към него, изпърха с дългите си крила, качи се на трона до водача и се настани, пощейки с клюн крилата си. - Всяка година се връщат и тук отглеждат своето потомство, но има някои, които останали сами се привързват към нас. Научаваме ги да носят послания, макар гълъбите и соколите да летят и вършат същата работа, то щръковете са тези, които със сигурност ще пренесат папирос през водата от далечните пустинни земи на племената Ремту Кеми***. Така получаваме новини от сестра си и майка си. А Креко*, моят щрък загуби и двамата си родители, така както и вие…

         - Твърдо си взел решение да ме дразниш! – изрева му Сатрис. Игнор с учудване обърна глава към своя Господар и вълча половинка.

     - Те трябва да знаят какво е станало! Едва ли онова пале Керсис и баща му са били така случайно верни да си признаят заслугата по умъртвяването на бащите ни или който и да е от Белите вълци  знае пълната и кристална истина и може да им я е разказал… Може би старата жрица се е досещала, но кой ти вярва на изгубил вълчата си сянка…

Този път залата се изпълни с грохотното ръмжене на по-големия брат, но Кетриз вече беше казал това, което беше искал да разкрие. Савтис беше спрял да дъвче сочното месо и гледаше очаквателно с наострен слух ту единия, ту другия. Игнор присви очи и отправи взорът си към Водача на черните вълци.

            - Ето, виждаш ли! Тя вече иска да знае. – спокоен и с ледена усмивка на лицето продължи да говори Кетриз, местейки погледа си, в който блестяха провокативни пламъчета ту към своя брат, ту към неговата половинка.

Блюдото пред Сатрис издрънча от силата на удара му. Той се изправи и изрева:

            - Не искаш да се бием, нали? – гласът му режеше със студенината си и Игнор си помисли, че дори и благородния метал всеки момент щеше да се смачка и съсухри, като забравен и престоял плод.

           - Имат право да знаят, братко! – същата сила и студенина отвърна на думите на Сатрис. – И сам го знаеш, просто…не искаш…или изпитваш…

Колебанието и паузите в думите на Кетриз натежаха във помещението, но това доведе до втори силен удар по дървото, а след това, като се превъплъти във вълчата си форма, Сатрис със скокове се изстреля през един от входовете на залата.

            - Така, като гледам, честта да продължа се пада на мен. – вече изтрил усмивката от лицето си, продължи по-тихо и спокойно Кетриз към двамата си гости. – Е, откъде да започна от това, как Керсис си умира да те притежава още от самото ти раждане, но баща ти е бил против или как от това, че баща ти се опитва да помогне на нашият баща, който отрядът на белите вълци намира ранен и е против да го убиват…- Водачът на черните вълци спря, но не последваха въпроси от Савтис и Игнор. Те мълчаха вторачили се в лицето му и слушаха. – Всъщност, мисля, че откъдето и да започна, краят вече Ви е ясен и на двамата… - продължи Кетриз да им говори.

   Никой не видя сянката, която се размърда в дупката на щръковете. Нито подуши човешката фигура, скрита в отверстието. Отворът водеше към по-голяма зала, където на раздалечени един от друг места и в сковани с нитове дървени  кошове бяха сплетени сламени гнезда. Тук зимуваха любимците на водача или се прибираха, онези птици, които закъснели да отлетят за топлите пясъчни земи на племената Ремту Кеми*** бяха намирани и донасяни в Перперек. Сенчестата фигура премина бързо по скалната пътечка, изкачи стъпалата и се промуши през спуснатата завеса.

***

    Тясното помещение беше изпълнено от влажната пара. По лицето на Игнор блестяха малки капчици, а кожата и беше придобила цвета на поузрели боровинки. Наистина беше хубаво да вдишва аромата на диви билки примесен с изпаренията от водата. Банята беше голяма – едно дълбоко издълбано корито обковано с дървени дъски. В нея можеше да се поберат още четирима. В стената, през изсечен улей се стичаше вряла вода. От друг, бавно се процеждаше студена. В помещението зад стената работеха простосмъртници. Те имаха селище в долината, под светилището. Някои, най-бедните от тях или по-просветените идваха, за да работят за подслон и храна. Стигаше им, а и не питаха. Игнор ги съжаляваше. Те бяха крехки създания, но упорито се бореха за жалкото си ежедневие. Признаваше им го. Вярваха в боговете и дори обожествяваха вълчите племена. Страхуваха се. Понякога ги наричаха богове – демони, понякога спасители.

 „ Те не разбират, малката ми,че има и различни от тях. Страхуват се от тези, които им дават добро и го наричат чудо. За тях това са боговете, а тези, които не им обръщат внимание или ги плашат – са техните демони.” – така и говореше, преди време, старата за тях.

 „ Също като при мен ли?” – я питаше Игнор.

„ Също.” – отвръщаше и старицата и тъжно клатеше, посипаната си с редки кичури коса, глава.

„ Значи и ние сме като тях?” – продължаваше Игнор.

„Във всяко различие има и повторяемост, детето ми. И сме различни, и сме като тях!”- завършваше старата разговора винаги с тези думи.

   Една сълза се просмука под клепача на младата вълчица и плъзгайки се по скулата и се смеси с още няколко капчици пара.” Също като водата, която променя външния си облик, примесваше се с прах, кал и други течности, измиваше и наказваше, дръзналият да поеме повече от нея - и хората по тази земя, съществата, си приличаха, и се различаваха по формата си,а по сенките на  издиханията си проличаваше всичко останало…Защо Керсис? Защо? Струват ли си предателството и алчността, да принесеш в жертва двама от твоята кръв, от твоя вид ?!” –Игнор, не знаеше, но това се въртеше в ума и, преди да чуе как тежката врата застърга по каменния под и рогозката, изплетена от сухи стебла се разлюля. Знаеше кой е. Подуши миризмата му още преди вратата да заскърца и дървената греда, която я държеше да простене от напора на силата. Не беше нужно да отваря очи, за да знае, че Сатрис е впил своите в нея. Кожата и настръхваше на местата, по които се плъзгаше погледът му. Тя отвори очи и яркият и взор се сблъска с неговия. Умът и реагира на движенията му и очите и се отместиха надолу по тялото му и проследиха пръстите, които развързваха украсената му туника.  С рязък жест той я изхлузи през главата си и я захвърли до купчината от дрехите и. Не отне много време да остане само по кожата си. Покачи се по изсечените стъпала и влезе бавно в коритото. Водата се разлюля и го обгърна като най-очаквания гост.  Игнор потръпна и няколко кичура от сребристо русата и коса настръхнаха по тила и.

         - Уморена си. Отпусни се и се наслади… - каза и Сатрис, отпуснал се на гръб и затворил очи. Няколко кичура от смолистата му коса се начупиха като ластуни на лоза, а други увиснаха, потопени в горещата вода с крайчетата си. Тя още по упорито впи очи в лицето му. Погледът и измерваше набраздената кожа, разсичаща, иначе красивата му скула, напомняйки и защо белегът се намираше там.

         - Ако искаш мога да се изправя и да огледаш на спокойствие? – Игнор трепна и върна погледа към очите му. Не, той все още не я гледаше, но лека вдлъбнатина играеше до устните му, сякаш всеки момент щеше да се усмихне. Разбира се  - не го направи, но чувството на сладък гъдел пролази по кожата и. Реши, че е по-добре да си замълчи и затвори очи. Засега не я притесняваше и това и беше достатъчно.

         - Отказваш?! А аз така се надявах, че ще поискаш да огледаш по-добре! – дъхът му погали затоплената и буза. Тя отвори широко очи и помръдна. Носът и се опря в неговия, погледът и се разля в очите му, ароматът на силен мъжки представител на вълците я упои. Неговият аромат…Тя реагира бързо, приплъзна се към дъното и вместо да мине под него се оттласна и изплъзна от едната му страна. Изплува с гръб към него и още преди да е успяла да се ориентира две силни груби ръце я обгърнаха и твърдото горещо тяло се притисна към нея, като я прикова към стената на коритото.

         - Спокойно, Белушке! – гласът му беше тих, с нежна дрезгавина. – Остави ме само да те подържа…Различно е в човешката ни форма, някак по интимно и още по-привличащо…

         - Едва ли! – нейният глас зазвуча грубо и хрипливо. – Мъжките песове си оставате песове, в каквато и форма да сте.

„Не би се предала! Не! Може и да се беше съгласила да тръгне, но го направи, защото знаеше какво я очакваше ако остане,  а може би, най-вече, защото се тревожеше за Савтис.” –помисли си   Игнор  и се размърда, опитвайки се да разхлаби хватката…

Звънък звук изпълни помещението и се заигра с парата, стелеща се наоколо. Сатрис се смееше. Пустият му черен вълк и се надсмиваше.

         - Бъди проклет в царството на огъня! – изръмжа му тя, в отчаянието си, че краката и се плъзгаха по дъното, а тялото и не успяваше да се освободи от хватката на мъжа.

         - Аз, така или иначе съм там Игнор и то, заради това, че ти си ми половинката…

         - Тогава защо си навря муцуната, там, където не ти се полагаше! – бялата вълчица беше ядосана и мислите и забушуваха като ураганни кълба от стихии в нея.„ Добре, не съм  на неговия тил*, височайшето му положение е много по-високо…И той е загубил баща си, така че не ми дължи нищо…Ала, все пак не съм го молила да ме обезчестява и…”

         - Искаш да си играем ли? – гальовно се понесоха думите му. – Защото аз съм напълно готов да удовлетворя всяко твое желание…

Кълбо от искри  накара стомахът на Игнор да се присвие. После прерасна в огън, разхвърлящ по тялото и пламтяща жар. Вълчица или човек…човек или вълчица…

Извън обвивката ми – шум и тропот-

наситеност от  много гласове, лица.

Дълбоко в мен – крещяща самота

и само мислите ми вдигат грохот.

Сърцето пак препуска из гръдта …

Ръце горещи стичат се по мен,

и с нежност сливат малките пътечки,

по кожата ми в нощен плен…

Робиня ли съм  или   ти – опитомен?-

се питат нашите души човешки…

И устни в устни, вълчи дъх в едно

а сенките бленуват да танцуват -

не ги вълнува висше потекло,

на страстите си огнени робуват…

Следва...