Ваньови вълнения, 2-ра част от повест

                                                                 ***                                                                  
          Двете деца живееха в умиращото село Победа със старата си баба Янка. Родителите им, починали в зверска катастрофа, ги закриляха отгоре – Елена и Андрей невидимо наблюдаваха как отрочетата им растат, как се радват на заобикалящия ги свят, как споделят последната си филия на масата помежду си и раздават обич на околните – познати и непознати.
          Голяма болка се струпа у малките бойци. Когато Гергана разбра, че мама и татко никога повече няма да се върнат вкъщи, припадна пред измъчения от плаче поглед на баба си. Веднага извикаха линейка от близкия град, мързеливите медицински работнички казаха, че ѝ е паднало кръвното, и си отидоха.
          Къщата бе толкова малка в своята големина…
          Не се чуваше веселият глас на Елена, която много често се усмихваше без причина. Замлъкна и сая̀та, където от сутрин до вечер бачкаше неуморният Андрей. Прозорците ослепяха, всяка частичка от фасадите на масивното здание тъгуваше посвоему, а съсредоточеният поглед на Шаро в Луната сякаш беше горчивата черешка на върха на ужасяващата торта.
          „Как да отгледам децата? Мога ли да бъда майка и баща? Ами ако утре се случи нещо и с мене? Боже, в дом ли да ги оставя?“, ден и нощ се късаше старицата от едни и същи въпроси. Ако оставеше малките в детски дом – пак щяха да тъгуват. А и сърце не ѝ даваше да се раздели със сребърните им любопитни очички…
          „При мене си остават!“, рече си една сутрин тя и каквото и да ѝ костваше, щеше да им помогне да превъзмогнат частично мъката.
          Те вече ѝ бяха еднички. За тях се бореше. За тях се усмихваше. За тях дишаше – бе готова да свлече света в краката им, само и само за да се почувстват добре.
          Случилото се стъпваше по-тежко върху съзнанието на малкия Иван. Деветгодишното тогава момче наистина не можеше да разбере къде са отишли родителите му. „Защо баба и кака плачат?“, задаваше си този толкова тягостен въпрос, чието сърце отдавна бе лишено от своята съдържателност, изтръгнато и хвърлено на уличните песове, които бавно го ръфаха и поглъщаха.
          В душата му се надигаше желание да изрази по някакъв начин насъбралите им се негативни емоции. През една топла лятна нощ опита да пее с щурците: когато те изпълваха въздуха с майсторските си мелодии, той ги слушаше и правеше доста неуспешни опити да им подражава. После пробва да рисува, но разбра, че листове с формат А4 не са му най-добрите приятели.
          „Когато животът ти даде лимон, направи си лимонада!“
          Дойде ред на писането.
          Първите му опити бяха в сферата на прозата. Озаглавеният разказ „Ние“ като че отразяваше онова, което студената реалност никога не ще изкаже.
          Кои бяха те?
          Последваха уверени стъпки в нежния свят на поезията…