Вечен живот

Дарен съм с вечен живот.

За мен няма понятие време. Но на езика на простосмъртните бих казал, че съм по тея земи от “доста време”.

Скоро приключих с обиколката на земята. Бил съм на всяко кътче вече. Във всяка страна, във всяко кварталче, на всеки плаж и на всяка планина. Навсякъде ми липсваше по нещо и продължих да обикалям нови и нови места с надеждата да намеря такова място, където ще се чувствам цял. Не намерих.

От скоро започнах да обикалям и измерения на времето. То си е като да ходиш на нови места. Бях във Ренесанса, в Средновековието, дори до времето на Христос стигнах. Мръднах и към бъдещето, но там прекалено много сетивни стимули има и се пренатоварих, та се върнах към днешния ден. Интересно е навсякъде, не е като да няма какво да се види или усети. Но все нещо липсва, все не се чувства пълен животът ми.

Имам още толкова много време пред себе си... Ще кажеш, за толкова време все ще намеря нещо смислено, нещо да запълни празнината. Но аз пък си мисля, че щом за толкова време не съм намерил, шансовете ми за бъдещето едва ли са големи. Все повече си мисля, че от себе си бягам с тези обиколки. А за съжаление все се настигам, защото просто винаги съм там, където отида. 

Миналата седмица се запознах с една простосмъртна. С нея вече няколко пъти ходим в едно и също кафене, което по принцип си е загуба на време, защото за това време можех да обиколя толкова много нови места. Но с нея нямам нищо против да ходим все на едно и също място, да седим на същите плетени столове и все да си поръчваме кафе и портокалов сок. Дадох ù да прочете някои от разказите ми и тя си мисли, че съм писател на научна фантастика. Никога няма да ми повярва, ако ù кажа истината.

Докато съм с нея, забравям за липсата ми на смисъл в живота, макар и да е само за един-два часа на ден. Жалко, че един ден тя ще си отиде, а аз ще остана.

Вчера и тя сподели с мен, че пише, само че проза. Даде ми да прочета един от разказите си. Беше най-обикновена житейска история за двама, които постепенно се заобичват.