Свечеряваше се. Тя харесваше но и мразеше това време на денонощието. Харесваше го , защото след като малката заспеше, времето бе само нейно, лукс, който през деня не можеше да си позволи. Малката искаше грижа и внимание и през цялото останало време тя бе заета с нея. Мразеше го, защото когато легне сама с мислите си на огромното легло, сълзите потичаха, не можеше да ги спре, а и не желаеше. Имаше нужда да плаче за него, отново...

Запознаха се по време на връзката ù със сегашния ù съпруг. Тогава бяха само гаджета. Връзката вървеше зле и я натоварваше. Приключването ù не бе лесен вариант, заради реакцията на отсрещната страна, но тя все пак го обмисляше. Започнаха дълги разговори по телефона... Започна да мисли за него... Улавяше се, че го желае... Вече имаше сили да прекрати онова... Започна да ù личи...

След много разговори се видяха за първи път. Сутринта старата връзка бе приключена и тя не се интересуваше от пагубните последствия, които създаде с това си действие. Не искаше да знае колко я обича и не искаше да го слуша. Искаше да се отърве, грозно и рязко. И го стори. Не ù пукаше, бе щастлива. Същата вечер се видяха. Той бе особен, тя се закле наум, че не е виждала толкова особен човек. Бе на 27. Тя на 25. Той бе загубил приятелката си в деня на годежа им, катастрофа... тя бе умряла. Бил на 21. Оттогава носеше халката ù на верижка на врата си. Никога не я сваляше... и нямаше да я свали. Бе затворен в себе си, но толкова чаровен и красив. Бе порочен, но имаше твърда и непробиваема обвивка. Тя знаеше, а мислеше, че и той знае, че е единствената, която би могла да стопи този лед... след онова... Успяваше, защото го обичаше. Обичаше го така, както никой друг досега и както нямаше да обича никога вече. Дълбоко в себе си знаеше, че ще обича цял живот... Първата нощ, в която бяха заедно, тя бе най-щастливата жена на света. Гледаше го как спи и не желаеше нищо друго. Нищо друго нямаше значение... Когато си тръгваха от хотела, тя направи нещо, на което нямаше право. Попита го докога ще носи халката. Той се извърна, за да  не види болката в погледа му. Мълча минути и гледаше през прозореца. Време, в което тя не съзнаваше какво причинява, не ù пукаше, искаше да е неин. После се обърна, погледна я с влажен поглед, откачи халката и я остави на масата. Попита я дрезгаво дали е доволна. И тогава тя разбра...

Не дойде за празника ù, а тя толкова се постара. Дойде бившият ù приятел със сълзи и подарък, с букет цветя и малка надежда в насълзения му поглед. Боже, колко ù бе досадно това... Имаше планове за красива вечер... с Него... но... последва лъжа, препятствие... и тя бе сама. Вече не идваше, все бе зает, само по телефона говореха. Днес, утре, вдругиден... тя осъзна, че няма да го види. Посегнал бе към старата си страст - наркотиците. Не ù казваше, но тя усети. Спря да ù вдига телефона, не отговаряше на съобщенията ù... нямаше го в живота ù.

Тя плачеше денонощно, пиеше, подпряла снимката му срещу себе си и галейки я с часове... Пиеше постоянно... Започна и на работа, а работата ù бе в много важна, имаше отговорности, много неща зависеха от нея. Не можеше да мисли... Искаше само да чуе гласа му, само за секунда... само...

Отслабна, нямаше сила за нищо, не се хранеше, не искаше да мисли, искаше само да се прибере и да пие и плаче... По цяла нощ... Пускаше си любима песен, тъжна и за раздели и така се измъчваше до сутринта. Минаха две години. Един ден той я потърси. Тя не знаеше как да реагира, но бе от хората, които не показваха емоциите си. Сподели ù, че е опериран лошо. Няма да може да има деца... Тя го попита защо я разстройва след толкова време, но не получи отговор на това. Подновиха телефонните разговори,  но се чуваха рядко и за малко. След време му съобщи, че ще има дете от бившия си приятел, когото е съжалила и са се събрали и ще се ожени за него. Но му каза и нещо друго... Иска детето да се роди на неговата дата и ще го кръсти с неговата буква. Той остана без думи и затвори. Чуха се след още две години, нещата бяха такива, каквито тя бе обещала. Говореха през няколко месеца по веднъж. Той бе нещастен, без жена, без дом, без нищо стойностно в живота си. Имаше момичета за по една нощ, разказваше ù за тях, имаше проблеми, споделяше ù, но толкова. Дистанцията, която държаха, бе убиваща. И така, след пет години страдание за него, тя се запита: "Дали някога ще спре това?", но знаеше, че няма... Обичаше го завинаги, не искаше да е с него, не, не желаеше нищо от него... Просто го обичаше за цял живот... Единствената ù награда бе, че той го знае...