Обедното слънце вече напичаше, ставаше мор. Оливър и Леа отдавна се бяха отказали от идеята за тичане към вкъщи. Този пек, тази жега – нямаха шанс. Не бяха спортисти, даже мразеха спорта. Прибирането им протече мълчаливо, всеки погълнат от мислите си. Леа погледна към Оли, който гледаше в някаква точка, движеща се явно малко преди тях. Чудеше се какво ли си мисли той. Изведнъж някаква черна котка изскочи насреща им.
- Я, Бъги се появи! – каза весело Оли. Това беше домашния им котарак, който беше много пухкав, много дебел и… много мързелив. Той ги погледна, сякаш не ги познава.
- Ау, хвана си гадже и вече забрави за нас, а? – пошегува се момчето. Но котаракът застана и втренчи зелените си очи в Леа. То така или иначе не се разбираха, но този злобен поглед беше доста притеснителен. Бъги изви гръб и почна да съска срещу момичето. После избяга уплашено нанякъде. Оливър погледна въпросително сестра си.
- Не ме гледай така, нищо не съм му направила!
- Добре де, просто ми стана чудно как така ...