Вибрации
                                                       (Сара)

   Изненадана си, че те поканих? Не повече от мен. Срещата на аерогарата преди седмица след петнайсетгодишна пауза, дойде от небето. Минути, след като се разделихме знаех, че искам да говорим..., да говоря. Поколебах се - нетипично за мен - но и случаят е шантав. Да става каквото ще. Както и да приключи този разговор, оценявам, че се случва и ти благодаря!
   През петте години в гимназията ни смятаха за съпернички. Твърдя, че не съм те приемала точно така. Не че преливах от топли чувства, разбира се, особено в онази нафукана възраст. Но и тогава, и особено после, от дистанцията на времето осъзнах, че изпитвам уважение.
   Признавам, гръмна ме като ми подсказа решението на третата задача на националната математическа олимпиада в единайсти клас... Това, което аз направих на матурата, беше реванш, който чаках цяла година, а то не е същото. Дали, ако не загубихме цялото време в надуване, можеше да сме и приятелки? Kой знае... Както и да е.
   Поканих те, за да споделя нещо лично. Толкова лично, че предпочитам да го направя пред някого, който хем не е близо до мен, хем ценя достатъчно. Ще съм болезнено откровена. От теб не искам нищо. Само да чуеш. Дори не си длъжна да кажеш какво мислиш, (макар всъщност да се надявам да го направиш). Просто ме изслушай. За пръв път ще си обърна душата наобратно пред някого, че май и... пред себе си. Както казах - пожелах го спонтанно, приключих с колебанията. Нито искам, нито мога да го задържам. Единственото, което те моля е, да ме оставиш да стигна до края. Прекъснеш ли ме, не съм сигурна дали и как ще продължа. Обещай ми! Благодаря ти, наздраве!
   Наясно съм с представата, която повечето хора имат за мен: интелигентна, привлекателна, студенокръвна, състоятелна... кучка. Не се смей. Всъщност, това не ме впечатлява особено. Друг е въпросът, че не го търся умишлено този имидж. Сам ми се лепва. Не без основание... Татенце – солиден за националните мащаби вносител на бяла и черна техника със съответната търговска и сервизна база. Адекватно образование – магистър по международен бизнес от университета в Сеул и тъ нъ, и тъ нъ. Знам, всички се чудят защо не съм обвързана, как не се задържа мъж около мен. Че може би съм обратна. Виж, не ми пука какво плямпат, кой как вижда живота ми. Мина това време. В Корея, дали заради дистанцията, дали заради различния светоглед или просто заради житейския период, някак постепенно узрях, че задникът си е мой.
   Теди, истината е, че досега не съм срещнала мъжа, който да ме разтопурка, както му викат – да ме влюби. Или може би не съм след... първата година в Сеул, ама тя е в... минал живот. Не смятам, че съм претенциозна. Имала съм връзки, за радост не особено продължителни, с тъй да се каже различни типажи. Даже твърдя, давала съм шанс на младежи не от голямото „добро утро”. От бургазлията, дето работеше цяло лято, за да си плати семестъра в свободния университет - излезе такъв комплексар, че в жегите караше на затворен прозорец, за да не се разбира, че колата му е без климатик. До последният, одобрен лично от баща ми, с който дори положих усилия. Повярвай, няма да се повтори. Красив, умен, от сой, о кей. Не че ми се говори, но обещах пределна искреност, без клепане. И той се оказа комерсиално копеле. Какво не разбираш - под лустросаната опаковка се спотайва алчна карантийка. Дали съм сигурна? Това е важно за мен. Ако не съм, няма да го казвам. Някои ситуации ми намекнаха. Тествах го, потвърди се. Добре, че навреме - вече говореше за пръстен. Да е жив и здрав! Отдавна не съм на деветнайсет. Не съм и приритала... Ако въобще ще имам някого до себе си, ще е човек, с когото мога и да мълча, нали разбираш... Взеха да ми дрънчат думите вече.   
   Толкоз с предисловията, въведох те в обстановката. По същество: запознах се с един мъж. Какво е особеното ли? В това е и работата. От самото начало и абсолютно за пръв път, не знам. Уж няма, пък има. Уж всичко тривиално, все пак съм на трийсет и четири, а... Издивявам като не мога да се разбера, като не контролирам ситуацията... Срещнах го в бебешки магазин. Кръстница съм на Елеонора - дъщерята на най-добрия приятел на баща ми. Изврънка ме да пообиколим – бременна е в петия месец. Не съм по разтакаването, отказвах няколко пъти. Както и да е. На втория магазин ми проличa досадата. Вдяна и обеща, че влизаме в последния. Използвах да пратя мейл по телефона и не забелязах веднага, че говори с мъж на средна възраст – всъщност говореше той. Че е собственикът на магазина, стана ясно по-късно. Та Ели, дето е световна тракачка, само зяпа и кима умно. Айде бе! Стана ми интересно, присъединих се - даже не ме отрази. Той прекъсна, подаде ръка и се представи. Малко име – толкоз - и продължи. После... и аз се зазяпах. Не се смей, ще обясня. Нищо кой знае какво. Просто за пръв път попадам на такава презентация. Поназнайвам нещо от риториката. В Сеул държаха изключително на комуникацията. Идва ми отръки. Бях единствената чужденка с отлична оценка. Този тип беше пърфект. Леко, увлекателно, компетентно, с много лично отношение, а същевременно тихо, почти небрежно, шеговито. С две думи дръпна ми фокуса. Чакай, моля те, тъкмо набирам. Нека продължа, става ли? Наздраве!
   Ели, разбира се, пърха възторжено. Факт е, че такава информация, пълна, конкретна и обективна - това го усещаш и без да си специалист - трудно се получава от един източник. Уговориха се да доведе мъжа си, за да поръчват. Аз, както се сещаш, скоропостижно превключих - трябваше да организирам обработка на предсрочно освободени контейнери в логистичния център и тъ нъ. След няколко дни, в които един два пъти се сетих за случая, пъпля по „Цар Освободител”  в дясната лента, ще завивам на следващия светофар. По едно време спортно Субару пред мен включи аварийни и спря. Отляво плътен трафик, спрях и аз. Водачът слезе и отиде към тротоара. Там възрастен човек с две патерици едва крета. Заговори с него и го познах - пичът от магазина. Подхвана стареца, настани го в колата. Като сядаше махна извинително с усмивка на колоната. Що ми стана интересно, не мога да ти кажа, но подкарах след тях. Свърна във вътрешните улици и спря пред една панелка. Слезе, помогна на човека, вкара го във входа. Чух как той му благодари сърдечно – очевидно напълно непознат. О кей, казах си, добро дело, голяма работа! Е, че аз нямаше да го направя не значи, че не оценявам.
   На другия ден звъни Ели. Можело ли да даде телефона ми на Чавдар. Кой? Собственикът на бебешкия магазин. Слушай, слушай, после ще коментираш, моля те!
   Ходили с мъжа й, поръчали всичко и накрая господинът ги помолил за връзка с мен. Бил ексклузивен вносител на немски електронни термометри и още няколко бебешки артикули. Искал да ги предложи да се продават в нашите магазини. Откъде знае коя съм? Видял ме на щанда ни на техническия панаир. Айде, пак се почна! Настръхнах. Всеки отнякъде драпа да се домогне до бизнеса. Ели настоя - беше впечатлена и от обслужването, и от специалните финансови жестове. Разреших й. След ден се обади, представи се и слушай сега: извини се за безпокойството. Предложението за контакта било на Ели. Съгласил се само, за да не се чувства тя задължена. Наистина искал да популяризира продуктите, защото си струват (знам, че си струват, още предишния ден проучих и марката, и фирмата - производител чрез партньора ни в Германия), но щял да използва стандартния подход. Извини се още веднъж и затвори. Тоя взе да ми се набива на очи. Разбираш ли, всяка седмица имаме десетки анонси на различни продукти. Деветдесет процента от тях въобще не се разглеждат, процедурата е дълга, минава през одобрението  на управителите по места. Този стига директно до изпълнителния директор, който подписва, има възможност да набута стоката си в четиринайсет хипермаркета във всички големи градове в страната... и се дърпа. Или е архаично почтен или е артист - тарикат. Така или иначе, заинтригува ме, признавам. Е, не чак да предприема нещо и все пак... в следващите дни смених маршрута и минавах край магазина. На пък, ако мога да кажа защо. После – всяко чудо за три дни – ми писна.
   Тогава, помня един понеделник, изхвърчам към обед от офиса. Беше ми накипяло, в такива случаи не искам никого да виждам. Сядам в колата с все по-оформящо се намерение хич да не се връщам следобед, да се оправят сами мързелите му с мързели, за какво ги получават тези тлъсти заплати. Карам и си отглеждам идеята да взема дванайсет годишен „Джеймисън”, да се пльосна на дивана и в компанията на „Мерилиън”, да се размажа, кво като е от обед. На светофара на „Чевения площад”, докато чакам, поглеждам надясно и го виждам на тротоара - чака и той. Светва зелено. Пресичаме - аз зад волана, той пеш. Върви без да се оглежда, замислен нещо. Ха, станахме двама. Изпреварвам го, разбира се, но на следващия - там светофарите са нагъсто - пак ме хваща червено и ме настига, чакаме заедно. Същото на третия, на Окръжна болница. Не знам какво ми стана, свалих дясното стъкло и го поздравих. Обърна се учудено, за секунда се поколеба коя съм, после зацепи, усмихна се. „Така и така се мъкнем от три светофара заедно, седнете, ще Ви закарам.” - представяш ли си, доста трябва да съм изперкала този ден. Дойде до колата, подпря се на тавана и се наведе. Погледна ме право в очите и каза, че е съгласен, ако ей тъй спонтанно хапнем по една салата набързо. Аха да го сиктирдосам, отзад писнаха клаксони, зеленото светнало. Пичът седи сериозен, само очите му усмихнати. Много ясно видях врата му - силен, мускулест. Лъхна ме отдавна забравен аромат -  „ Салваторе Ферагамо”. „Ебаси, кой в България познава „Ферагамо”? Освен мен, само че аз от спомената първа година в Корея и то..., може и да стане дума по-нататък... „Сядайте, че отнесохме псувните.”
   Ако подозираш, че сме прекарали вълнуващ следобед, уточнявам – не списвам холивудски сценарий. Давам си сметка, че може да съм била кисела, но каквото - такова. Бяхме заедно четиридесет минути, най-много час. Раззвъняха се телефоните. Аз демонстративно приемам обажданията, той ги отклонява. Обади се Боса, да де - баща ми, трябваше да се върна в офиса. Разбра, подкани ме да тръгвам, а остана да плати. Вечерта помислих да се обадя, да се извиня и благодаря за почерпката - не давам непознати да ми плащат сметката. А бе, айде, той ме изюрка. Не ми се лиготи. Хубаво, ама следващите дни ми се мотае тази среща. Имам нетърпимост към притеснения от всякакъв род. Щом не се махат, тръгвам срещу тях. Тоест, погледнах ги в упор. Така, какво му е странното? Първото дето се натрапва: не само че е, ами и излъчва спокойствие. Ама не тъпанарски непукизъм, не демонстрация на самочувствие. Някаква естествена  непринуденост, твърде различна от стремежа да ме впечатлят или сервилното угодничене, което обикновено усещам в мъжко присъствие. Познато ли ти е чувството, че този насреща знае нещо съдбоносно важно. И няма нищо против великодушно да те светне. Само дето не е решил кога... Въпросът е, защо съм мнителна, че е не е лустро? О кей, ако си артист, ето ти сцена. Звъня и с най-делови тон обяснявам, че ми е дискомфортно да съм задължена, така че го каня на джем сешъна на Форчоне и Адеуале в Летния театър - нали ги знаеш виртуозните джазмени, гледала съм ги в Лондон. Ако, разбира се му е интересно, така или иначе имам билет повече... Засмя се в слушалката и преди да подпаля уточни, че Форчоне е сред любимите му китаристи и самият вече има билет... Представяш ли си?! И изпреварвайки реакцията ми, уточни, че с удоволствие приема поканата, а ще подари своя билет на някого. Може да не е напълно невъзможно, ама прекалено нагласено всичко! И без да съм съвсем сигурна, че ме пързаля, подразних се. На концерта бях покерфейс. Не исках да създавам впечатление, различно от това, което бях анонсирала. Откликна по същия начин. Разделихме се, след края и толкоз. Дотук добре, обаче след седмица нещо ми стана недовършено. Да, не би трябвало. Никой от двамата дори не намекна за флирт. Както казваше чичко Чандлър от тинейджърските ни години: „В този свят, в който всеки мисли за секс, все още могат да се намерят двама души, които да не намесят в разговора си леглото.” Да не кажа, че в този случай и разговор почти нямаше.  И все пак... защо човъркането се върна? Защо се сещах често за него? Дали не беше, защото и той го прави... Е, в този случай, приключих с инициативите.
   Десет дни бях служебно в Китай. Програмата гъста. Срещи, преговори, часова разлика. Една вечер се връщам скапана в хотела, гледам съобщение на имейла - кани ме на рождения си ден идната събота, в тесен кръг приятели, в пиано бар. Мерси за поканата, ще съм на осем хиляди километра по въздух от пианото. В неделя сутринта, докато чакам на летището в Шанхай, смятам грубо часовете и звъня. Целнала съм. Ръся там някакъв клиширан поздрав. „Благодаря - казва - за възможността да празнувам рождения си ден два пъти.”. В смисъл? „Е, трябва да  почерпя, като ми поднасяш подаръка, нали?” Прас червената слушалка.
   Две седмици тишина. Правим значителни реорганизации, доста е натоварено. Прибирам се поредната посреднощ, трябва да е била солидна глътката на гладно, че да го набера. Вече щях да затворя, когато вдигна. Даже не питах дали е удобно, какво като е един и половина. 
   - Разнасям от половин месец един плик в колата, да взема да ти го дам, че вече забравих повода.
   Засмя се и без пауза:
   -Утре в три следобед ще те взема от паркинга пред офиса ви. Освободи си два часа.
  Аз в тон:
   - Окей, ако не ме завърти шайбата.
   - Тогава до „ако”. Лека нощ!
   Така е като пиеш на гладно, стопля ти се стомахът.
   Сутринта се успах. Цял предиобед ми беше чоглаво. Три следобед - тоя да не ме води на куклен театър? В крайна сметка, винаги мога да ги съкратя двата часа, нали?
   Бяхме точни и двамата. Като излязох от сградата, на паркинга спря синята Импреза. Овори ми вратата отвътре. Седнах в рекаро седалката, подадох диска. Погледна го, после и мен - учудено.
   - Последният албум на Стенли Джордан! В „Амазон” беше изчерпан.
   - Е, на аерогарата в Шанхай имаха бройки.
   Теди, нали слушаш, замисли се нещо. Наред ли е всичко? Почти не близваш. Хайде, наздраве! Ако обичате, бихте ли ми напълнили чашата, благодаря!  Ще вдигна темпото, макар, че... хем говоря, хем слушам, по-друго изглеждат така някои неща... както и да е, нататък.
   Този следобед беше да кажем, забравено - различен. Заведе ме на една еко пътека преди Златни пясъци. Внимавах да уловя  дали се засегна, че съм облечена като за пазаруване в строителен хипермаркет - нарочно се бях пъхнала в дънки и мокасини, да неглижирам „второто му празнуване”. О кей, имам дупе да призная като загубя. Очевидно  беше подготвил  всичко  предварително, а аз неволно му съдействах. На беседка в гората отвори туристическа чанта и сервира...  нарязани френски сирена, морски дарове, светла и тъмна „Лефе”, бонбони „Леонидас”. Само се стегнах повече - това меню сякаш аз го бях правила. Да не би Ели да порти? Съвпадения, съвпадения, ама... то тва да не е анимационен филм. Ако знаех какво ме чака. Че бях напушена, бях. Личи ми, щото не го крия. Не се впрегна, беше ми дразнещо - непринуден, дозирано - забавен. Много полирано - гладък тоя, бе! Познавам се, скоро щеше да ми втръсне. Обаче, мамка  му, знаеш ли, ококори ме. Допихме бирите, докато проведа един разговор, който както се сещаш въобще не беше спешен, прибра чантата в колата и каза:   
   - Нека ти покажа една от моите страсти.
   Кривнахме от маркираната пътека и на двайсетина метра по-навътре опряхме в стръмна канара, идеална - и по всичко личи използвана - за трениране на скално катерене. Е, не! Не може да бъде! Знаеш от училище, че съм спортна натура, наследила съм го от баща ми. Нищо че не съм се занимавала активно, поне докато в Корея не попаднах в компанията на катерачи. Открих свят, за който не подозирах и хлътнах в него така, както и в... Тази година с тях, ...с него, така повдигна критериите ми, че беляза връзките ми напред с мазохистичната горчилка на сравнението. Отне ми години да го преодолея. Впрегнах воля да не го покажа - не на него - на себе си. Подаде ми якето, метна се, на един дъх изкатери два-три метра, оттласна се и скочи. После ме видя, някак разбра... и предложи да се връщаме. По пътя почти не говорихме. Бях отнесена. Остави ме пред офиса, благодари за подаръка и бързо потегли.
   Вечерта се стегнах и се замислих. Напълно безалкохолно. Интересът започна да преминава в притеснение с индикации за задълбочаване на тревогата... Е, май все пак ще трябва да обясня, не бях предвидила, но както виждаш, всичко се случва в момента...
   Първите месеци в университета бяха сън. Друг континент, друго светоусещане, друга реалност. ...Беше асистент по информационни технологии. Ирландец, на тридесет. Аз - на деветнадесет. Всичко стана толкова бързо, необяснимо и разтърсващо, колкото и приключи. Нямаше драми, знаех от самото начало, че след края на годината се връща на Острова, знаех и че не иска да се обвързва, както и аз. Винаги съм разчитала на ума си. Този беше единственият случай, в който го загубих. Заклех се, че няма да си го причиня отново. Както казах, оставих го в някакъв предишен живот. Щом се върнах в България, постъпих във фирмата. През тези десет години се вклиних в работата с настървение, дето му викат амбиция. Знаех, че съм добра. Вече го знаят баща ми, съдружниците, партньорите. Минавам за „желязна лейди”. Според мен основното ми оръжие е рентгеновата способност да виждам под повърхността. Реализирахме ключови сделки, направихме стратегически ходове, минахме на друга ниво. Достатъчно съм сензитивна да долавям симптомите... и по отношение на мен самата. От известно време нещо става.  Не ме впечатляват глупости от рода на: „възрастта напредва”, „имам нужда от промяна”. Верно, намалява броят на нещата, които са ми вкусни, за сметка на тези, дето са ми досадни, но животът ми е интензивен във всяко отношение - наистина във всяко, наистина интензивен. Живот - мечта. И изведнъж един самопоканен ми образува сеизмични вибрации в пластове, затрупани от векове. Нито съм цинична, нито безчувствена. Но не съм и вятърничава патка. Отдавна не вярвам в приказки. Не може от безброй възможни комбинации да се пръкне тази, дето до детайли пасва на всичките ми копнежи, съзнателни и не толкова. Разбираш ли, докато пътувахме за „Златните”, чукнах по дисплея на аудиосистемата – от шест диска в чейнджъра, пет бяха на любимите ми групи, а аз не слушам..., айде стига, бе! Това е толкова нереално, че крещи за опасност. Просто не става така! Тогава? Защо не го отсвирих при първите индикации. Ами че досега, ако не броим една покана - имейл покана - само аз го търся... Дали не е такъв сценарият? Направи ли ти впечатление, даже не съм го описала физически. Като се замисля - дотогава не бях и обърнала прецизно внимание - не е много типично, а? С изключение на нещата, които фиксирах още когато се облегна на тавана на колата -  хармоничният  мускулест врат (какво има под него, можех да гадая) и усмихнатите очи с извити мигли, като на момиче. Не е кой знае колко, нали? Възприемах го цялостно - каквото и да спомена: изразените скули, късата прошарена коса или... – все ще е просто извадено от контекста... Ето как ми показа повече.
   Във въпросната вечер така и не стигнах до конкретно решение. Мотаех се между „осанна” и „разпни го”. На финала, колкото да не призная, че не знам какво да правя, реших да го пусна на системата ни за сигурност за проучване. Ей, не се шашкай, спокойно, това е рутинна процедура, която впрочем така и не задействах.
   На другия ден по обед, на дисплея на телефона светна името му - я, не може да бъде! Водех продължителен конферентен разговор с управителите на обектите, не вдигнах. В пет звънна отново. Попита как съм.  
   - Защо?
    Очаквал аз да му кажа. „Що не хвана бика за рогата?”:     
   - Имам няколко въпроса.
   - И аз.
   - Само, че днес ми бучи главата.
   - Именно - по един коктейл край морето и се прибираме, ще те взема в шест, ако е удобно.
   Беше запазил маса в онова заведение, след третата  буна - с палмите на пясъка. Чак като потънах в канапето, почувствах колко съм стегната. Поръчах водка, той малка бира. Попита дали ми се говори. В момента не ми се и мислеше. Майната им на всички. Малко тишина. Помълчахме, усетих че олеквам. Не беше от алкохола. Сепнах се - не му е времето, взех се в ръце. Дадох му думата.
   - Какво се случи вчера?
   - В какъв смисъл?
   - Пряк.
   -Дълго за обяснение. Това ли ти е въпросът?
   За пръв път очите му бяха сериозни.
  - Част от въпроса, който няма смисъл да задавам, ако не смяташ да отговаряш.
   -Както искаш. За да е феърплей и аз няма да питам, очевидно не е тази вечерта на отговорите.
   Засмяхме се, ...мамка му, как мразя да се разколебавам... Станахме. Отде да знам, че отговорите тепърва предстоят.... и то такива, които на свой ред произвеждат въпроси...
   На спортните уреди на плажа пред заведението, младежи демонстрираха умения. Имаха и публика, от другия пол. Изглеждаха подготвени. Улови погледа ми.
   - Искаш ли да се протегнем?
    Хвана се на свободната висилка и както беше със сакото направи коремно възлизане. Тогава ме ръчна подличкото хрумване да го накисна. „Господа - подкокоросах нацепените спортисти - чичкото твърди, че ще ви скъса на коремни. Сдухал се е, съгласна съм. Тези петдесет евро са за победителя, ако ги иска.” Едното момче мушна банкнотата в джоба на мадамата. Метна се и се завъртя като центрофуга. Преброихме колективно деветнайсет коремни! Това ще са ми най-кефско похарчените пари. Като ми подаваше сакото, каза достатъчно ясно да го чуят останалите:
  -  В едни други времена за подстрекателство са набивали на кол.
   - Сега и времената, и коловете са по-меки.
   Момиченцата се разкискаха.
   - Кой знае?
   Кой ли? Като спря за секунда отгоре след първото коремно и фланелката, защипана от лоста очерта релефа на тялото... - аз знаех. Изпълнението беше различно. Набираше се и се превърташе спокойно и чисто. С равномерно темпо направи шестнайсет. След седемнайстото увисна миг повече, после дръпна мощно и премина над бруста без да го опре. Чух зад гърба си „Оооо!” А той се пусна. Осемнайсет! Приближи младежа, удариха длани. Бързо се обърна, не видя как го гледа пиклата. Аз видях...
   Ядосах се, щото ме насраха, а пък... дълбоко вътре газирани балончета гъделичкаха стомаха.
   - Дължиш ми извинение - издухах като седнахме в колата.   
   - Знам.
   Преди пътят да скочи стръмно към „Почивка”, отби.
   - Да повървим малко, че...  утре ще имам мускулна треска - не изчака да се обадя, излезе и ми отвори вратата.
   Алеята, макар и добре осветена, беше нетипично пуста.
   - От какво е предизвикано?
   - Кое?

   - Отношението ти. Подозрителността, недоверието, агресивността.
   -  Не знам за какво говориш...  Ако просто съм такава?
   - Не си.
   Ма как обичам анализатори - сърцеведи...
   Аудито се сурна от баира с висока скорост, на няколко метра спря рязко, гумите заораха в пясъка. Предните врати се отвориха едновременно. Бяла космата топка изхвърча и тупна на асфалта.
   - Мамка ти кучешка, щи скъсам главата! Оповръща ми тапицерията, мастията гадна! Казах й на тъпата ми жена да не я навира в колата - дебелак се изтътрузи от дясната страна.
   Ритникът му прати болонката почти в краката ми. От шофьорското място щръкна здрав катил с бръсната глава и пакет мокри кърпички. Мъничето скимтеше и треперше на кравайче. Изродът се засили отново. Рязко ми падна пердето, достатъчно бях набрала. Май изкрещях, засилих се срещу него. Чавдар ме изпревари, застана пред мен, стисна ми лактите. Зад гърба му оня изгрухтя:  „ Разкарай я, да не размазвам две кучки.” Обърна ме и ме поведе - колата беше на трийсетина метра. Освободих се от ръцете му. В джоба ми беше дистанционното за охраната. Плащахме сериозни пари на най-добрата частна фирма в страната. Първо бият, после питат. Времето за реакция в града беше до три минути. Баща ми ги тестваше поне веднъж в месеца. Знам, че имаха стоянка горе на мола. Не съм истеричка, винаги запазвам хладнокръвие, просто бях бясна на свинята отзад... и на пъзльото до мен.
   Досети се, потупа ръката ми в джоба. Очите му пак се усмихваха. Отвори вратата, настани ме. В този момент, кучето изквича. Всичко ми се обърна. „Сега се връщам” - едва чух, преди да затвори. Повече нямах време да мисля. Вървеше към тях нехайно, здравенякът го забеляза, пристъпи напред. Последните няколко метра се затича. Оня чакаше нагло ухилен. Миг преди да го достигне, скочи с уклон вдясно и като прелиташе отстрани, лявата му ръка с отворена длан удари - не видях ясно - някъде под гърдите. Приземи се на около метър зад него и се завъртя. Досущ като по филмите, когато на някой му отсекат кратуната - този, както беше леко приведен, така си остана, само коленете му се подкосиха и се свлече отвесно като талпа. Преди главата му да издрънчи на земята, Чавдар го задържа, омекоти удара. Изправи се рязко, дебелият зяпаше препариран, една глава над него. Каза му нещо, дръпна от пръстите му каишката на болончето, взе я в ръце и тръгна. Оня така си остана оцъклен. Пусна я на задната седалка. Преди да запали колата, стисна леко китката ми:
   - Добре ли си?
  Същата ръка, която нанесе удара - беше абсолютно спокойна. Попита къде да ме откара. У дома. Колата да си стои пред офиса... За пръв път ме докосна... Не слязох веднага. Много първи неща тази вечер.
   - Ще се качиш ли?
   - Не ми отговори на въпроса.
   - Какво ще правиш кучето?
   - Не знам, ще попитам персонала, попитай и ти твоите.
   - Разбира се.
   Замаяна бях. Не ми се ставаше.
   - Ще се качиш ли?
   Освободи предпазния колан, дланта му парна бузата ми като ме извърна към себе си, повтори твърдо:
   - Кажи ми!
    Сякаш електричество ме тресна - мен, дето не можеш да ме разклатиш лесно. Изпуснах юздите. Думите рукнаха. Говорех на него, на себе си, не знам на кого говорех.  ...Кой си ти... кой ти е казал, че си добре дошъл да нахлуваш в живота ми... какво очакваш... знаеш ли какво съм аз... Не вярвам, разбираш ли, не в я р в а м! Такива неща не съществуват. Не ми създавай терзания, изчерпала съм си лимита. На всеки, който ми пипне сърцето с мръсните си ръчища, му ги завирам... Не искам нищо от никого. Не вярваааам!...
   Мамка му, не било кофти понякога да изперкаш, стига да има на кого да го натресеш. Даже не знаех, че съм попила какво каза, докато демонстративно триех номера му от телефона. Помня само, че не затворих вратата. Голям прас, като е мелодраматично. И железните лейди пикаят клекнали...
   Сори, Теди! Приключвам. Взех душ, не ми се спеше. Сложих бутилка, чаша. След час видях, че не съм ги докоснала.
  ... Каза:
  „Как само  размятаме клишета наплескани с убеждения, като ветрило, с което си гоним мухите. Само дето, колкото повече махаме, толкова повече налитат и хапят.”
   И още: „ Сами си измисляме граници, после пак сами си ги контрабандираме. Даже исконният ни копнеж за щастие и той е хилав и лимитиран.”
   И още  „Не вярваш... Какво значи вяра? Да твърдиш, че нещо е такова, без самият да си го преживял и изпитал? Ела ми на гости, да видиш как посрещат съседите.”
   И още: „Да вярвам в нещо, за мен е спонтанно, естествено и осъзнато да смятам, че го заслужавам! Само толкова.”
   Толкова...
   Разкарах го от пътя си. Какво като ми е... Сигурна съм, че е въпрос на време да се усетя леко и свободно. Нали съм в реалната действителност, каквато и да е тя. Не в неговата, невъзможната. Теди, така е, нали? Защо мълчиш, опитваше да кажеш нещо от самото начало? ...Как така?... Какво значи?... Настоявам... моля да обясниш...! Най-малко от теб очаквам клишета от типа „в някои случаи невъзможното е възможно”! Слушам те. Е?