- За да умреш като благородник, трябва да си живял, като благородник - каза дядото и се покашля. Беше дребно старче с каскет. Седеше на пейката пред къщата и пасеше две кози.

В селото нямаше хора. Нямаше магазин, нямаше нищо. Ние имахме семейна къща там и ходех да я наглеждам понякога. Спирах колата пред портата. Вадех хладилната чанта, отключвах портичката, пусках тока, водата и премитах двора от нападалите листа. После сядах пред портата за половин час, колкото за една бира и просто си седях. Беше страшна тишина. Ако не бяха звънчета на тия две кози, щеше да е пълно мъртвило. Къщите стояха, оградите стояха, дворовете си бяха там, вярно всичко потънало в бурени, но там. Нямаше ги хората. Нощем, когато луната изгрееше, когато звездите обсипеха небето, ти се струваше, ако си отпред на пейката, че си част от целия космос, а не си на земята. Горе светеше, а долу бе тъмно. Когато идвах, дядото бързаше да излезе и да стои близо до мен. Сякаш за него това беше смисълът в момента на целият живот. Да седне до друг човек и дори да мълчим, да седи там, до друго човешко същество.

- А как умират благородниците, дядо - попитах аз?

- Е как? С достойнство - отговори той

- Демек достойно ли?

- Достойно!

-А ти, дядо, на коя смърт викаш достойна? На мен смъртта ми се струва недостойна винаги.

-Не е така. Аз съм видял много смърти. Цяло село съм видял как умира, бавно и постепенно всички умряха. Малцина, обаче умряха достойно. Достойното умиране е умиране при което умиращият умира в мир. Независимо как, но умира в душевен мир.

- А има ли благородници които не умират в мир- попитах

- А, че как да няма? Има, разбира се. Това, че някой се зове благородник, не значи, че е такъв. Кажи речи 90 процента не са такива. А има и благородници, които не знаят що е това благородник. От тях, мойто момче, се пръкват и най големите благородници. Тука имаше един такъв благородник - Савата. Не го наричам дядо, щото умря на 25. Набор ми беше. Това стана преди повече от 60 години. Той беше истински благородник. Умря от рана. Един бик го намушка. На съседката Пенка, ей там, по-долу бабичката, помниш ли я?

- Помня я. Онази сгърбената баба, нали?

- Да, тя. Та нейната дъщеря, сега живее на другия край на света в Канада. И тя беше някога мъничка. С една рокличка на ситни цветчета, тичаше хе там покрай онази вада- дядото посочи с пръст едно обрасло с храсти място- ей там тичаше, и изведнъж влезе в двора на Гришата през дупка в плета. А Гришата имаше един лошав бик. Много лош и бодлив. Тя влязла и право при него. Бикът я зяпа и не знае какво е това малко нещо и не предприема нищо. Само гледа. Но изведнъж почва да рие с крак, което значи- лошо! Ще напада!  Пък Савата, тъкмо вървял по улицата. Отивал при свойта Гинка, дето после стана кметица дълги години. Още не бяха женени с нея, само сгодени.

- Помня я баба Гина - казах

- Да, ти не си малък, помниш, та върви Савата и вижда малката в двора при бика. И веднага, без да мисли и да се страхува, прескача оградата, хваща я и се обръща гърбом, като бавно тръгва да се измъква назад. Бикът го намушква в гръб. Единият рог бе изскочил направо отпред, ей тука - дядото посочи гърдите си - имаше ей такваз дупка.  Той падна и не мърда, а детето под него. Бикът му стъпка и краката и го остави. После го измъкнахме. Беше жив и все питаше малката как е... Като разбра, че е добре, поиска тя да му налеела вода в чаша. После пи и аз бях там и го гледах, пи водата, гледа и лицето малко и се усмихна. Така умря, усмихнат. Сетне никога не съм виждал умрял усмихнат човек. Този беше истински благородник. Савата! А Гришата и той умря, години по късно. Стъпка го същият този бик. Но Гришата не бе млад. Като си стар се умира по мъчно. По си вкопчен в живота. Озлобен си някак и настървен. Искаш да вземаш още и още от него, понеже усещаш как се изплъзва. Младият човек не гони живота, а го живее, старият го гони. Сякаш животът се е качил в някакъв вагон и заминава нанякъде, а той търчи по перона, осъзнал, че изтърва влака.

- Интересно - казах - а как умря Гришата?

- А, да, Гришата - рече дядото, сякаш не искаше да говори за това - Гришата умря в мрак. Псуващ, всичко и всеки. В мрак! За него нямаше звезда на небето. Но Савата, той имаше...

Дядото гледаше през мен, някак си зад мен и се усмихваше. Явно образите бяха пред самото му лице, миналото оживяваше в старческата му глава и той му се радваше. Почерпих го бира. Изпи я до половината. Набра ми зелен лук от градината и ми подари три буркана с мед.Помоли ме, да си мисля понякога за него. Ей така, просто да се сещам, в мислите си, особено като посядам на тази пейка. На другият ден, пак късно вечерта, пак седяхме двамата на пейката. За последно. Небето беше осеяно със звезди.

- Скоро, като дойдеш няма да съм тука, мойто момче. Ще съм там горе и посочи звездите. Не знам на коя точно звезда, те са милиарди, но не са случайно там. Всяка звезда е къща, дом и на всяка има табелка - Звездата на Гинка, звездата на Стоян, звездата на Сава! Там ще си ходим на гости. Там няма да ме болят колената и да се задъхвам като ходя. Какво ще кажеш, бива нали?.

- Звучи съвсем реално, така както го разправяш. Дано е така.

- Е то е така- рече той - понякога сънувам моята къща там и тя е пълна с народ. Гости. А аз имам сто стаи за гости. И сто изби и сто зимника и всичко пращи от храна и тези гости не си отиват сто дена. А сетне след сто дни отиват по техните къщи те да посрещат гости, а аз отивам заедно с тях.

- Това е като един безкраен сбор - усмихнах се аз!

- Точно така! Безкраен сбор.

Докъде ги докараха бедните ни старци в тази държава - си мислех - до безкрайна самотия! Някаква буца ми заседна на гърлото и гледах този  малък старец с голямо сърце копнеещо за гости. За хора с които да общува и на които да дава каквото има. И разбрах, че пред мен стои истински благородник. С окривени от артрит пръсти и колене, но незнайно защо с грееща усмивка на лицето. Така го запомних. Усмихнатият дядо. Пейката от години е празна и него отдавна го няма. Но когато седна там и погледна нагоре, сякаш виждам и чувам глъчка от смях, тракане на чинии и звън на чаши идеща от една точно определена звездичка малко вляво от голямата мечка. Знам, че дядото си е вкъщи, отворил е широко вратите и посреща гости. Много гости. Някой ден,и аз ще го навестя. Дано де. Понякога страшно ми липсва  голямата му усмивка и онези светещи очи, в които сякаш имаше хиляди звезди. Но как  се ставаше благородник, той така и не можа да ми каже, или не искаше, а може би просто бе невъзможно за обяснение.