Цветомир Цанев

Водачът

„Здесь вам не равнина,

здесь климат иной...”

Владимир Висоцки „Верешина”

I.

Изглежда звънът на телефона е танцувал из главата ми, доста преди съзнанието да се разбуди, до степен да разбере източника на дразнение и да издаде съответните двигателни команди. Естествено всичко пада на пода, докато слепешката се опитвам да заглуша копеленцето, естествено не успявам да го сторя навреме и налудничавата мелодия продължи да стърже, а е 5:30 сутринта. Събота, направо не е истина!

Брат ми в просъница изговаря нещо докато се опитвам да вкарам всичките си крака в един крачол. Явно и той го е удрял на живот, защото бързо заспива със здравия сън на децата и късните гуляйджии. В кухнята компания ми правят само ТВ телешоп и малките черни неизтребими приятелчета, хлебарчиците мили. Добре поне, че багажът ми е готов от предишната вечер. Докато предъвквам блудкавата каша (не ме питайте защо толкова често набивам овесена каша, нямам смислен отговор), поглеждам към часовника, сещам се, че подготовката на храната съм оставил за днес, седя в ступор минута две, после взимам смело, но твърде глупаво решение. Най-после преглъщам последните хапки, осъдени да се превърнат в енергия за мен и с необмислено дръзко движение мушвам половин хляб и едно по-едро парче филе в найлоново пликче. Тръгвам на поход със сляпата вяра, че тази храна е достатъчна за два тежки дена и че укрепналия от лишенията организъм ще се кали да презира кулинарните изкушение в бъдеще. Въобще пълни глупости, но липсата на достатъчно сън и бирите в късна доба не са направили умът ми остър като бръснач. Ако искате да спестите от храна, накарайте някой среднощен каубой, натъпкан с безвкусна каша в 6 сутринта да направи приготовленията. Аскетизмът ви е осигурен гарантирано.

По улиците няма и кучета. Това ме изненадва. Спомням си, че едно време, когато ходех рано на училище враните и кучетата ми бяха честа компания в жълтата светлина на уличните лампи. Сега ходя с раница на рамената към спирката, а кучетата спят някъде на топло и сънуват кучешки сънища.

Трамвая идва сравнително бързо. Когато виждам прогнозата за 40 минути чакане за друг номер от градските возила, разбирам, че съм бил на крачка от стабилното закъснение. Почти непростимо защото можеше да изпуснем единствения дилижанс. Водачът щеше здраво да се изнерви. Е, както се казва щастието обича смелите. В тази алтернативна вселена трамвая си идва навреме и малко по-късно аз примерно дупча билет и с любопитство оглеждам хората, които споделят ранното ми съботно приключение.

Има малко пътници, а повечето не ми изглеждат доброволци подобно на мен. Очите, стойките, разговорите и дори мълчанието им ги определят като друга порода хора. Това е техния свят, тяхното ежедневие. Студени полупразни превозни средства, зачервени очи и бягаща тъмнина зад издрасканите стъкла. Те воюват сутрин. Не знам кога си лягат, но призори, когато дългът им го изисква са на линия. Аз ставам през седмицата в осем и след един час мотане из къщи и подготовка, редовно закъснявам с 15-20 минути за работата ми, която е на десет минути от домът ми. Сигурен съм, че тези мъже и жени пристигат винаги навреме, въпреки кафетата, недоспиването и умората. Всяка сутрин печелят малките си лични двубои с удобството и участват в пускането на машината, която подготвя деня. Нашият ден и нашата нощ, тяхно е само утрото.

От спирката на трамвая до автогарата има още малко вървене пеша и както си крача, до мен спира кола. През прозореца се подава усмихнато лице на момиче и ме пита за пътя до същата автогара, към която съм тръгнал. Аз, с вид на стар пътешественик и съответната интонация набързо ги упътвам. Разбира се, съсредоточен върху визията си на скромен но опитен авантюрист ги упътвам грешно и ме хваща яд на суетата и глупостта ми. Пред мен има светофар, а тяхната кола е единствената чакаща. Забързвам крачка и стигам навреме. Чукам по стъклото и обяснявам на веселата двойка откъде е по-прекия път. Предлагат ми да ме хвърлят до там. Благодаря им и отвръщам, че вече почти сме стигнали. После те завиват а аз ускорявам крачка за да стигна по-бързо. Няма спасение от суетата и това си е самата истина.

Отдалеч го виждам. Водачът стои до маршрутката. Спокоен, стабилен, подготвен за всичко. Багажът му вече е натоварен, снегоходките са налице, също прибрани в багажника, жълтото му яке се вее на вятъра а от ръката му стърчат билетите. Стисваме си ръцете и той изпитателно оглежда щеките, които нося. Неговите са вече прибрани в багажника. Няма никакъв сняг за ски, а аз мъкна щеки. Бляскави и дълги колкото трябва, чудесни щеки с кожени каишки. Водачът ги одобрява. Взел съм ги по негово настояване. Аз самият съм малко скептичен относно нуждата от подобни приспособления при туристически преход, но предпочитам да не споря, още повече, че съвсем не се чувствам подготвен теоретично за подобен дебат. Моите лични щеки са без перца на върховете, здраво очукани и изкривени заради стилът ми на каране на ски, докато баща ми е по-спокоен при зимните спортове. Използва едни щеки вече сигурно четвърт век и те са в чудесно състояние. Сутринта дисциплинирано взех тази семейна реликва от мазето и сега съм съоръжен с тях.

II.

Разменяме няколко думи в студа и след малко запаления двигател на маршрутката ни подканя да се качваме. Места има предостатъчно, явно само най-сериозните и най-несериозните се ползват от тази ранна услуга. Скоро се стоплям и дори правя опит да се настаня достатъчно удобно, че да подремна преди изпитанието. Това, разбира се, не ми се отдава. Явно създателите на този автомобил са имали предвид съвсем конкретна целева група, когато са го проектирали – хобити. Предната седалка притиска колената ми, а моята стига до височината на средата на гърба. Правя отчаян опит да заспя с разкрачени крака, наведен напред и подпрян на ръката си – нещо в стил  известната статуя на Мислителят. Тогава започва първата серия дупки и това комбинирано с усилващата се болка в ставите ме принуждава да се откажа от опита. Ще се спи по- натам.

Докато се опитвам да се наместя подритвам нещо под седалките – ски. Момче и момиче отпред, виждам само гърбовете им. Не знаех че някъде може да се кара, радвам се на ентусиазма им. Наистина по върховете има сняг, но мислих, че е достатъчен само за лавини. Може би са от този тип – камикадзета. Бегачи по острието. Егоистично се надявам, че няма да е достатъчно добро за каране. Направо не ми се мисли как ще се изнервя ако се окаже перфектния сняг и минем през перфектните места за спускане. На ръба бях да помъкна и аз ските, но все пак здравия разум и предупрежденията за лавини ме отказаха. Другата причина е, че тръгвах на адския поход и трябва жив или мъртъв да стигна до края, а със ските на рамо щеше да е по-скоро второто. И все пак ми се иска да ги бях взел. Невероятно е да падаш със ските в девствен сняг, да летиш. Само още две неща са равни по сила на изживяване и истинност за мен – да яздиш вълна със сърф и да достигнеш до върха по време на секс. Тогава времето спира, светът се върти около теб а ти затворен в личната си сфера на изострени до крайност усещания чуваш единствено туптенето на огромното сърце на света. Поне при мен е така. Отстрани сигурно малко наркоманско звучи и отнесено, но има ли значение ми кажи, когато ти яздиш бурята.

Силно се люшвам настрани и се отръсквам от унеса. Шофьора кара като маниак по тесния път и отчаяно се опитва да излезе най-отпред на колоната от нервни състезатели. Маршрутката се тресе по дупките, малко занася на заскрежените завои, двигателят хрипти злобно, а от лъскавото радио се носи някакъв хаос. Гледам го – човек на възраст, не старец, но не и младеж. По таблото висят разни обичайни аксесоари и шарени лепенки, липсва само къдравия ритъм на чалгата и небрежното отношение към разписанието. Характерни черти на всеки междуградски шофьор. Вместо това вой на измъчен двигател, накъсан хаос и, мога да си представя, побелели кокалчета на ръцете здраво стиснали волана.

Остават още три автомобила пред нас, темпото на странната музика се забързва. Лицето на водача е съсредоточено в пътя пред него и само от време на време хвърля бързи преценяващи погледи в огледалото за обратно виждане. Той в пълна готовност. Излизаме на кратък участък без завой. Газ до дупка и тромавото иначе микробусче се стрелва напред. Два автомобила, един. Спирачки и политнали напред глави, после рязък завой обратно в дясното платно. Разминаваме се с гневен звук на клаксон, който остава някъде назад. Завоите следват един след друг и скоро излизаме на права. Виждам как гърбът на шофьора се стяга. Все едно хищна котка се готви за скок. Дебне първата възможност плячката й да се отпусне за да се изстреля, дух и материя слети в едно. Последният завой ни изхвърля с едно блеснало слънце в очите. моторът изревава и автомобилът се стрелва покрай първия в редицата. Охлюв някакъв, влачи се а денят вече е започнал.

Бесният ритъм постепенно заглъхва. Остава като фон, но вече не е водещ. Гърбът на шофьора се отпуска. Разговори няма, хората са твърде зашеметени. Аз съм удивен. Чудя се какво го кара да прави това. очевидно не му е за пръв път и очевидно бързото придвижване от точка А до точка Б не му е основната цел. Шофьорите работят на време. По-бързо или по-бавно за него няма значение стига да си спазва поне приблизително графика. Ако кара достатъчно бързо и ако трафикът го позволява, ще направи още една обиколка. Вижда ми се безсмислено, твърде голям риск за твърде малко награда – пред теб да няма никой. Обръщам се към Водача и го питам: тоя толкова ли иска да умре. Водачът ми отговаря кратко: не, иска да живее. Гледа през прозореца, а на устните му има отнесена усмивка или поне спомен от нея. Аз нищо не разбирам.

Облягам се назад и сякаш усещам адреналина как се оттича от мен. Слънцето боядисва в огнено и червено затворените ми клепачи. Някога покрай пътя имаше тополи и когато минавахме оттук непрекъснато се редуваха ивици светлина и тъмнина. Сега дърветата са изсечени и слънцето спокойно свети над пътя.

Погледът ми обхожда таблото на автомобила и тогава я виждам. Малка снимка, почти избеляла. Навеждам се напред за да видя детайлите. Хили се някакъв тип в спортен костюм до изпънатата си състезателна Лада. Държи купа. Става ми ясно. Водачът е знаел дори без да погледне натам. Усетил е духът на човека зад кормилото. Почувствал е с тялото си колата и заедно с нея се е напрягал по време на задминаванията. Животът е краткия миг когато си жив – след вчера и преди утре. Животът за този човек е в мигът когато печели, когато застава начело и пред него е само пътя и слънцето. Иначе си е нормален, незабележим и сив, малко добър и средно лош, човек като всички. Докато не застане на вълната и не я яхне. Мазната яка, главоболието от вчера, болките в коляното и празния портфейл са жертви на миналото, забравени и пренебрегнати. Спортния дух, яростта от състезанието и триумфът на победата за него си струват. Той не мисли за другите, които вози, като за пътници. От една страна ни смята за бреме което само забавя машината натоварвайки я. Онези отзад, досадниците които оправдават курсовете му са неизбежното зло, но също така те са и неговата публика. Подсъзнателно се опитва да ги направи съпричастни към своя свят. Ами ако това е неговият дар за хората – малка частица от това единствено нещо, което той смята за истинско. Дори музиката не е за него. Той има достатъчно музика в главата си. Един велик по своему артист изнася представление и това е необходимия фон. Поздравления маестро. Мислено благодаря на Водача, че ми е помогнал да видя.

III.

Когато пристигаме в градчето под планината слънцето се скрило зад облаци и по паважа има замръзнали локви. След топлия микробус ми се струва адски студено и зиморничаво обличам отново всички дрехи. Все още ми е студено и тъпча от крак на крак за да се стопля. Водачът явно няма такива проблеми. Облечен е, но якето му е разгърдено отпред и той спокойно чака до купчината с багажа ни, докато аз влизам в малкото кафене на автогарата.

Този човек излъчва увереност и спокойствие. Движенията и поведението ми са различни. Аз се смущавам, бързам, прекъсвам хората, въртя ръцете си и движа тялото си. Като тези риби, които ако спрат да се движат могат да умрат. Имам нужда от движение, дори без определена посока. Любимата ми детска приказка е от удегейският народ – предполагам, че из сибирските гори са живеели и може би още живеят. Там се разказва за двама братя ловци, които израснали заедно и баща им научил да бъдат мъже и ловци. Основната разлика между тях била, че докато единия гледал спокойно право пред себе си, очите на другия блуждаели наоколо и сърцето му трепвало при всеки шум. Удегейски ловци някъде назад през дебрите на времето и неизбродната тундра на севера. Виж, тогава трябва да е било наистина студено.

Идва редът ми и купувам от дребничкото момиче зад бара вода, четири шоколадени вафли и кафе. Обикновено не пия кафе, но този път миризмата на прясно смлените печени зърна ми се струва особено привлекателна и решавам, че кафето ще ми даде енергия и самочувствие за похода. Вафлите купувам в момент на слабост. По това време са минали вече два часа от закуската ми и организмът се опитва да се досети какво жизнено важно нещо е пропуснато в подготовката за изпитанието. Не съм гладен още истински, а по-скоро с онзи лек глад, дразнение на стомаха, който мъчи човек когато е на път. Едната вафла изяждам още пред кафенето, докато пия на големи глътки твърде сладката гореща течност. Горчи и ме сгрява.Остават ми три вафли, които напъхвам в горния джоб на раницата. Всяка е по <?xml:namespace prefix = st1 ns = "urn:schemas-microsoft-com:office:smarttags" />40 грама – тънки вафлени кори, залети с шоколад в лъскава опаковка. Водачът не купува нищо, взел е каквото трябва от по-рано.

Точно свършвам кафето (така и не се научих да пия кафе като нормалните хора, на две три големи глътки го привършвам) и трябва да се качваме в автобуса. Той ще ни закара в планината. Два пъти на ден отива до туристически комплекс високо горе и по пътя ще ни остави на един разклон, откъдето започва похода. Заради този рейс се наложи ранното тръгване, изпуснеш ли го, трябва да избираш друг маршрут.

Водачът ми обяснява накратко накъде отиваме и откъде ще минем. Има висока опасност от лавини и е вероятно да излезе буря. Ще минем през разклона за стара ловна хижа, поляна с името на поет, после покрай клисура и по планинския хребет по зимната маркировка, за да избегнем опасните склонове. Не съм бил по тези места, но ми звучат екзотично и привлекателно. Диви гори и планински зъбери. Гръбнакът на хилядолетен дракон. Искам да ги видя и покоря, но и скрито се тревожа. Хиля се и се старая да гледам дръзко и уверено, а стомахът ми се е свил от притеснение. Не ми харесват никак тъмните ниски облаци които поглъщат автобуса, когато навлиза в същинската планина. Страх ме е от смърт в планината. Страхът не е конкретен, но едно общо притеснение. Разбира се, като всеки човек не вярвам, че нещо може да се случи на мен, мисля си че съм достатъчно твърд, а и Водачът ще бъде там, но все пак притеснението е там, свито на отровна пружина в мен.

Не ме разбирайте погрешно, не съм седял в автобуса, напрегнато, с чело оросено от ситни капчици под. Просто се подготвях за всичко. Настройвах организма си на съвсем друг режим от този на който беше свикнал. Представях си как правя преглед на стара крепост, която дълги мирни години е стояла запусната като отбранително съоръжение. Ровът е обрасъл с треволяци и храсти, мостът е винаги спуснат, по стените се разхождат един-двама стражи и някои от зъберите са почнали да се рушат. Сега крепостта очаква нападение и защитниците се мобилизират. Ровът се пълни с вода, складовете с вода и храна, коват се мечове и кулите се стягат за бой. Знам че все още моята крепост е в достатъчно добро състояние, може би само на крачка от върховната си форма. Млад съм, силен и бърз. Въпреки че по цяла седмица седя зад бюрото тялото ми е гъвкаво и здраво. В началото на лятото участвах с брат ми в един абсурден маратон – 100 км. ходене и тичане и доказах на себе си, че мога всичко. Почти. Не се фукам а честно ви казвам нещата, както си бяха. Притеснен, но не истински уплашен, подготвен и също толкова нетърпелив, задава се истински приключение и бардовете ще го възпяват после по кръчмите. Същата предстартова треска съм изпитвал преди състезание. Обикновено ме свива стомаха и ми се иска да се изходя, но това никога не ме е разколебавало на старта.

Наоколо се появява сняг. Боровете и земята са покрити с тънка бяла покривка, по-скоро нашарена с черни дупки бяла дрипа. Колкото повече се изкачваме, толкова повече сняг има, а небето е все така сиво. От другата страна на пътеката в автобуса седи някакъв младеж -  растафариянец с оръфана раница и пикел до него. Споделя, че не е много наясно къде е тръгнал. Иска да се разхожда, да пообиколи около върха, може би и да се спусне към манастира от другата страна. Не познава планината и няма снегоходки, нито гети, само безполезния си пикел. Водачът клати неодобрително глава. Зимно време в планината е глупаво да ходиш сам, особено ако не си екипиран и не знаеш пътя. Сигурно горе, когато разпита за пътеките планинските спасители ще го посъветват да не си играе със сериозни неща.

 Когато шофьорът ни оставя на разклона и минаваме покрай другите пътници се чувствам като гладиатор. Hail Caesar! Moritori te salutant! Ей, ама наистина прекалявам с тези детински истории. Автобусът заминава нагоре по пътя, като кашля черен дим, а на завоя оставаме ние и купчината багаж. Започва се.

IV.

Не е толкова студено, колкото си мислех долу. Няма никакъв вятър и в гората е много тихо. Само от време на време се чуват птица в далечината, или с меко тупване пада облак сняг. Гората е жива и бавно се намества в зимното си легло. На тази надморска височина боровете са огромни – черни великани, които изглеждат древни като света. Въпреки това наоколо не е мрачно – пътеката върви по широка просека, а и самата гора е достатъчно рядка за да пропуска достатъчно светлина и създава усещане за обем и величие. Кара ме да се чувствам както в катедрала. Самите дървета оформят величествения храм в чест на природата, а ние сме само посетители, които смирено разглеждат отделни фрагменти без да могат да осъзнаят цялостната прелест и съвършенство на конструкцията. Това е извън нашия мащаб. Ограничен в тесните рамки на своите сетива, човек може да види пълната картина само с душата си, а за това е нужно дълго настройване и себеотдаване.

Екипировката е в отлично състояние. Гетите добре обхващат краката, циповете се затварят, каишките се затягат. Махам повечето дрехи защото само след няколко метра ще плувна в пот. Тялото ми бързо ще се загрее от ходенето и няма нужда после да спирам за да преобличам прогизналата фланелка. Няма забравени жизненоважни неща, взети са достатъчно резервни дрехи, имам вода, светлина ако замръкнем случайно, водонепромокаем кибрит, фолиево одеало, нож и въобще всичко необходимо, а и повече за двата дена в планината, които ми предстоят. Докато развивам втора вафла (още две ми остават) усещам леко съжаление, че не съм взел повече храна или поне още няколко вафли, но после подтискам пораженческото чувство. Трябва да се възпитава спартански дух, омръзнало ми е да съм зависим от удобствата и дребните угаждания. Като напук започва много да ми се яде нещо сладко и затова набързо хапвам вафлата без да мисля за пестене, все пак имам още две, а когато съм в града рядко ям повече от една на ден и дори понякога успявам да задоволя глада за сладко само с шоколадов бонбон.

Решаваме да не слагаме още снегоходките, защото пътеката пред нас е добре отъпкана, а и снега е малко, както казах едва покрива земята. Според Водача, нагоре снегът ще стане достатъчно дълбок, но в момента снегоходките са безсмислени и само ще ни бавят, затова ги връзваме отзад на раниците.

Ходенето е леко, щеките потракват и аз се чувствам в прекрасна форма. Времето също сякаш се оправя. Наистина след малко над нас блясва наситено синьото и чисто планинско небе и гората губи откъм тайнственост за да навакса откъм красота. Въздухът е толкова, как да кажа – бистър, че всеки детайл по дърветата, храстите и склоновете наоколо се откроява с яснота, която рядко може да се наблюдава в града. Имам чувството че в каменния град постоянно има лека мъгла, малко под границата на реалното възприятие, дори в ясните слънчеви дни. Единствено когато продължително време духа вятър или скоро след дъжд, отровната пелена се разкъсва и можеш да видиш предметите и хората в реалните им цветове. Тук всичко е кристално ясно и истинско.

Докато минавам покрай поредното дърво до пътеката си мисля доколко езиковите ми средства са бедни за да предам напълно описанието на този бор покрит със сняг в прекрасното слънчево утро. Набръчканата и напукана кора, искрящият чист сняг по зелените иглички, играта на слънчевата светлина между клоните. Не, направо е невъзможно. Усмихвам се от радост, че съм жив и съм тук за да го видя, опитвам да го запомня такъв, какъвто е, в този неповторим миг. Миризмата на бор, гора и влага също е съвършена в неподправената си естествена красота. Това е мирис на живот. Покрай пътеката минава поточе, осъдено да заспи с идването на Големия студ. Сега не е толкова студено и водата се стрелка между камъните, клокочи и бълбука с всички звуци на радостта. Една катерица чопли нещо под друго дърво. Рошава, дива и стресната гледа към нас, а после с няколко скока изчезва в короната на дървото. Недовършената шишарка остава в средата на кафяво-зеленото петно под бора. Докато преминавам със смях си мисля, как ли ще ме гледа и ругае катерицата, ако взема нейната шишарка и я загриза сам. Забравил съм за недоспиването и снощните гуляй. Ликувам.

Водачът крачи уверено и докато разговаряме или мълчим се чудя как ли той възприема природата наоколо. Дали нещата имат един абсолютен образ и красота, които ние възприемаме различно, или всеки от нас вижда отделна вселена и другите съществуват в нея само като образи. Твърде сложно ми става и не се задълбочавам в тези разсъждения. Може би някой път ще ги открия забравени в някое чекмедже в главата си, ще ги изтупам от праха и ще проверя дали стават за нещо. Сега се катеря в планината и повече усещам, отколкото мисля.  

След около два часа спираме да починем, да похапнем и да сложим снегоходките. Натам отъпканата пътека свършва. Никой не е минавал по този маршрут откак е паднал последния сняг. Аз вадя хляба и парчето филе, режа си една филия и къс месо за да имам сила. Преценявам количеството което остава и ми се струва, че точно ще стигне за да се върна в долината леко раздразнен от глад, но все още във фазата на приятното очакване на хранителното изобилие в магазините. На следващата почивка ще ударя предпоследната вафла, а натам ще видим. Водачът не яде. Той вади термос и ми предлага чаша топъл чай, след което и сам си сипва. Чаят е хубав, има лимон но няма захар, която би го направила твърде любвеобилен към вкусовите усещания. Този чай служби за утоляване на жаждата и загряване, не за удоволствие. В града изнежените дами пият чая със захар, тук условията са други.

Течността ми идва добре и се чувствам пълен със сили, ходенето до тук само ме е разгряло, а Водачът е съвсем друга категория. Гледам раницата му докато прибира термоса. Същият модел като моята е, но съм сигурен че вътре има много повече неща. Капацитетът на една раница е пряко свързан със способността на собственика й да си подрежда нещата вътре. Аз да си призная, съм доста немарлив в това отношение. Тъпча колкото мога, после вадя багаж, натиквам го по ъглите, пак вкарвам по-обемистите предмети и така докато всичко, което съм запланувал влезе, или максимална част от него. Всъщност и не планирам особено, но това е друга тема. За разлика от моя, багажът на Водача е подреден с оглед постигане на максимална компактност и ефективност. Дрехите са прилежно сгънати и прибрани в найлонови торбички, в случай на дъжд, храната е прибрана отделно. Не ми се вярва специално да се е старал да си подрежда така прегледно раницата. По скоро си представям, как с отмерени движения нарежда нещата, без дори да се замисля особено върху това, което прави, защото навикът и тази организираност са станали част от него.

Почиваме съвсем кратко, колкото да се подкрепя и да изпием чая. Започва сериозно катерене и докато свикна със снегоходките ми е малко странно. Противно на стереотипа не приличат особено на ракети за тенис. Имат овална форма, дават добра основа за стъпване в мек сняг, а отдолу и отпред са съоръжени със здрави стоманени шипове, които им помагат да изпълняват частично функцията на котки. Това е особено добре за мен, защото обувките ми са меки. Истинските зимни алпийски обувки са твърди за да могат да се забиват без да се огъват в по-стръмен склон. Така се намалява възможността за неприятни емоции свързани с падане, а и самото изкачване е доста по лесно. Меките обувки се огъват по склона или пързалят, ако стъпиш с цяло стъпало. Със снегоходките този проблем намира успешно решение, защото при всяка следваща стъпка, железните нокти отпред се забиват в снега или почвата и осигуряват стабилна основа за ходене. Снегът все още е достатъчно малко за да се ходи и без такива приспособления, но се оборудваме отсега за по-голяма стабилност и за свикване с непривичните снегоходки. С височината дълбочината на снега се увеличава почти видимо и скоро очаквам новите ми мечи лапи да се окажат изцяло необходими. Точно на това ми приличат – на големи сини мечи лапи, които оставят следи от ноктите си, докато ходят по снега.

Наклонът е доста стръмен, но скоро свикваме със снегоходките, а и щеките помагат значително. Движим се с добра скорост, а денят се очерта чудесен, с ярко синьото си небе и слънчеви лъчи. Топличко е и във врата ми попада буца сняг, изтръскана от невидим клон над мен. Все повече се радвам на късмета си да съм тук. Вървим и се стремим да излезем на върха и да тръгнем по хребета на планината. През дърветата блести слънцето и ми се струва, че съвсем скоро ще излезем над гората. Всъщност, изкачването е стабилно и когато най-после гората се заменя от ниски дръвчета и клекове, чувствам краката си доста натоварени. Снегът е станал дълбок до над коляното (ако нямаш снегоходки), а скритите под него клони и клекови стъбла правят ходенето уморително и досадно занимание. Трябва да внимаваш и когато се провираш под наведените и отрупани със сняг клони.

Слагам качулката и се движа като глиган през клековете. Този начин на ходене е изтощителен за енергийните ми запаси и не след дълго с облекчение пускам Водача напред. Дори и със снегоходки проправянето на пъртината не е лесна и приятна работа, а скритите под снега и над главите ни капани, правят задачата доста уморителна. Хубавото е, че минаваме най-стръмната част и сега се движим по полегат склон в лабиринта от клекове. Разговорите и шегите отстъпват място на пухтене и ругатни, предимно от моя страна. Огладнявам и вече за пети път питам Водача кога ще излезем над зоната на растителността и ще тръгнем по хребета. Той спокойно ми отговаря за пети път „след малко” и продължава напред. Когато огладнея се изнервям, когато огладнея много и се уморя ставам направо непоносим, дори за себе си. Спираме за малко и предпоследната ми вафла прави кратък, но блестящ дебют придружена от няколко бисквити, които Водачът ми предлага. Този път и той яде, но пестеливо. Малко ми е притеснително, че го подяждам, но лакомията и започналия да се пробужда древен инстинкт за оцеляване, бързо се оправят с немощната съпротива на съвестта ми.

Спрели сме на нещо като тераса откъдето се открива прекрасна гледка към планината над моя град и побелелите й склонове. Изглежда детски малка, въпреки че си е истинска планина и не отстъпва по красота на много други. Оттук прилича на дръвче бонзай – изящна в своята миниатюрност.

Продължаваме борбата с клековете и побеждаваме. Не след дълго те намаляват и една мощна скала рамкира края на растителния пояс. Заглеждам се с възхита и почитание в гледката която се открива пред мен. От лявата страна се открива планинска клисура, гъсто обрасла с дървета. Мрачни чукари и сняг завземат мястото на дърветата по стръмните склонове, след определена височина. Водачът ми казва, че по течението на реката, която минава по дъното на долината, но не се вижда, живеят мечки и други диви животни. Там няма пътеки и не минават хора. Кръщавам за себе си долината – Мечата клисура и си представям как някой път се катеря нагоре по течението и бивакувам по поляни недокоснати от човешки крак. Голямата скала до която сме спрели и гледаме е легнала на ръба на урвата. Идеално място за кацане на орли и планински гарвани. Ние сме минали от външната страна на казана образуван в планината и сме се изкачили на ръба и гледаме вътре.

От дясно започва платото. Гладко и чисто, покрито със сняг, то продължава сякаш безкрайно нагоре. Струва ми се, че досега сме стояли в полите на планината и едва напред и започва истинския склон. Тази нова планина е искрящо бяла и пустинна. Само упоритите стълбове на зимната маркировка се точат в далечината, изчезват временно зад някое възвишение и пак продължават неумолимо напред. Не искам да мисля колко път ни остава. Умората още не е сериозен фактор, но не съм и твърде свеж след тежкото изкачване. Успокоявам се с мисълта, че наклонът не е голям и ще вървим по равна повърхност, без огъващи се и спъващи клони под краката си. Нашата цел е някъде отвъд върха.

Слагам скиорска маска за да предпазя очите си от изгарящата белота на снега. Стягам каишките на снегоходките и тъй като нямам повод да се мотая повече, бавно тръгваме напред.

V.

Много скоро разбирам, че рано съм се успокоявал с привидната лекота на терена. Дълбочината на снега е проблем, защото дори със снегоходките се затъва до над глезена, а често и до коляното. Ако не ги бяхме взели нямаше как да продължим. За щастие сме екипирани, а и щеките действително се оказват много полезни при измъкването на краката крачка след крачка. Редуваме се кой да води. Не е никак лесно, когато си отпред и пробиваш пъртината, но пък в никакъв случай не искам да демонстрирам слабост пред Водача. Аз съм мъж и мога не по-малко от другите. Упорито стискам зъби и се кълна, че преди да спра ще видя Водача да пада на колене от умора. После забравям за това решение и започвам да мрънкам и дори да роптая, когато след изкачване на поредния връх виждам, че това е само междинна височина преди новия връх напред.

От запад идват черни облаци и носят мъгла със себе си. Времето за няколко часа става съвсем различно. Слънцето изчезва, а мъглата постепенно закрива всякакви по далечни гледки. Все още се вижда на 100-200 метра напред, но се е загубила цялата красота наоколо и гледката се свежда до следващите няколко стълба на бяло-сив фон. Излиза зъл студен вятър и когато се сещам да закопчея плътно якето, вече доста съм се вкочанил. После пък започвам да се потя, защото въпреки студа отвън, тялото произвежда топлина от усилията. Снегът хрупа и се цепи около снегоходката. Дори градски човек като мен знае, че това е сигурен индикатор за лавинна опасност и се радвам, че следваме зимния маршрут и то по платото. Лавините са до известна степен непредсказуеми, но в момента показателите са твърде категорични. Лошо сцепление на различни слоеве сняг, съчетано с рязка смяна на температурата. Грабвайте сърфовете защото петдесетгодишната вълна наближава. 

Постепенно ходенето става сериозно за мен. Няма вече мрънкане и оплакване, няма шегички и риторично задавани екзистенциални въпроси. Бърборенето и фалшивото мрънкане са за времето на лека умора и досада от пътя. Това са разглезени следи от детето в мен, които си отиват много бързо, когато трябва да се положат сериозни усилия. Сега съм съсредоточен в ходенето и няма какво да обсъждам. Ясно е, че има още много път, ясно е че умората расте и мъглата и студа също се засилват. В такива моменти дрънкането вместо да ободрява, започва да дразни и човек трябва да си дръпне юздите навреме и да се концентрира върху важните неща. Поставям единия крак пред другия и се движа напред като робот. Щеките ритмично се забиват в снега, снегоходките оставят изорана полоса зад мен и бавно но упорито се катеря напред и нагоре. „Първи, втори, всеки е герой…” в главата ми се въртят отново и отново откъс от песен на Висоцки. Влязъл съм в ритъм и мога да вървя вечно. Водачът е машина.

Пред мен от мъглата излизат черни силуети на скали. Стигнали сме върха, а вятърът изскача подивял от мъглата и се забива през дрехите. Сивата пелена ни е обхванала здраво и видимостта е паднала до двайсетина метра или с други думи до следващия стълб. Това още не ме притеснява достатъчно, не съм го осмислил. И двамата сме зверски гладни, а предполагам, че имаме нужда и от почивка, затова се присвиваме зад един по-голям камък. И дума не може да става да вадя хляб, нож и филе затова гълтам последната вафла и малко от бисквитите на Водача, заедно с последния чай. После правя сериозна грешка. Решавам да си сложа по дебели дрехи, после да сменя ръкавиците, после прибера нещо което е останало отвън и през цялото време ръцете ми са без ръкавици оголени на зверския вятър и студ. Резултатът е, че започват силно да ме болят а после стават безчувствени и пляскането и ударите не помагат. Трескаво се опитвам да си загрея пръстите. Виждал съм по телевизията замръзнали крайници и съм чел достатъчно от историите на Джек Лондон за Севера, за да изпадна почти в паника. Дори ми хрумва да си завра дланите в снега, за да се повиши кръвообращението. Спирам се навреме от безумната идея, махам безполезните ръкавици и си пъхам ръцете под якето и пуловера. Това оправя положението. След като пръстите ми са достатъчно загрети от горещото тяло, бързо ги вкарвам в ръкавиците и след малко раздвижване усещам как ги обхваща приятна топлина. Чувството ни за самосъхранение съветва да тръгваме незабавно, а аз се питам какво въобще правя точно сега, точно тук.

Водачът води, а аз го следвам.

Провираме се между черните зъбери на планината и тръгваме по хребета. От двете ни страни е бездна, но мъглата я скрива. Вятърът вие неистово и змията на страха се размърдва в мен. Питам се къде отивам и дали не съм се захванал с нещо непосилно за мен. Уморен съм, но все пак имам още сили, тялото ми е топло и сухо, имам резервни дрехи и храна в раницата, значи ще оцелея. Има да разказвам това приключение на приятелите докато пием бира, по време на редовните си петъчни срещи. Бойците Урук-хай не знаят пътя назад и аз ще издържа.

Докато си мисля, фигурата на Водача почти се изгубва в сивия сумрак и бързам да го настигна. Знам, че остана ли сам нещата сериозно ще се оплескат и възможността да се превърна в трагичен герой ще стане напълно реална. Уплашен съм, но спокоен. Макар под известно напрежение системата действа безотказно и има още много резерви за екстремни ситуации. Ако се върнем към метафората за крепостта – врагът вече е тук, но първите нападения са отблъснати с минимални загуби и духът на бранителите е  висок. Само старите войници напрегнато чакат врагът да разкрие пълната си мощ и неизбежните пукнатини в отбраната да станат видими. Малко са тези стари, опитни войници и ентусиазмът на новобранците отново взима връх.

Някъде далеч моето слънчице ме обича, а аз се боря с планината. Силен съм, а освен това не съм сам. Водачът крачи пред мен, а и стълбовете на зимната маркировка неотменно излизат от мъглата и маршируват покрай нас. Стъпките ми са уверени и с щеката блъскам по стълбовете, покрай които минаваме, за да разбия ледените им окови. Мъглата носи ситен сняг, който полепва по стълбовете. Постепенно те стават красиви и злокобни предвестници на древната зима, която винаги дреме някъде там, зад върха. Аз удрям по тях и щеката ми разбива сребърния филигран. Нека да стоят оголени срещу студа, отдалеч да се виждат и да показват пътя на пътниците. Няма значение, че няма други и едва ли ще дойдат, важното е стълбовете да показват пътя. Мъглата става съвсем гъста. Вече трудно се вижда следващия стълб. Ходим по тясна пътека на ръба на света, а в мъглата всичко изглежда еднакво –движа се в сива пустиня под сиво небе. Стъпвам по сняг, над мен пада сняг, виждам сняг и дишам сняг.

Стигаме до пресечна точка на две пътеки. От мъглата излиза висока сянка с разперени ръце подобно на огромно плашило. На мястото на поредния стълб стои висока конструкция с окачени камбани. Явно е издигната с идеята, вятъра на билото да задвижва крилата на голям ветропоказател и от това да се клатят камбаните като звънът да служи за ориентир за заблудения пътник. Камбаната дава много ясен звук, който не се отразява от ехото и се чува надалеч, независимо от метеорологичните условия. Затова плавателните съдове са задължително снабдени с този реквизит. Също и планинските хижи, като статични спасителни кораби в планинската пустош. Когато се издирва някой се бие камбаната за да може да се ориентира по звука и дори да не може сам да намери пътя да знае че някъде наблизо има помощ и да не се предава. Най-много хора загиват в планината не от студ и безпомощност, а защото се предават и отказват да се борят. Камбаната обещава надежда за спасение. Сещам се, че и църквите използват камбаните.

Зъбчатите колела и задвижващите валове отдавна са ръждясали и блокирали, а камбаните са набити със сняг и лед. Опитвам се да завъртя колелата, но механизмът е заял здраво, а и аз съм уморен. Не успявам да го завъртя, а искам да ги накарам да звъннат. Натискам с щеката по най-ниската камбана отново и отново, докато желязото се люшва и езикът се блъсва в метала. След втория удар пластовете лед се разпукват и звънът сякаш разцепва мъглата и поривите на вятъра. Зимата трепва сепната за един кратък миг и след това отнема гласа на камбаната и отново стяга клещите си около нас.

Фигурата на Водача е неподвижен черен силует. Настигам го и той отново повежда към следващия стълб. Сега пътя ни се спуска леко надолу. Водачът казва, че целта ни е на дъното на планински циркус. Хижа в затворена долина – човешко убежище в шепата на Бога. Все едно ни е хванал и повдигнал за да разгледа тъмните кътчета в душата ми. Наоколо всичко е сиво, но знам че около нас има само сняг и скали. Наистина сме близо до небето.

Неусетно слизаме отвъд билото и вятърът затихва. За сметка на това се усилва снеговалежа. От дребни жилещи песъчинки преминава в облаци снежинки които се лепят по дрехите, главата и очите ми и допълнително затрудняват погледа. Бърша запотената си маска и се взирам напред за да открия следващия стълб. Без маската е още по зле. Стълбът ту се вижда, ту се губи в мъглата, снегът ме заслепява и отново надявам маската. Бързам да го стигна докато не съм се отклонил от посоката, в която последно съм го видял. Разбирам защо хората се губят в мъглата дори на познат терен. Мъглата живее и създава собствен свят. Ляво и дясно, долу и горе – тези думи нямат смисъл тук. Движиш се и плуваш едновременно, безтегловен и сляп. Гониш отраженията на дъното на очните си ябълки, следи от бъдещи и минали картини. Стълбът пред мен изглежда, сякаш се движи. Препъвам се в снега, задържам се да не падна, но губя стълба от поглед. Гледам, не, взирам се. Виждам сенки, които не са там, силуети които изчезват на ръба на зрението. Тръгвам напред, после спирам. Търся фигурата на Водача. Откривам го с огромно облекчение по-близко отколкото очаквам и на различно равнище. Мъглата е лъжлива кучка.

Не сме се изгубили един друг, но посоката е паднала в жертва. Радвам се, че поне последния стълб, който сме отминали е близо. Водачът тръгва напред, аз заедно с него, но спирам на границата на видимост на последния стълб, докато той продължава. Държа се с поглед за спасителния стълб и се опитвам едновременно да не изпускам от очи тъмния силует, който се губи в мъглата пред мен. Мъча се да разбера дали е видял нещо. Спира. Гледа пред себе си, тръгва отново. Искам да го извикам, отдалечава се твърде много. Знам, че ако изчезне в мъглата едва ли пак ще го открия. Правя му знак да започне да се движи по окръжност, като ме използва подобно на едното рамо на пергел. Не се получава. Не можем да намерим следващия стълб, а се съмнявам че ще намерим и предишния на този до който сме в момента. Става ми студено, но не толкова от студа наоколо. Дали врагът-зима не откри слабото място на моята крепост и не ни очаква поражение?

Водачът е спокоен за разлика от мен. Вади компас и карта, нещо изчислява и открива посоката. Вместо да се опитвам да вникна в действията на Водача, аз чакам указания от него, а същевременно се старя сам да намеря спасение от ситуацията. Взирам се в мъглата и си представям, че очите ми са лазерен меч, който с лекота прерязва тънките й паяжини. Погледът ми се вкопчва с надежда във всяка сянка и силует, за да го пусне след малко разочаровано, открил, че е поредния мираж. Не използвам мозъка си, а пускам на воля сетивата, превръщам се в диво животно, което инстинктивно се опитва да намери изход от капана, в който е попаднало. За момент ми се струва, че сивите крила пред мен се разгъват и виждам дълга редица от стълбове, но те не водят към планинска хижа а към пещера, която ме плаши. После премигвам, пред мен е само сивото, а Водачът вече сочи с ръка посоката.

Системата е следната: аз вървя двайсетина крачки напред, а той седи с изпъната ръка и следи за посоката. После спирам, той идва до мен и отново следи посоката докато аз се гмуркам все по-дълбоко в сивата вода. Откриваме по този изнервящо бавен но сигурен начин още два стълба един след друг, а после схемата ни се обърква. Обикновено стълбовете се забелязват след два, до три костенурски прехода, но този път правим вече четвърти, а стълб не се вижда. Страх ме е да не сме се отклонили много от пътеката, която би трябвало да минава безопасно далеч от склоновете и да не вървим сега под надвиснали лавини или към пропасти. Така или иначе нямаме друг ориентир в сивотата. Без време и място. Чудя се, дали когато нощта падне цвета на мъглата ще се промени, или ще продължим да се движим все в същия сив мехур. Знам, че спрем ли, ще умрем. Нямаме екипировка да изкараме нощ на открито, а и едва ли мъглата ще се вдигне скоро. Трябва да се движим и да намерим пътя до хижата.

Мисля си за моето момиче и за себе си. Обичам я, тя ме обича и макар да ни дели цял шибан океан и хиляди километри, скоро ще бъдем заедно и всичко ще бъде наред. Преди ден й написах дълго ръкописно писмо и забравих да го изпратя. В него разказвах моята истина за стари рани. Исках, когато го прочете на хартия, а не на екран да разбере, че съм искрен. Нека да види правописните грешки и объркания словоред. Нарочно не го бях редактирал. Нека да разбере какво чувствах докато го писах и как с всички тези думи, с които казвам едно, всъщност я моля за друго. Всички ние, големи и малки хора, имаме нужда от някой, който да повярва в нас, за да можем ние сами да си повярваме. Вчера вечерта забравих да го пусна и сега писмото седи в шкафа на бюрото ми. Тогава не обърнах внимание, казах си че ще го пусна още в понеделник, а сега започвам да си мисля, че този уикенд ще се окаже най-дългия в живота ми. Така да се каже убийствено дълъг. Чудя се дали някой ще намери писмото и разбере какво представлява или ще го изхвърли като ненужна чернова. Навлизам в дебрите на мелодраматичните разсъждения и започвам съвсем да се разкисвам, когато рязко прекратявам тези въображаеми драми.

Всъщност, от една страна страшно жалко би било да загубиш всичко точно в разцвета на младостта си, когато си намерил някой когото обичаш, но от друга страна, най-добрият момент да се откажеш от една игра е когато си на върха и печелиш. Аз съм виждал и правил неща, за които повечето хора само са мечтали, обичал съм и съм бил обичан от най-слънчевото момиче, в мир съм със себе си и със света около мен. Искам да живея, но мога да погледна смело и отвъд завесата. Не, не, определено не е това. Искам да живея разбира се. Радвам се на всеки миг и всеки дъх който поемам на този чуден и странен свят. Но защо тогава се катеря без да знам има ли стълба надолу? Какво искам да открия и какво доказвам на мен и на другите? Нямам отговор. Търся себе си, какво съм, а може би и това което не съм.

Докато се движа замаяно нещо черно и ниско се появява в снега отляво. В първия момент не го познавам, но после виждам накъсаните железни ръбове и разбирам какво е, или по-скоро какво е било. Поредният стълб липсва - съборен, отнесен или изтръгнат, него просто го няма и само ниският му фундамент стърчи над снега. Добре, че поне той е останал и снегът не го е покрил. Чувствам облекчение, като отпускане на мускули, за които не съм подозирал, че са под напрежение. Един проклет липсващ стълб и нещастно стечение на обстоятелствата можеше да ми отнеме светлината на деня завинаги. Иде ми да забия на негово място щеката си, но после се отказвам и само псувам преди да продължа напред. По-натам имаме късмет или стълбовете са по-близо един до друг, та успяваме да вдигнем скоростта.

Вече е почти пет часа и мъглата като че ли започва да потъмнява. Зимните дни са кратки, а ние сме на път вече от 9 часа. Краката ми са станали оловни късове, но крачките следват една след друга. Скоро ще стигнем и аз няма да съм този който пръв ще поиска почивка преди това. Умора, глад и прокрадващ се коварен студ. Затъпявам от постоянния ритъм на стъпката и механично движа тялото си. Водачът крачи отпред и ми се струва че винаги е било така и няма друг живот извън нас. В главата ми безкрайния рефрен се повтаря в ритъма на стъпката. Думи от различни песни се преплитат в безразборен умствен брътвеж, като при CD, което цикли и прескача едновременно. Опитвам се да изключа звука, но неуспешно. Продължавам да ходя, а музиката в главата ми се преплита с проклятия.

VI.

Не разбирам кога пред мен изникват масивните очертания на хижата. Неясния силует, постепенно придобива очертанията на двуетажна къща с няколко пристроени помещения и бунгала. Пълна тъмнина отвътре. Няма светлина и дим в комина, няма значи топъл чай и весели истории. Е, още по-добре. Като ще е приключение, нека да е истинско.

Приближаваме хижата и Водачът пръв влиза, като развързва телта която държи вратата затворена. Вътре е полутъмно, студено и тихо. Едно малко прозорче в коридора се е разбило от вятъра и под него белия прашец на снега блести като перфектната магистрала на някой великански наркоман. В трапезарията всичко е изрядно подредено, голямата дървена маса е застлана с чиста покривка, на печката има огромна тенджера пълна с вода и готова да приюти грижливо сложените до нея пакетчета чай. На стената е залепена бележка, от името на хижаря, която съобщава за неотложна работа в града и дава указания на туристите. Водачът готви печката за запалване и носи отнякъде дърва, а аз тъпо стоя до масата. Много ми е студено и съм използвал последните си сили да облека още дрехи без да свалям старите и да се преобличам. Трябва ми малко време да презаредя.

Вадя мобилния телефон и се опитвам да се обадя в къщи за да кажа на нашите да не се притесняват. Те не знаят къде съм, излъгах ги, че ще ходя на далеч по-лесен маршрут. Само брат ми знае истината и може да реагира адекватно ако нещо се случи. Именно на него първо искам да се обадя, защото още миналия ден се тревожеше дали всичко ще бъде наред. Оказва се, че няма обхват. По върховете принципно има превъзходно покритие, но сега сме в нещо като долина, сигурно бивш ледник и от Мобил тел явно са преценили, че хижаря едва ли ще се съсипе от разговори за да оправдае поставянето на специална клетка. Покритие няма и никъде в хижата. Водачът смята, че може би малко по нагоре по склона над хижата ще има, но не ме съветва да предприемам опити да търся покритие точно сега, когато навън е мъгла и пада нощта, а аз съм замръзнал и уморен. Това си е сигурно, дори не съм си помислил да се втурна като безумец по снега с телефона в ръка. Все пак ми става доста неприятно. Надявам се брат ми като достатъчно умен човек да разбере, че липсата на връзка в планината не означава непременно нещастие. Неприятно ще се получи ако бурята продължи и утре също не успея да му се обадя. Притеснявам се, че поставен на тясно от родителското тяло, а и сам притеснен, той ще задейства механизма аз-му-казах-но-той-тръгна и тогава вече паниката ще стане сериозна. Баща ми с годините става все по притеснителен и параноичен, така че подобен повод ще го накара да вдигне цялата планина на крак за издирвателна операция.

След малко когато печката започва първите опити за борба с господаря студ и аз съм доял последните бисквити от пакета и поредно парче месо и хляб, откривам в себе си достатъчно топлина, и сили за да се включа в дейността по домакинството. Слагам малък чайник на единия котлон, успявам да отворя кухненската врата и откривам пакет спагети между камарите чинии, който триумфално внасям в трапезарията. Хижата има генератор, но нито знаем къде е ключът, нито имаме нафта, така че използваме пакета свещи за осветление. Спалните са на втория етаж, има безкрайно много одеала но не и печки, освен в най- отдалечената ъглова. Тя ще бъде и нашата база. Сравнително малка е и това е добра новина по отношение на затоплянето й. Водачът ми показва къде са дърветата. Горивните ни запаси са струпани безразборно, в тясно и изключително ниско мазе под стълбището. Умът ми не побира, защо хижарят е избрал точно тази хралупа да си държи дървата. Има брадва, но не можеш да замахваш с нея под ниския таван. Питам се дали хижаря не е някое джудже. Качвам в стаята дърва и напалвам печката, за да успее да позатопли достатъчно преди да легнем.

После вадя още дърва от мазето, за да подсиля запасите в трапезарията и откривам торба въглища. Никога не съм палил печка с въглища и разбира се, подхождам съвсем непрофесионално. Греба с една лопата и се опитвам да ги насипя през тесния отвор на голямата печка в трапезарията. Тя почва да пуши в помещението, въглищата се разсипват по земята, а аз си изгарям пръстите докато се опитвам да затворя капака. Фиаското е пълно. Поне се затоплих достатъчно покрай тези танци и сега даже усещам горещина.

Най-ценният дар от хижаря е оставен в центъра на масата – пластмасово шишенце от половин литър, пълно с прекрасен ром. Мислено вдигам наздраве за добрия човек и сипвам от рома в димящото канче с чай и много захар. Вече съм отново човек, мога да мисля и мокрите, и мръсни дрехи по мен започват да ме дразнят до степен да се преоблека. Когато свалям гетите и тежките туристически обувки, виждам че половината ми чорапи са потъмнели от кръв. И на двете си пети имам рани от обувките и на другия ден не ми се мисли как ще се ходи. Заради мекия хавлиен чорап, студа и напрежението в края на деня, дори не съм усетил кога е станала белята. Наистина по едно време ме боляха местата където се търка отзад кожата, но после или свикнах, или съм го изтласкал на заден план в главата си, та  досега не знаех колко сериозна е ситуацията. Окачвам мокрите дрехи да се сушат, залепям си лепенки на краката, преобувам се с едни маратонки и съм готов за нощен живот.

Слагаме макароните в тенджера и Водачът добавя във водата две глави лук и няколко пилешки бульона, точно както съм виждал да го прави баба ми. Получава се малко глетава но питателна чорба. Заедно с моето хилаво парче филе и хлябът на масата се получава храна за цяло угощение, но не бива да си го позволяваме. Мъглата и снеговалежът си делят нощта, а сигурно и бурята вие яростно, някъде заклещена между върховете. Не се знае утре каква ще бъде обстановката. Ако времето се задържи такова, би било лудост да тръгваме. Почти десет часа ходене през дълбок сняг са си сериозно изпитание и за най-калените, а комбинирано със снежния ад навън става непосилна задача. Водачът може и да се справи, но дори и той изглежда разколебан, или поне светлината на свещите ме подлъгва. Във всички случай на другия ден трябва да потърся обхват за телефона, защото в противен случай нещата у дома ще излязат извън контрол.

Хапваме и после пием чай със ром. На масата горят три свещи и тишината се нарушава  само от пукането на дървата в печката и някой глух порив на вятъра отвън. Ако беше тук моето слънчево момиче, романтиката щеше да е пълна и сигурно нямаше да искам да си тръгна и след сто години. На пейката до мен дори лежи китара. Не че мога да свиря, но в една алтернативна вселена сега щях да изтръгна най-нежни звуци от струните и в окото щеше да проблесне сълза-предателка.

Вече в помещението е достатъчно топло и приятно и аз подреждам няколко одеала и полягам странично върху пейката. Мисля си за планината и хората, за зимата и за тъмнината зад гърба ми. Водачът ми разказва история за тази хижа, случила се някога отдавна. Не чувам толкова думите му, колкото виждам картините, които описват.

Малко след Нова година в хижата седи весела компания от 7-8 човека. Мъже, жени, три деца. Смях, цигарен дим и неумело дрънкане на китара. Масата е отрупана с храна и бутилки и хората са весели и почернени от слънцето, защото вече от няколко дена са в планината и времето е било чудесно. На другия ден ще си ходят и сега обсъждат кой път да изберат. Хижарят ги съветва да минат през билото, защото по радиото са казали за опасност от влошаване на метеорологичните условия, но повечето от мъжете искат набързо да се спуснат по улея на реката, за да минат направо и да изпреварят бурята. Тръгват на другия ден рано сутрин и небето е изцяло синьо, само по върховете има т.нар. снежни перчеми – облачета от издухан сняг, все едно върховете пушат. Групата тръгва по прекия път и след няколко часа ги застига бурята. Не стигат до селото, към което са тръгнали и вечерта близките им звънят на хижата и планинските спасители. Откриват ги на следващия ден. Един по един, или на групи по двама, замръзналите им тела лежат зарити под тънко снежно одеало. Мъж и жена са се прегърнали и легнали, сякаш заспали, а едната майка е с двете си деца.

Потръпвам и ставам да хвърля още дърва в печката и после се намествам по-удобно в одеалата. Свещите бавно горят и от едната започва да тече восък, но го оставям да си тече. Образуват се малки сталактити и сталагмити. Разговаряме и мълчим. Мълчание и размисъл десетина минути или повече и после следваща реплика по същата тема. Намирам го за много добър начин на комуникация. Защо трябва да пришпорваш разговора извън естествения ритъм на споделяне. Ако имаш да казваш нещо го казваш, ако не, може и да помълчиш, и глътка чай да отпиеш и в свещта да се загледаш, без това да натовари събеседника. Когато двама души не се познават, мълчанието е нормално, когато се познават малко, то обременява, а когато се познават така добре, както аз и Водача, мълчанието става част от разговора. 

Очите ми започват да стават лениви и клепачите натежават но не ми се ходи все още в студената стая с наровете. Хващам китарата и започвам да си играя със струните. Май съм по-добър като барабаня по нея, отколкото като се опитвам да свиря. Излизат красиви единични звуци, но не притежавам и частица от чувството което е необходимо за да ги сглобя в мозайката на хармония. Не използвам и акорди, просто ми е приятно да чувам как звънът затихва, а после нов звук помита тишината.

Става достатъчно късно, а и печката като че ли започва да губи битката със студа, въпреки дървата с които я тъпчем. Свещите и без това догарят, затова вадя челника от раницата и ярката бяла светлина осветява коридора. Преди да се кача, излизам навън за да се изпикая. Величествено е. Небето не е плътно черно, а неопределен цвят, в който има и жълто и сиво. Вятърът върти и усуква снежинките и те танцуват като малки смерчове или мини торнадо в светлината на челника. Видимостта е само няколко метра и дори близките бунгала са изличени от света. Големият фенер, или пилон с окачена камбана, разположен на ръба на къщата разграничава Живота от Великия студ и Бялото мълчание. Казвам нещо като молитва, за тези които са на път и след малко влизам вътре.

Дървените стъпала, кой знае защо, боядисани в закачливо зелено, скърцат под краката ми докато се качвам. Минавам покрай ред затворени врати на спалните, които проверихме. Празни помещения, всички ледено студени, без печки и с подредени легла, мълчаливо очакващи своите гости. Става ми неприятно и малко страшно. Сещам се за шестимата замръзнали в снега и се чудя в коя ли стая са спали. Всъщност след като единствената печка е в ъгловата стая…

Нашата спалня е позатоплена, защото печката дърпа здраво. Наровете са на два етажа в редица едни срещу други. Водачът вече се оправя за лягане на леглото до печката. Аз си избирам леглото от другата страна. Нещо смътно ме тревожи и се старая да разгранича с раницата си и дрехи леглото си от другите празни места за спане в редицата. В съзнанието ми има сенки.

Приготвям си постелята, оправям спалния чувал, хвърлям отгоре две одеала, наблъсквам печката отново с дърва и лягам. Когато загасвам челника в стаята нахлува мракът. А след него идват светлините. Печката е стара и по нея има много пробойни, през които светлината намира път и се отразява по тавана и стените. Резултатът е изумителен – огнени силуети се появяват, играят и изчезват в яростния ритъм на затворения огън. Хипнотизират ме. Мисля си за замръзнали прегърнати хора и призраци обикалящи в пустата хижа. Опитвам се да не мисля за тези, които (не)лежат до мен. Опитвам се да не чувам гласа на своя страх. Въображението ми ражда чудовища, а отблясъците по стените им дават лица. Водачът лежи неподвижно на леглото отсреща, спокоен и в съня, а аз не мога да си намеря място в неудобното легло. Мислите ми тичат след мен и прогонват съня като го заместват с трескава полудрямка. Горещо ми е и тоновете одеала ме задушават, но знам, че скоро дървата ще изгорят и тогава хазяина студ ще дойде да събере своя данък.

По едно време сигурно се унасям, защото после рязко се сепвам от приглушен говор и звук на китара. Сърцето ми заблъсква в гърдите и се повдигам на възглавницата напрегнат като арбалет, но чувам само тишината. Огънят в печката е загаснал и по тавана се виждат само мътни червени отражения от догарящите въглени. Червени като кръв. После чувам котка, после как се радва дете. Затискам с възглавница главата си, нахлупвам шапката над очите си, покривам се с одеалото, за да се отърся от тези глупави самовнушения. Сещам се и вадя ножа си от раницата. Народът някога е вярвал, че оголената остра стомана плаши злите сили. Отварям джобното ножче и го слагам на полицата до главата си. Сега е по-добре, да. Покривам си и ушите, за да не мога да чуя нищо и се опитвам да заспя. Вятърът шепне някъде отдалеч, а аз мисля за тъжни бледи лица и фигури чакащи в снега отвън.

Отново заспивам и отново се стряскам защото усещам как някой се движи в стаята. Водачът е станал и е тръгнал към вратата. Когато го питам къде отива, той ми отговаря, че иска да пикае. Чул е и някакъв шум отдолу, сигурно китарата е паднала и отива да я върне на пейката, за да не се повреди от влагата по пода. Аз го съветвам да пикае през прозореца и да заебе китарата, а той се засмива и излиза през вратата. Чувам го как се отдалечава. Знам че не бива да го прави, а умът ми знае че се излагам с тия страхове. Умът ми се смее, че ако толкова ме е шубе мога да сляза с него. Разбира се, не го правя. Оставам да лежа завит презглава. Опитвам се да чуя нещо, не успявам, мисля си за кошмари, потя се, после замръзвам. Изнервям се и решавам да не бъда глупав.

В стаята е станало страшно студено. Ставам да сложа дърва в печката, но когато я хващам, ръката ми попада на студен метал. Отдавна е изстинала и сега трябват сериозни усилия да се запали отново, а аз съм мокър от пот и чак ме втриса от проникващия под дрехите студ. Псувам печката, псувам и Водача, защото още се мотае с тази китара и се хвърлям обратно в топлото легло. Докато още се нервирам, сигурно съм заспал, защото повече не помня нищо.

VII.

Събуждам се на сутринта от страшна кашлица. Кашлям жестоко и не мога да се спра. От гърлото ми излизат страшни хрипове, цялото ми тяло се гърчи в конвулсии и усещам как всеки момент от гърдите ми ще започнат да излизат натрошени стъкла. Когато успявам временно да туширам звяра се оказва, че това са само приветствените салюти на делегацията на болестта. Цялото ми тяло е изтръпнало и ме пронизват ледени и горещи тръпки. Болят ме мускулите, главата си усещам надута, очите ми сякаш са станали топки за пинг-понг. Явно имам сериозна температура. В стаята цари сумрак, въпреки че би трябвало да е вече ден, десет часа е. Погледът ми предварително е подготвен за сивата стена отвъд прозореца. Бурята и мъглата, тези зли сестри играят карти отвън.

Така, добре се подредихме – болен и затворен в планината, без телефон, с минимално храна. Направо чудничка ситуация.

Водачът го няма в стаята, леглото му е оправено, сякаш никога не е спал човек на него и дори си е смъкнал багажа на долния етаж. Чудя се как успява да се движи толкова тихо този човек. Обикновено имам лек сън и бих го усетил докато шета наоколо, но може би от настинката съм изпаднал в тежък сутрешен унес и затова не съм го чул.

Когато се изправям разбирам че наистина ми е много зле. Краката трудно ме държат, а тръпките и спорадичната кашлица се засилват. Струва ми се, че температурата в стаята е под нулата, а като се заглеждам виждам и дебел слой скреж от вътрешната страна на стъклото. Навличам върху себе си почти всички дрехи. Мръщя се докато се боря с маратонките и раните по краката си. Трудно си представям как щях да ходя дори условията навън да бяха прекрасни.  Ужасно ми е студено и като сляза долу ще изпия поне три чаши горещ чай със захар. Тази мисъл ме ободрява достатъчно, че да привърша обличането и да изляза от спалното помещение. В планината няма място за слаби. Изостанеш ли от глутницата оставаш сам.

Слизам по скърцащите стъпала, а снегът от вчера стои все така изящно бял, под счупеното прозорче. Първото, което не усещам в столовата е топлина от запалена печка, а второто е, че Водачът го няма.

Подобна безотговорност ме вбесява. Нормално е, който слезе пръв да запали печката, а не да се чеше по топките в тоалетната. Викам натам, но никой не ми отговаря. После затръшвам вратата и отивам да паля печката. От вчера са останали дърва и като по чудо, откривам и все още тлеещи въглени дълбоко скрити под черната пепел. Вдигам пушилка и кашлям, но усилията ми скоро са възнаградени с весел пукот на горящо дърво и плаха топлина. Чудя се дали Водачът е влязъл с вестник в тоалетната. Доста се забави. Слагам на печката чайник с прясна вода и докато чакам да заври, започвам да подреждам нещата, които вчера съм оставил да се сушат.

Моите чорапи на въжето, моят пуловер, моето яке на закачалката, моите снегоходки до вратата, моите щеки подпрени до тях. Спирам се в недоумение.

А къде са нещата на Водача? Нима е в кенефа с раница и снегоходки?

Викам го, тичам към тоалетните. Вътре тече вода, кранът е оставен, за да не замръзне, но иначе трите помещения са съвсем празни. Не знам какво става, не знам какво да правя. Няма го и в кухнята, няма го и в коридора, в стаите горе и отново го няма в столовата.

Стоя поразен и невярващ. Зад мен нещо започва да съска. Скачам настрани с присвита глава, но това е само водата от чайника която кипи. Бесен съм и съм зверски уплашен. В стрес съм. От злоба така удрям чайника, че той излетява от печката и се пръсва в стената зад нея, а капки гореща вода се разлетяват из стаята. Изкрещявам от болка и ругая, но това ме връща отново в реалния свят. Аз съм човек, аз съм мислещ, аз мога да се оправя. Сигурно си има логично обяснение, само трябва да го открия. Дотогава нека пийнем едно чайче и се успокоим, какво ще кажете приятели.

Събирам най-големите парчета от чайника, бърша колкото мога от водата, слагам нова порция вода в едно тенекиено канче, пускам вътре пакетче чай, вадя плика с храната на масата и се облягам на стола да помисля. От напрежение съм забравил колко зле съм се събудил, но сега дребните дейности около чая снижават адреналина в кръвта ми и само след две минути отново се превивам в ужасен пристъп на кашлица.

Правя равносметка на нещата и размишлявам какво може да се е случило. За последен път видях Водача през нощта, когато слизаше надолу в мрака. Не, това са глупости, няма никаква връзка с изчезването му. Между другото, поглеждам на пейката до мен и виждам китарата чинно облегната на стената. Значи все пак я е вдигнал и вероятно после се е качил горе да си доспи. Когато не съм афектирам и под физическо напрежение, не съм толкова глупав и сравнително бързо стигам до единствения верен извод. Водачът се е екипирал напълно и е излязъл да намери обхват за телефона си. Спокоен и разсъдлив, той е взел нещата си, за да е подготвен ако нещо се обърка. По-този начин съзнанието ни намира „разумни” обяснения за всякакви невероятни ситуации.

Докато се успокоявам, чаят става готов и си приготвям скромна закуска, която включва остатъка от месото и половината хляб. Знам, че съм болен и ми трябва сила. Може после да се намерят още спагети забутани някъде по шкафовете, или Водачът да има скрит хранителен запас в раницата. С яденето най-после идва и топлината и само от време на време кашлям и си бърша носа. Наметнал съм едното одеало през глава, за да създам собствен тропически климат. Чакам, а Водачът не идва. Цифрите по часовника ми се сменят равномерно, дървата в печката пукат, а него още го няма. Постепенно зачестявам с погледите към часовника. Още десет минути, още петнайсет минути. Вече е минал около час, откак съм слязъл и тревогата се надига в мен като приливна вълна от цунами. Представям си как лежи по очи в снега на 100-200 метра от хижата и замръзва, или как се лута в мъглата загубил посока и отива към някоя урва. Не издържам повече и скачам от пейката.

Трескаво се обличам, слагам всичките си дрехи, рязко нахлузвам обувките защото преценявам, че така болката, макар и силна, ще бъде за кратко. Слагам гетите, снегоходките, взимам щеките и скиорската маска, нахлупвам си ръкавиците и шапката и излизам от хижата.

Навън е ужасяващо и нечовешко. Облаци снежинки се вият и блъскат напълно хаотично под прищевките на вятъра, не се вижда на повече от няколко метра, всичко е сиво и няма дори и намек за така добре познатия ми свят в който има повърхност, над нея небе, перспектива и ориентири. Тук е утробата на зимата. Аз съм мравка, която обикаля по вътрешната страна на сива сфера.

Решавам да започна концентрични обиколки на хижата, като оставям знаци и давам звукови сигнали, за да се ориентира по тях ако се е загубил. Идеята със знаците бързо се оказва неприложима, защото ситния снежен прах светкавично покрива всичко, а нямам толкова летви под ръка, че да оставям след себе си нещо като маркировка. Другата ми идея, обаче се оказва работеща. Успявам да съборя камбаната на хижата от стълба, на който е закачена (малка камбана) и тръгвам по спиралите. Мъглата бързо изяжда всеки звук, освен звънът и това е моето най-силно оръжие в момента.

Тръгвам напред, докато хижата се превръща в неясна сянка зад гърба ми и после завивам на дясно, като на равни интервали спирам и звъня с камбаната. Ходенето е много тежко. По-трудно е от вчера, защото този тип снеговалеж се натрупва от вятъра и няма достатъчно плътност дори за да крепи снегоходките близко до повърхността. Затъвам често до бедрата и правя всяка крачка с усилие. Когато хижата се измества зад гърба ми, отново се завъртам на дясно и тръгвам покрай нея. Камбаната звъни отчаяно, но никой не й отговаря. Изцяло съм съсредоточен и напрегнат в действията си. Не усещам студ, умора или слабост. Трябва да открия Водача. На следващия кръг мърдам няколко крачки встрани и започвам новата по-голяма окръжност. Движа се по същия начин и си броя крачките. Внимавам много да спазвам схемата, така че ако силуета на къщата изчезне в мъглата, да стигна до предишната следа и по нея да се ориентирам. Не знам колко продължавам така. Очите ми ме заболяват от напразно взиране. По едно време ме обзема апатия и дори мисълта да си вдигна ръката с часовника ми се струва изморителна. Важното е само да продължа още малко, може би ей сега ще ме чуе или ще го видя.

Няколко пъти падам и ставам, умът ми не работи добре, а в тялото ми липсва координация. Единия път оставам да полежа в снега. Знам колко е грешно това, но съм дяволски уморен и ми трябва минутка за да дойда на себе си. Сещам се за нещо и ме обзема истеричен смях. Моята удегейска приказка. Приказката за седемте страха. Смелият и спокоен брат го отвлича тигър, защото другият е прекалено уплашен и неподготвен да се намеси. После решава, че не може да живее без брат си и трябва на всяка цена да го открие. Страхливия брат минава през седем страха, докато  се сдобива с мъжко сърце. Нищо не се споменава за размахвана камбана, иначе някои от останалите елементи са налице – сняг, смъртна умора, нужда да намериш изгубения друг, нарастващо отчаяние и същевременно надежда. Нервният смях преминава и виждам лицето й. Милото ми слънчице, лятното и добро момиче. Не мога да я изгубя и не мога да се търкалям в снега, когато Водачът може би загива. Ставам и продължавам. Отдавна не чувствам болка в стъпалата, всъщност и тях не ги чувствам. Болят ме ставите и ме тревожат черните петънца и кръгчета, които кръжат пред очите ми. Губя си едната щека някъде и дори не забелязвам. Удрям камбаната и крача. Вятърът май ми говори.

Мисля че правя пет или шест обиколки, преди да се откажа. Просто не мога повече. Поредния трескав пристъп и кашлица се комбинират и се свивам на снега. Очаквам да видя кървави петна в храчките. Главата ме боли зверски, крайниците, цялото тяло, очите ми сякаш ще се пръснат. Лесно намирам предишната следа, после следващата. Хижата още я няма. Губя се за малко, откривам следа, може би и плача, не съм сигурен, става ми зверски горещо и после сякаш се отдалечавам от себе си. Виждам как потъвам и ми е много спокойно, а тя е там и чака да я целуна. Изтръгвам се от вцепенението, махам си маската и блъскам лицето си в снега. Това ме връща в съзнание достатъчно, за да успея да мина или по-скоро излаза последните метри до хижата. Примирил съм се с поражението. Трябва да прегрупирам силите си.

VIII.

В стаята е хладно защото печката е загаснала. Не знам как успявам да я разпаля, не знам как махам снегоходките и обувките си. Частици от времето съм пропуснал, докато съм гледал на друга посока. Спомням си как зъзна под три одеала до печката. Чай и захар, захар и чай. Изяждам и последните си две филии хляб. После по часовника се ориентирам, че е дошла вечерта. Много ми е зле. Челото ми е мокро от пот, подът се люлее към мен. Мисля си че печката отново е угаснала и когато хващам дръжката на желязната вратичка изкрещявам от болка, защото се изгарям. Печката си гори с всичка сила, само че моите възприятия са станали недостоверен източник на информация.

 Опитвам се да мисля, когато съзнанието ми е налице или поне по-голямата част от него. Водачът е изчезнал. Не мога да приема че е загинал, това е извън представите ми за света. Хората умират по книгите, вестниците и телевизията. Някъде, някои. Това тук не е Багдат или Косова, ние тук сме дошли за удоволствие. Не, мисълта за смърт е направо нелепа. Сигурно Водачът е слязъл към някоя близка хижа за да вземе храна, а после е решил да изчака бурята да спре и тогава да се върне, сигурно е получил по телефона спешно съобщение и е трябвало да бърза и отдавна е в града, сигурно е отскочил до бакалията да напазарува и сега ще влезе с две торби храна под ръка.

Задрямвам, после се будя. Слагам дърва в печката и чай върху нея. Не знам колко часа е, не ме интересува. Усещам че пак се унасям и решавам да се добера до горе за да си легна. Взимам си дрехите и бутилка вода, а в столовата оставям запалени свещи върху каменните первази на прозорците за да светят в нощта и да ориентират изгубените.

Стълбата се оказва твърде стръмна и трудна задача за мен а трябва да кача и дърва. Без печка е лудост да се спи. От едно от одеалата правя нещо като голям вързоп и го пълна с цепеници, после взимам брадвата за да се подпирам на нея и бавно започвам борбата със стъпалата. Тези прекрасни зелени стъпала. Едно и после още едно. Когато стигам горе ми се повръща и не мога да си поема въздух. Знам че е от висока температура. Успявам да преодолея спазмите и се клатя по коридора, който се опитва да ме погълне. Сещам се, че не съм пикал, но няма сила да сляза отново и затова пикая през един от прозорците. Ама никак не ме интересува къде пада струята. Ако прозореца не се беше отворил, щях да се изпикая направо на пода, толкова ми е безразлично.

Справям се с печката и одеалата. Сгушил съм се на топка под огромен куп завивки и се опитвам да се унеса в сън. Започват кошмарите. Аз горя и летя, замръзвам и падам. Нищо съм и съм всичко. Боря се с непреодолими изпитания, страдам, пропадам. Искам да избягам но не мога, крещя. Съзнанието ми следва свои пътища и пътеки. Виждам човек който носи дете, земята го поглъща и започва да гори. Огнени цветя падат от небето и знам че трябва да се скрия под някоя стреха, но съм в пустинята. Опитвам да се заровя в пясъка. Лица и хора минават покрай мен, някои говорят, но не мога да чуя какво, защото много бързо отминават, искам да построя кула а тя все се руши...

Събуждам се облян в пот. Чувам приглушени гласове и смях. Замръзвам, не дишам. Нима Водачът... не, невъзможно. Сигурно е среднощ. Сещам се за страховете си от вчера и ми призлява. Шепна молитва. Долу чувам китара. Слагам си възглавницата върху главата. Гласовете още са тук, има и детски. В гърдите ми се събира напрежение. Не мога да се контролирам и избухвам в свиреп пристъп на кашлица. Между вдишванията тишината увисва някак изкуствено. Отпускам глава с благодарност за покоя и се опитвам да заспя преди пак да са дошли миражите и призрачните гласове. Тогава отчетливо чувам един тон от китарата и скърцане на отваряща се врата. Тишина. Стъпки по дървените стъпала, някой се качва.  

Умът ми започва да вие от страх. Лежа, гледам стената и всяка наближаваща стъпка приближава моя посетител. Малко е да се каже че съм вцепенен. Едва дишам. Затварям очи, стискам ги и отново започвам да се моля. Не знам цяла молитва затова непрекъснато повтарям началото на „Отче наш”. Въобразявам си, това е само кошмар, ей сега ще заспя и няма да чувам нищо. Представям си Водача с почерняло лице, покрито със скреж и мъртви очи. Дошъл е за мен. Ще ме попита защо съм го изоставил и ще ме поведе със себе си.

Стъпките вече са по коридора към стаята. Бавни стъпки, които спират пред вратата. Не мисля. Лежа неподвижно и почти не дишам. Като животно, което се опитва да остане незабележимо, хипнотизиран от страх. Чувам как дръжката се завърта, стискам клепачи, но не мърдам. Чувам как вратата се отваря и някой влиза. Застава бавно до леглото ми и спира. Не поглеждам, но знам, че една черна длан се протяга към мен и очаквам допира й. Нищо не се случва. Не знам секунди ли минават или минути. Тогава идва страхът ражда яростта.

Не мога вече да чакам като добитък, не издържам на шибания страх. Крещя и се хвърлям настрани от леглото. Грабвам подпряната брадва и  сляпо замахвам в мрака. Няма никого, но не могат да ме излъжат, знам че са там. Този път вече няма да бягам, а ще ги гоня. Плячката стана хищник. Смея се и викам докато тичам към вратата. Не ми трябват нито обувки, нито светлина. Искам да се изправя срещу кошмарите си и да ги попилея с брадвата, нямам време да търся челника, а студ не усещам. И без белия лъч се чувствам като свят рицар. Блъскам вратите на стаите подред и връхлитам с крясък. Аз съм непобедимата ярост. Тъмната страна на силата бушува в мен. Аз съм огънят който пречиства. Не нося брадва, а меч от вяра. Може и молитвата да съм казвал, но повечето е или неразбираем рев на триумфиращ звяр, или псувни и закани към тях. Не зная кои „тях”.

Слизам на бегом по стълбите. Хайде попейте ми сега, защо не се веселите, къде ви е китарата. Вратата на столовата се откъртва от шута ми и аз влизам да раздавам правосъдие. Вътре няма никого. Аз обаче знам какво да направя, дори много добре знам. Чувам брадвата как зло изсъсква когато я завъртам и засилвам към китарата. Трясък на дърво и един последен какофоничен акорд.

След това обикалям другите помещения – кухнята, мазето, тоалетната. Никъде няма никого, само злощастни предмети които светлосенките и страхът ми превръщат в демони. Постепенно усещам как гневът ме напуска. Сякаш нещо ми е тежало и съм го пуснал на свобода. Преборил съм се със страха си, победил съм.

Отварям външната врата. Бурята е свършила, мъглата също си е отишла. Над мен блести нова луна и цялото небе е обсипано със звезди. Безумно много, сияещи и вечни, очите на Бога ме гледат. Пускам брадвата, падам на колене в снега и заплаквам.

IX.

На билото спирам и се обръщам за последен път към долината и чернеещата се хижа в далечината. Оттук изглежда толкова близо, а знам че пътят до там е дълъг и ми е коствал много сили. За щастие краката ми не са измръзнали през нощта и треската ми е отслабнала. Макар и гладен чувствам се много по-добре от вчера. Сутринта оправих набързо раницата си, разтребих колкото можах щетите, оставих повечето си пари и една бележка, кой съм, къде отивам и че ще се върна скоро за да се доразплатя, затворих вратата с телта и сега съм на път. Искам колкото се може по-бързо да стигна до обхват на мобилния си телефон и да потърся Водача, а и да се свържа със семейството си. Ако не успея да намеря Водача трябва да отида до най-близката станция на планински спасители за да ги вдигна по тревога.

Планината е окъпана в светлина, а снегът наоколо и величествената панорама, която се открива правят алпийския пейзаж невероятно внушителен. Върхове, урви, зъбери и плата – планините са костите на света, древни и величествени. Аз бързам и се тревожа за Водача, но мимоходом се прекланям на грандиозния пейзаж. Може би съм безчувствена чудовище. Планински водач в Кавказ някога ми разправяше за един канадец – сноубордист. Единственото което го интересувало били върховете, само карал и пушел трева. После изчезнал в планината. Тя прибира своите синове. Или поне най-достойните от тях.

Когато стигам до конструкцията с окачените камбани най-сетне получавам обхват. Обаждам се в къщи набързо, успокоявам ги и след това искам да потърся Водача но нещо не е наред. Не мога да открия телефонния му номер. Гледам невярващо дисплеят и умът ми дава заето.  Да не би да съм го записал на фамилия? Но аз не му знам фамилията. Просто няма записан такъв номер. Не мога да повярвам. Дори си свалям маската, за да виждам по-добре. Сигурно снощи в лудостта си съм изтрил номера или... не знам. Обаждам се на Планинската спасителна служба. Разправям накратко ситуацията, питам ги за други хижи наблизо, може би има съобщение за мен. Не, няма съобщение, не са получавали аварийни обаждания, ще проверят в най-близките две хижи за скорошни посетители.  

Сядам в снега до стълбът и чакам да ми се обадят. Нуждая се от почивка, а може би ще ме инструктират за незабавни действия, докато дойдат спасителите.

Телефонът звъни и аз отговарям. Сега тонът на оператора е доста по-напрегнат. Никой не е пристигал наскоро в двете хижи. Последните туристи са били там преди два дена. Искат от мен да опиша ситуацията подробно. След това ми казват, че изпращат спасители и искат от мен да опиша Водача. Аз им казвам че е висок като мен, казвам за жълтото му яке, също като моето, за червено черната раница, за снегоходките и щеките. Лесно ми е да го опиша защото аз имам същата екипировка. После погледът ми попада върху отражението по стъклото на захвърлената в снега скиорска маска и гласът по телефона става някак далечен и глух. Пита ме някакви безсмислици, а аз гледам маската. Гласът става настоятелен и аз успявам да накарам устата си да отговори. Казвам им че няма нужда да се предприема издирване, объркал съм се.

Затварянето на телефона спира потока от въпроси и протести.

В приказката удегейският ловец така и не успява да открие брат си, въпреки всички изпитания. Брат му го намира.  

София, 30.01.2007 г.