Разбърквах Мохитото си с розовата сламка, която се оплиташе в ментовите листа и губеше очертанията си. Вглеждах се във вихрушката, която се надигаше от дъното на стъклената чаша, достигаше кулминацията си по средата и се губеше някъде близо до ръба. Виждах как слънчевите лъчи минават през стъклото и сенките им се гонеха и блещукаха точно до кутията „Ева", която неизменно седеше до дясната ми ръка.

            Отново, почти без да се замислям, докосвам с пръстите си гладката повърхност на бара, вадя поредната цигара, плъзгам клечката по грапавата страна на кибрита и паля. Вдишвам жадувания дим, без да се вслушвам в онзи тъничък глас в мен, който ми шепне постоянно, че един ден ще умра, благодарение на отвратителният ми навик да пуша. Толкова е досаден този глас, че го отблъсквам в дъното на съзнанието си още при първото и най-сладко дръпване. Гласчето не оказва съпротива - свикнало е да бъде нежелано.

            Ако някой се беше приближил до мен в този момент и ме беше попитал дали съм самотна, щях да вперя в него кафявите си очи, изпълнени с безкрайна изненада, щях да отметна червените си коси, устните ми механично щяха да се извият в иронична усмивка и тихо да промълвят: „Не, не, разбира се, никога не съм била..."

            Но никой не се приближи, никой не ме заговори. Никой не прояви интерес към приведената фигура на бара, чийто очи не бяха пълни нито със сълзи, нито с болка, нито със самота... но в тях витаеше една празнота, която беше по-тягостна от най-голямата болка, която беше по-изразителна от всички сълзи, празнота, като отражение на душата, и душа, като отражение на живота.

            Паля поредната цигара... две бързи дръпвания и отново се появява онова неприятно чувство на замайване... чувство, предизвикано от никотина, но подхванато и подсилено от чувството за неизбежност, безсилие, болка и уплаха.

            Едва сега разбирам какво е чувството да си толкова изгубен, уязвим, толкова много да се страхуваш, че да усещаш как косъмчетата на врата ти настръхват без видима причина. Опознавам себе си, откривам неподозирани чувства, които витаят като призраци в мен и са толкова крехки и нежни, че за други са невидими, но аз усещам присъствието им заедно с болката, която носят след себе си. Болка, чийто лигави пипала се увиват около тялото ми, затягат хватката си и не пускат жертвата си, докато не я задушат в смъртоносната си прегръдка...

            Мислите ми са блуждаещи и се размазват, както се сменят табелите по магистралата, когато караш с бясна скорост. Виждаш ги, но те са неясни и неоформени, не можеш да ги разчетеш, но не можеш и да ги игнорираш. Знаеш, че са там, знаеш, че съществуват, но просто не можеш да им обърнеш внимание. Или не искаш...

            Мислите ми се завъртат в тягостна вихрушка, сливат се, докосват се, понякога се отблъскват, понякога се привличат, объркват, губят, но са там и дебнат, чакат ме... чакат да изпия достатъчно количество Мохито и да завземат съзнанието ми. И тогава настъпва тяхното царство... царство, в което пируват хаоса, уплахата, безсилието, безумието, самотата...

            Но те знаят, че има време, време, в което трезвената и обезверена част от съзнанието ми води обречена битка с така бленуваната забрава, забрава благословена, унищожителна и непреклонна.  Но накрая съзнанието ми свежда и последната си защита и се загубва в сивотата на забравата...