Разбърквах Мохитото си с розовата сламка, която се оплиташе в ментовите листа и губеше очертанията си. Вглеждах се във вихрушката, която се надигаше от дъното на стъклената чаша, достигаше кулминацията си по средата и се губеше някъде близо до ръба. Виждах как слънчевите лъчи минават през стъклото и сенките им се гонеха и блещукаха точно до кутията „Ева", която неизменно седеше до дясната ми ръка.
Отново, почти без да се замислям, докосвам с пръстите си гладката повърхност на бара, вадя поредната цигара, плъзгам клечката по грапавата страна на кибрита и паля. Вдишвам жадувания дим, без да се вслушвам в онзи тъничък глас в мен, който ми шепне постоянно, че един ден ще умра, благодарение на отвратителният ми навик да пуша. Толкова е досаден този глас, че го отблъсквам в дъното на съзнанието си още при първото и най-сладко дръпване. Гласчето не оказва съпротива - свикнало е да бъде нежелано.
Ако някой се беше приближил до мен в този момент и ме беше попитал дали съм самотна, щях да вперя ...