17.

            Здравей, график! Ставане по будилник. Преговаряне на плана. Пълноценно хранене, все пак съм бременна. Никакво кафе (ужас!), камо ли цигара. Няколко часа работа по сайтовете на Петер, с прекъсване за обяд (пак пълноценно хранене). Никаква бира (още по-голям ужас). Междувременно – строяване на вече оформилия се екип по бумащината. Почивка половин час насаме, за масаж на бръмналата глава и подреждане на обърканите мисли. Пак преговаряне на плана. Вечеря (вече примирена, че бира няма да има). Два часа проучване из Мрежата чрез надничане. Надничането – по списък, с водене на записки след приключване на огледа. Съставяне на график на събитията по часове - четвърта папка. Упражнения за следене на Мрежата и оплитане на следи в нея. Набелязване на точките, в които трябва да се проникне бързо. Трето за деня преговаряне на плана, с внасяне на корекции и подробности. Всяка сряда – лекции по темпорална практика. Игнориране на киселата физиономия на Йохан. Дълбока въздишка на облекчение и сън... Главата ме болеше почти непрекъснато. Къде е границата на нервния срив? Някъде след желязната дисциплина, сигурно. Вкопчих се в дисциплината като удавник за сламка.

Всичко трябваше да се осъществи възможно най-скоро. За да не се наложи да го правя с обиколка 150 на талията или с бебе на ръце. Всъщност, с бебе на ръце нищо подобно не бих правила. Отговорността за него щеше да надделее над всичко друго. Не че и сега не бях предупредена, да не се претоварвам, без да послушам лекарите. Но поне бях лесно подвижна, пък с плода уж всичко си беше наред. Изследванията, които ми назначи Слободан, засега бяха обнадеждаващи. Никакви токсоплазмози, никакви антитела, извънматочни бременности и т.н. Оставаше да дочакам бебокът да се развие достатъчно, за да го видя на ехограф. Опасенията на Йохан относно „темпоралните конфликти” също слабо ме притесняваха. Какво ще рече „дете, което не би могло да бъде заченато”? Ама че глупост. Ами ако си бях взела епруветка със сперма, напускайки потока си? Не че Наум беше давал проби за банка сперма някога, но чисто физиологически не виждах никакъв проблем това дете да бъде заченато, по един или друг начин. А за самата Мрежа и пътуванията в нея – на мен не ми беше навредила, на зачатието явно също. Какво толкова можеше да стане? Мрежата не се отразяваше на физиологичните процеси на медиума. Опитах се да втълпя това на Йохан, на което той отвърна с раздразнение, че „жена, която никога не е съществувала е бременна с дете, което не би могло да бъде заченато и ще се роди извън времето”. Казах му, да не ме занимава с философските си дилеми. Само защото съм изтрила притока си, не съм съществувала ли? Я стига...

            Майчинството настрана, май е време вече да дам малко по-подробни обяснения за природата на Мрежата. Така като гледам, препускам по събитията с бърза крачка и подмятам темпорални термини наляво и надясно, пък на друг сигурно изобщо не му е ясно, как работи системата. Спомням си, че отначало и на мен ми беше доста мътна мъгла. Не че сега е ясен слънчев ден, но пак е по-добре. Впрочем, след опита ми да й обясня основите на нещата Мирна 2 се хвана за главата, категорично отказа да се разправя с „тази безумна каша”, както тя се изрази, и ме остави аз да напиша сама лекцийката. Откъде да започна...

            Всички потоци, в които се бяхме разхождали с Йохан, без да ги замразим, бяха получили разклонения. Поток, в който си влязъл, замразявайки го и си излязъл, размразявайки го, може и да не се разклони. Но само „може и...”, дори ако влизаш в настоящето. Толкова по-смешно ми беше да слушам обясненията на Йохан, че „не е хубаво да създаваш нови притоци”. Почти всяка поява на всеки един от нас в действаш поток създаваше нов приток. Който естествено се различаваше от основния само по това, че сме били там, или по няколко липсващи банкноти от джобовете на местните. Всъщност това, че бях успяла да се изнижа от потока на Наум, без да създавам притоци, си беше истинско постижение. Но майната им на хвалбите, преди да се установим в Берлин, създавахме притоци непрекъснато. След това се поукротихме малко, от нас се пръкваха нови притоци, само ако на някой от нас му се ходеше някъде. На някой епохален концерт или в най-голямата дивотия на земната природа, например. Или знам ли ги, къде скитат останалите и какво ги влече? Може и на киноложки изложби да ходят.

            Междувременно един и същ медиум не може да обикаля из Мрежата в два екземпляра, в един и същ поток и в една и съща времева зона. Смятайте факторите вкупом, в Мрежата нищо не става само по един-два фактора. Тук идва по-сложното от теорията, наострете уши и мозъци, че се иска малко четири-петизмерно мислене. Време има в потоците, Време има и в Мрежата. Не случайно съм написала Времето на Мрежата с главна буква. То е Времето в самата му основа. Там, където си оставил „запис” в потоците като медиум, не можеш да се върнеш. Самата „мембрана” на потока те отхвърля и те препраща по-напред или по-назад. Защото Времето в Мрежата е винаги настояще. Времето в Мрежата е извън времето на потоците. И не допуска обект извън времето (медиум) да се намира на две места едновременно, нито да срещне сам себе си. Затова потокът, в който живеехме, се разклоняваше  понякога, но никога не създаваше „разклонение” на личността на някой от нас. Образно казано (въпреки че, както споменах, Мрежата не е нещо, което виждаш с очите си), създаден от медиум приток на нашата реалност съществуваше самостоятелно известно време, след което се вливаше обратно в общия поток в настоящето или просто изчезваше. И въпросният медиум не можеше да скача между тези два временни притока. Може да се каже, че бяхме „зациклили” своя приток да върви само напред. Това се случва във всички притоци, където живее медиум. Ако се разкара оттам за известно време, могат да възникнат много естествени притоци. Важното е, медиумът да отсъства от там за малко. Ние пък бяхме твърде много и в нашия поток непрекъснато имаше поне един медиум (всъщност поне десетима). Потокът ни стърчеше фалически горд насред всичките храстовидни букети на Мрежата.

            Въпреки това потокът+времевата зона на „Диспансера” (двете заедно, потока+зоната, а не всяко едно поотделно) бяха обявени за табу. Отначало никой не знаеше правилата на играта със сигурност, но медиумът под контрол на зумер не е извън времето. Това поне беше ясно на всички. Медиум може да бъде пренесен през Мрежата, дори ако е под контрола на зумер. За разлика от други одушевени предмети... същества по-скоро. Но все пак си остава във времето, докато зумерът абсорбира емисиите му. Сигурно „Диспансерът” беше единственото място, където всеки един от нас би могъл да срещне себе си. Не разклонение на личността си, а себе си. Точно това ме караше да настръхвам при мисълта за кражба на зумер от действащия „Диспансер”. Ако разчитах на обичайните правила, нищо не би могло да се случи. Потокът просто щеше да ме изхвърли или пък щях да се изнижа, без да оставя следа. Но зумерите бяха разбили на парчета всички темпорални закони, прехвърляйки статута „извън времето” на произволно лице. Ако изобщо успеех да вляза в онази реалност (в което също се съмнявах), значи можех да съществувам там в два екземпляра. Т.е., можех да заема две килийки, вместо една...

            Малко за одушевените и неодушевените предмети. Не можеш да си донесеш котенце от Мрежата. Или ще се изгуби в нея, или ще умре. Всъщност, май умира и двата случая. Скачането от реалност към реалност не е за всеки. Тук зумерите отново бяха създали прецедент. Медиумът под влияние на зумер се вкарваше принудително в статут „във времето”. Въпреки това можеше да бъде пренесен през Мрежата без вредни последици за здравето му. Явно поне това нямаше как да ни отнемат, сигурно защото веднъж активирани ставахме личности, които не са „привързани” към даден поток. Не знам, дали това е повод за радост, все пак то е начинът, по който ни занасяха в „Диспансера” с присъда доживотен затвор. Както и да е, медиум може да пренесе обикновен човек в друг поток, само ако му връчи зумерче в ръцете и се остави под негов контрол. Реално обикновеният човек „пренася” медиума, а не обратното. Забравете нелепите си мечти, медиумчета, няма да разхождате семействата си из лунапарка на Мрежата. Започвах да разбирам много добре желанието на хората от стария Център за темпорални изследвания да доведат близките си при тях. Колкото и да бяха плачевни последиците от това.

            На мен ми трябваше зумер, за да прехвърля обикновен човек в друг поток. Тук идваше Проблемът с главно П. Ако съм взела зумера, значи съм била в „Диспансера”, т.е. вече съм видима за копеленцата, дето обикалят на лов за медиуми в тяхната времева зона. Мен самата много ме бива в бягането. Присъствието на медиум в Мрежата се усеща, когато той прави нещо с нея. Наднича, „пътува” из Мрежата, замразява/трие потоци... Медиум, намиращ се физически в действащ поток е игла в купа сено. Може да си го видял да влиза там, но спре ли да бърника из времето, става един от многото. А както се сещате, в Мрежата нямаме лица, по които да ни познаят впоследствие. Аз си бях същински заек, можех да си спечеля поне десет минути преднина пред когото и да било. Самият Йохан с неговия дългогодишен опит ме беше гонил неведнъж из Мрежата без никакъв успех. Забавлявахме се с подобни игрички по време на тренинга ми. Номерът е просто да влизаш и излизаш непрекъснато, или да се покриеш в някой действащ поток достатъчно дълго, за да се откаже преследвачът ти. После излизаш, пък докато оня се сети да сканира Мрежата пак и да те подгони, ти си си свършил работата и си си бил шута. Както казах вече, бях много добра в това. Но ако ще пренасям някого със зумер, той ще дирижира парада, а не аз. Време за упражнения нямаше. По време на упражненията щяхме да бъдем също толкова видими и застрашени, колкото и ако просто се заловяхме със същината на въпроса. Да разчитам, че Мирна 2 и Наум 2 ще бъдат феноменално схватливи и ще бягат като изпечени кримки? Как пък не...

            Трябваше ми някой, който да ни покрива. Да отвлича вниманието. Да се върти из Мрежата като пълен балък. Да изглежда лесна плячка, а всъщност да е способен да се измъкне всеки един момент. Кой?.. Сещах се за един човек, който щеше да се навие след малко изнудване. Какво да се прави, аз далеч не съм ангел, прибягвам и до мръсни номера понякога.

            Но като съм почнала с обясненията – малко за смъртта. Личностите на обикновените хора са привързани към потоците и времето в тях. Личностите на медиумите са привързани към Времето на Мрежата. Личност във времето може да умре. После някой медиум може да се върне назад и да създаде приток, в който тази личност не е умряла. Реално да създаде нова личност, привързана към нов поток. С личност, привързана към Времето в Мрежата този номер не минава. Умираме си най-натурално, може да се каже, че мъртвият медиум е най-мъртвото сред мъртвите същества във Вселената. Защото мъртвият медиум се изтрива от записите. Всичко, което се е случило с негово участие, всичко направено от него, спомените за него у останалите, създадените от него притоци се запазват. Но самият той бива изтрит. Все едно никога не го е имало. Връщаш се назад да надникнеш, и виждаш, как някой си говори с въздуха. Говорещият се е запазил на записа, медиумът не. И пак зумерите нарушават правилата – нашичките пакостници от „Диспансера” бяха мъртви, но не и изтрити от миналото. Защото не бяха извън времето и във Времето по начало. Тия си бяха жив трън в задника, да им се не види. Този факт го установи Тим, малко след като създадохме базата си в Берлин. Отби се до тяхното пространство/време, надникна там, след което светкавично се изпари към настоящето, защото го подгониха. Именно оттогава тъй скъпото на сърцата ни диспансерче беше обявено за забранена зона. Не барай, не пипай, не си търси белята, това са правилата. Тим пък не припарваше изобщо до времето, преди двамата с Йохан да сме направили „преврата”. Нещо стихотворно стана, но стихотворно или смехотворно, все тая, факт си е. С фактите не можеш да спориш.

            Друго – когато говоря за „потоци” или „притоци”, то си е едно и също. „Стъблото” на потоците започва някъде толкова назад в ядрото на Мрежата, че се губи всякакъв смисъл да разграничаваш понятията. Всяка една реалност е поток. Някои потоци са притоци на други потоци. Но те също са потоци и също ще придобият притоци рано или късно. „Стъбло” наричаме всеки поток, който има много притоци. „Стъбло” наричаме това, което ако го изтриеш, ще изтриеш и редица други реалности. Това, че съм изтрила потока си, означава, че съм изтрила последното разклонение на стъблото, в което съм била. Ако бях изтрила самото стъбло, щях да „изгоря” и всичките си останали двойници и вероятности на моята реалност. Мирна 2 и нейния свят, например. Колкото по-назад гориш стъблото, толкова повече неща си отиват. Ако бях изгорила стъблото на раждането си, щях да изгоря и самата себе си. Достоен завършек за суициден кретен като мен, но ми се беше разминало.

            Може би сега вече ви е ясно, защо изписах онези купища хартия, дето се мъдрят в четирите папки. След като приключеше всичко, можех да си бърша задника с тия листове цяла година по два пъти дневно. Добра предпоставка за хемороиди, като се вземе предвид типа хартия... Но преди евентуалното финално „та-да!” трябваше да мога спокойно да мисля за четири-пет неща паралелно и да не допускам грешки. Ако бях компютър, сигурно щеше да ми гръмне процесорът. Като говорим за компютри, искаше ми се да мога да си сложа допълнително охлаждане и малко повече RAM. То и харддискът е вече почти пълен... Я стига, май съм гледала твърде много аниме. Само това липсва, покрай заформящото се разпеторяване на личността ми да започна и да се изживявам като РС! Само като се замисля, че пиша обяснения за роман, който друга Аз пиша за Себе си, която иска да Се направи щастлива някъде, и давам на късо. Гадно ли ви е, че няма пукната пряка реч в тази глава? Нищо, аз си говоря сама доста успешно... Това биография ли е, автобиография, художествена измислица, учебник или личен дневник? Какво е това, по дяволите?! Някакъв болен трип, прескачащ от сегашно към минало и бъдеще време... Дори не мога да ви кажа, кои неща са написани „тук и сега” и кои са разказани като „вече случило се”. Ако всичко това свърши в нищото, да знаете, че е моя вината. На Мирна 1. Ако Мирна 2 остане без разказвач, за да си довърши книгата...