След като се опиташ да изчетеш трудовете на всички велики умове, които са се раждали и умирали на този свят (тук-там спестяваш усилие и разчиташ на преразкази на твои приятели), е твърде вероятно да бъдеш споходен от странното усещане, че единственият текст, който би те изненадал, е този на собствения ти некролог. И тъй като той още не е написан, а ти имаш крещяща нужда да се впечатляваш от писмени послания, някак напълно логично ти хрумва иначе тривиалната идея за самоубийство. Единственият проблем е, че нито една от известните ти религии (а ти си запознат с всички официални и с някои от сектантските) не ти гарантира, че ще можеш да го видиш този любопитен некролог. А ти държиш да се запознаеш със съдържанието на първия, този, който оповестява колко са опечалени близките и в колко часа и къде ще бъде погребението. Другите не са толкова вълнуващи, другите са като рождените дни, просто отброяват годините. Първият е изключителен, особено като си представиш пред него израженията на всички хора, които са те познавали. И онази неизменна първосигнална реакция, онази безконечна секунда, в която всеки си мисли дали няма той да е следваща физиономия, залепена на някой уличен стълб.

Самоубийството е една добра, професионална режисура на живота. Дори не се налага да измисляш оригинален начин, за да си сложиш край на живота. Има достатъчно изпитани начини, но ако все пак държиш на ексцентричния и алтернативен подход, ще се наложи да изразходваш малко въображение и е препоръчително да го направиш като за последно, защото това наистина ще бъде твоята последна и евентуално добра идея. Самото й осъществяване може и да е свързано с известни разходи. Ако например решиш да умреш от жажда или слънчев удар в пустинята Атакама, все някак ще трябва да се добереш дотам. Но поне няма да мислиш как ще се върнеш. Въпреки това би било хубаво да оставиш нещо като предсмъртно писмо, без никакви излишни сантименталности, просто да обясниш кратко, точно и ясно къде възнамеряваш да пукнеш и приблизително кога, за да могат всички да се насладят на тленните ти останки, без да вони твърде много. 

Ако усилията ти се струват прекалени, само се замисли, че представлението тепърва започва, а на теб дори не ти се налага да пишеш сценарий или да правиш кастинг за погребението. Актьорите си знаят предварително ролите, дори си написват сами репликите. Единствените разходи са тези по самото самоубийство, оттам насетне всичко се поема от други, а ако си уцелил религията, може и да изгледаш докрай представлението. В никакъв случай не оставяй завещание, рискуваш да се лишиш от най-забавната част - разправиите за жалкото ти имущество.

За съжаление на теория целият замисъл звучи прекалено лесен за изпълнение. Разбира се, практиката сочи друго. 99% от потенциалните самоубийци попадат в две изключително дразнещи и противни категории на бъдещи или неуспели самоубийци. Последните по принцип са хора, събрали смелост да му ебат майката на шибания живот собственоръчно, но просто са нямали късмет. Те нямат вина за това, но страхът от близостта на смъртта ги вдъхновява и те се вкопчват повторно в живота с огромен ентусиазъм и започват да водят още по-жалко съществувание. Няма неуспял самоубиец. Истинският самоубиец винаги намира начин да си свърши работата докрай.

Бъдещите самоубийци се отличават с някои особени белези, най-важният от които е, че те нямат за цел да се самоубиват, а просто скучаят и си запълват времето с мисли и планове за самоубийство. Обикновено това са хора, които цял живот са си поставяли какви ли не цели, някои от тях дори са постигнали (най-вече налудничавите и тези, които е било най-малко вероятно да бъдат реализирани) и накрая целите така са се заплели една в друга, че възелът им е заприличал на бесило за мечти и те решили, че би било забавно да пориташ минута-две с крака във въздуха. Тези хора се будят всяка сутрин с идеята, че това е последният ден в техния живот, но все се случва нещо, което да ги им помогне да преглътнат поредните непоносими шетнадесет часа.  Вечер си лягат с идеята за утрешната смърт и все така заспиват в предпоследната си нощ. Те нямат смелостта на неуспелите самоубийци, но са някак по-симпатични от тях, защото в гласа им се долавя онази метална нотка на вяра в близката смърт. А в гласа на провалилите се самоубийци стърже някакъв безпочвен и глупав ентусиазъм по отношение на живота, бъдещето и други подобни съмнителни стълбове на упование.

Да откажеш живота не е никак лесно, дори е по-трудно от отказването на цигарите. Но веднъж като го откажеш, поне няма опасност да се върнеш обратно към този вреден навик. Като се замисли човек, медикаментите, с които можеш да се отървеш от живота със сигурност са много повече и по-разнообразни по своя химичен състав от тези, които се борят с никотиновата зависимост, но вземането на решение за тяхната употреба е далеч по-трудно. Би било много практично, ако се измислят някакви лепенки, които спокойно да можеш да си закупиш от най-близката погребална агенция срещу лична карта и които ти гарантират безвъзвратно отказване на живота в рамките на предпочетения от теб срок - седмица, месец или два, половин година и т.н. И понеже услугата не е от най-евтините, може и на разсрочено плащане. Да си закупиш  собствената смърт на лизинг звучи много примамливо. Усмихната погребална агентка с ярко червено червило и черен лак за нокти учтиво те пита дали ще желаеш да се възползваш от специалния промоционален пакет, който предлага два комплекта лепенки на цената на един в случай, че имаш някой познат с подобни намерения и искаш да му направиш предсмъртен подарък.

Виждам го като цветен епизод от черно-бял филм. Някоя недотам слънчева сутрин, не е задължително да е дъждовна, защото ще бъде прекалено клиширано, просто се събуждаш и решаваш, че вече не ти се живее, но има около десетина неща, които не си изживял, а винаги си смятал, че трябва да присъстват в историята на твоя иначе скапан живот. Пресмяташ бързо наум приблизително колко време ще ти отнеме да ги направиш и преди да си се разколебал, хукваш към най-близката погребална агенция. Не можеш да разчиташ на обикновено самоубийство, защото знаеш, че още на третото нещо от списъка ще си забравил за идеята да умираш еди кога си и ще ти хрумнат поне още десет неща, които искаш да направиш, а отсега знаеш още, че на тринадесетото нещо пак ще си отегчен и ще се замислиш за самоубийство и т.н. Друго си е да си знаеш - толкова неща за толкова време и никакви отсрочки. Такива си ги мислиш по пътя до кварталната погребална агенция и забързваш все повече, опитваш се да избягаш от колебанието, а животът те дърпа за крачола и настоява да му обърнеш поне още година-две внимание.

Запъхтян нахълтваш вътре и втренчваш гуреливите си очи в усмихната продавачка на смърт. В бързината си забравил да се погрижиш за сутрешния си тоалет. Но на кого му дреме за неизмитото ти лице и лош дъх, щом в края на краищата те очакват такива вълнуващи неща, както и самият край на краищата. Жената щеше да познае и без гурелите защо идваш при нея. Ти си леко потен и ентусиазиран, очите ти блестят, няма и помен от опечаление, не си дошъл да поръчваш ковчег или да уреждаш погребение. Вездесъщата й усмивка ти прилича на разрязана от край до край шия със засъхнала по нея прясна кръв, но ти гониш упорито тези асоциации от главата си. Агентката те изслушва търпеливо и дори те съветва да отложиш с поне една седмица смъртта си, защото метереолозите предвиждат рязко спадане на температурите под нулата, точно когато трябва да умреш, което ще създаде очевидно неудобство за траурното шествие. Благодариш й учтиво и се съгласяваш да поживееш седмица отгоре, но се притесняваш, че няма да има какво да правиш и може дори да умреш от безпокойство и вълнения по наближаващата си кончина. И докато разсъждаваш върху неприятните усложнения, които преждевременната ти смърт би създала, жената ти подава пакета с лепенки и с още по-учтив глас ти обяснява, че задължително трябва да си поставиш първата лепенка пред нея, на място. Такава била политиката на тяхната агенция. Напоследък зачестили случаите на клиенти, които се разколебават и по този начин невъобразимо объркват графиците на погребенията.

В този миг разбираш, че нямаш нищо против да бъдеш поредния разколебан клиент и без да вдигаш гуреливите си очи, буквално излиташ от агенцията и вратата след теб дълго се поклаща напред-назад  като труп на бесилка. Затихващата й амплитуда рязко контрастира с усмивката на жената, която е като залепена на лицето й, докато  прибира лепенките под рафта. Нито една бръчка не трепва, нито едно мускулче не се свива. Тя е истински професионалист, разбира от живота, разбира и от смъртта. Предвидила е реакцията ти от самото начало, но у нея няма и помен от отегчение или раздразнение. Никога няма да разбереш точно колко жалък си бил в нейните очи.

И точно тук филмът става отново черно-бял. Крачиш припряно, почти бързаш да се прибереш обратно вкъщи, да си измиеш лицето и да легнеш обратно в леглото. Представяш си как ще се събудиш в късния следобед и ще се внушаваш, че всичко е било просто някакъв абсурден сън, ще изпълзиш от леглото и за по-голяма достоверност ще си наплискаш отново лицето. Внезапно вдигаш поглед и установяваш, че се намираш точно до аптеката и решаваш, че все пак можеш да пробваш с цигарите. Нещо като утешителна награда. Влизаш и виждаш на касата един твой съсед, който се срамува да си купува презервативи и затова гледа да свърши тази неприятна работа сутрин, когато отива на работа и когато обикновено аптеката е празна. В този момент си спомняш за неизмитите си очи. Ситуацията би била еднакво смущаваща и за двама ви и е най-добре да се направиш на приятно разсеян като се зазяпаш в хомеопатичните лекарства вдясно. Почти в същия момент съседът ти се обръща и понеже вече е прибрал смущаващата си покупка във вътрешния джоб на якето си, те поздравява вежливо, а гласът му ти се струва като този на усмихната погребална агентка. И той се усмихва, не му стига да е просто учтив. И сигурно вече е забелял гурелите по очите ти, и търси някакво логично обяснение, докато се оплаква, че е започнал да развива студова алергия, а прогнозата за времето не е обнадеждаваща. Ти му отвръщаш нещо тъпо и дори не се стараеш да прикриеш досадата си. Предпочиташ той да се чуди защо тази сутрин не си в настроение за безсмислени разговори,  а не да се вглежда в неизмитите ти очи.

Потънал в умисъл, съседът ти хлопва леко сърдито вратата на излизане от аптеката, а ти вече си извадил портфейла си и търсиш дребни монети, защото е рано сутринта и аптекарката няма да ти върне. Затварянето на врата предизвиква неочаквано облекчение, но не защото си се отървал от лицемерния си съсед, а защото вратата е нормална, хлопва отведнъж, а не като онази, която продължава да поскърцва зад гърба ти. Радваш, че аптекарката е намусена и не те поглежда дори, нито ти говори нещо, просто механично си движи ръцете и това е всичко, което може да направи за теб, но то е повече от достатъчно. Не посмяваш да й кажеш нито благодаря, нито довиждане, приятен ден, лека работа или някоя друга глупост от онези, задължителните. А ти наистина си й благодарен, че не ти се усмихна и не искаш да си разваляш приятното впечатление.

По пътя към къщи си мислиш, че ако внезапно те осени отново идеята за самоубийство, най-подходящият момент е късният следобед, след дрямката и най-подходящото място е блокът на твоя съсед. Ще скочиш от терасата на стълбището на последния етаж и ще стискаш презерватив в ръката, може и цял пакет. И задължително ще го направиш точно към 18:30, когато той се прибира от работа, за да може да види гледката и да се смути от нещото в ръката ти. После да потрепери и да се смути повторно от кръвта и размазаната ти физиономия. Жалко, че ще има кръв по лицето и няма да може да види отново гурелите по очите ти. Заслужава си да умреш с неизмито лице, ако това ще породи у него някакви размисли. Внезапно той ще си спомни за сутрешната ви среща, за неизмитото ти лице, за несловоохотливостта ти.  Ще  съжали, че не е доловил този последен мълчалив сигнал, с който ти си крещял, че нещо не е наред, че всичко не е наред. За щастие теб лично няма да те съжали, по-скоро ще съжалява за изпуснатата възможност да се почувства значим пред самия себе си. И после ще разправя в кварталната кръчма как гурелите по очите ти са проблясвали като тамян. И как би му се искало да върне времето назад и да те срещне отново в онази аптека, да ти пробута своето мърляво спасение, да ти измие очите от гурелите, да ти позволи да изчукаш жена му дори, ако това ще възбуди желанието ти за поне още малко живот. Същият онзи живот, от който ти цял живот се чудиш как да се отървеш.

И докато скицираш наум този фрагмент, черно-бялото пак те наляга, направо ти става безцветно пред очите. Проверяваш дали не си изпуснал някъде лепенките и се замисляш, че отказването на цигарите още повече те отдалечава от смъртта. Не ти стиска да се самоубиеш като хората, това е ясно, но за какъв дявол ти е притрябвало да си удължаваш живота. И захвърляш лепенките в най-близкото кошче за боклук. Добре, че не са от онези за разделно събиране на отпадъци, защото щеше да се наложи да отделяш лепенките от опаковката. Оглеждаш се като насън, подминал си собствения си блок, но пък си по-близо до магазина, от който ще си купиш цигари. Още преди да си влязъл вътре, в главата ти се ражда нов сценарий.

Мисълта ти е като залепнала за онези лепенки, дето ги изхвърли преди малко. Какво се случва с кожата, в случай, че се окажат некачествени и не можеш да ги отлепиш. Ще се наложи да ги изчегъркаш с нокът, което може да бъде болезнено. Ако можеше да изчегъркаш по същия начин всичкото си минало от мозъка, всичко, което не ти харесва, всички хора, които не искаш да си познавал. С хората ще ти е най-трудно, тъкмо си ги отскубнал, направо си епилирал душата си от тях и ето ги, пак поникват и ти лепват една звучна целувка, залепват завинаги и си знаят тяхното - искат от теб това, искат понякога и онова, но предимно искат това, защото онова така или иначе си го взема онази с косата.