Тя беше красива. Беше и млада. Изглеждаше така сякаш имаше всичко. Ходеше с високо вдигната глава. Движеше се наперено. Тя притежаваше света. След като минеше, приковаваше погледите към себе си. Другите жени искаха да приличат на нея. Можеше да притежава всеки мъж, но никой не я привличаше. Когато се оглеждаше в огледалото, гледката ѝ харесваше. 

    Тя нямаше приятели. Никой не беше достатъчно добър за нея. Всички като че ли се стархуваха от нея. Никой не искаше да бъде в нейната сянка. Тя не се нуждаеше от приятели, опора не ѝ бе нужна. Животът я научи, че трябва да разчита само и единствено на себе си. Не допускаше никого до себе си, другите не я интересуваха. 

    Тя не задаваше въпроси. Отговорите сами идваха при нея. Не говореше за себе си, но не беше и нужно. Хората дори не говореха за нея - те нямаха какво да кажат. Всичко бе така ясно, но и така мистериозно. Никой не помнеше кога тя дойде в града, но определено щяха да я запомнят.  Красотата ѝ нямаше да напусне мислите им. Но тази красота бе само външна. Тя бе празна отвътре.